CHETETE, CHORBALANTSI I SE PROSVESHTAVAYTE
IVAN MLADENOV
Софийския университет, “този симпатичен образец на френски барок”.
Първият удар дойде с влизането – почернели стени, не виждали ремонт от
Пражката пролет, задушлива атмосфера, лошо осветление, вечният кисел
дъх на манджа и урина. Гледах да прибягвам покрай надрасканите стени,
да залисвам с приказки чужденеца, докато ме пита за какво са дупките
във вратите на аудиториите, пък спрях. Задуши ме нещо, за което и аз не
бях подготвен – навсякъде бяха наслагани преградни стени от шперплат с
изрязани в тях гишенца с надписи, като в съветска комуналка.
Безнадеждност, леш.
Академичната дъскорезница
Бил съм в десетки университети по света, такова нещо не е възможно. И в
най-бедния работят преподаватели, те в такава ли атмосфера ще обучават
студенти? Достатъчно е да се хванат един ден пък да си изчистят
стените, да изгонят странните субекти зад шперплата, да заличат
просташкия надпис “Яйцето”, да се запитат такова ли кичоподобие трябва
да има в университет, в което при влизане виждаш лъжебароков фонтан,
после надпис с фолклорни мотиви. А в самото заведение звуците кънтят
като в обществена баня. Заради впиянчени професори тази язва гнои
направо в сърцето на сградата. Няма да отварям дума за убитите
физиономии на преподавателите, които срещахме, нито за екзотичните
диалекти, леещи се от устите на отдавна изтърваните студенти. Можех ли
да обясня, че жънем плодовете на заложеното от десетилетия
профанизирано образование. Напълнено с професори – “партизани”, висшето
училище нямаше как да не блъвне поколения студенти, обучени в
правоъгълно мислене. Да не създаде поколения преподаватели, които щяха
да произведат нови правоъгълници. Така, както се разбичват дъски в
дъскорезница, се изстрелват “випуски” от бичмета, полагани в
правоъгълни редици. Ако някое бичме поискаше да се издигне и пусне
клонки – филизи, тутакси към него се прикрепваше ченге - държач, което
задаваше размерите на растежа и възможните отклонения. Ченге и
дъскорезница – образование и кариера при комунизма.
Рекох да заведа госта си в новата книжарница “Хеликон”, да поизбледнее
тежкото впечатление от университета. Пътем минаваме покрай току-що
ремонтирания Народен театър. До него – гръм, трясък, бормашинен звън.
Поредното заведение, озвучено от машинни бумтежи, на които викат
“музика”, сервитьори в младенческа възраст, с помлени от
мозъкомелачните звуци глави, с помътени погледи. До една от стените на
театъра е монтирана химическа тоалетна. Първата реакция на госта ми в
книжарницата беше ново недоумение – умерено силно гърмеше някакво радио
Милаголд (!), това не е музика за книжарница, рече ми. Зад нас се лепна
същество от женски пол с явното подозрение, че сме свирепи обирджии на
книжарници. Дори се заизкачва след нас по стълбите. На язвителния ми
въпрос, отвърна: “Това ми е работата”.
Дотук с разходките, псевдостарините и архитектурата. С едно напомняне,
за състоянието на една нация се съди по нейното здравеопазване,
образование и гробища. Раждане, живот, смърт. За образованието видяхме,
за болниците не ми се говори, както и за гробищата. Радичков има
прекрасни размишления по този повод, гледайки как един багер разравя
гробищен парцел, за да направи място за нов. Такова “почитане” към
мъртвите няма дори у траките.
Кора и дървесина
Ами може към книжка да посегна, викам си, ум да залъжа, радио да пусна,
ох, дорде дойде време за Гологлавеца да изстреля някоя попръжня, та и
на мен да ми олекне, че и по-голяма простотия в държавата имало.
Ще посегна аз към книжка, ама не знам какво ме чака. Така и така ще
давам десетолевка, поне повечко за четене да има, хайде да си купя един
“Съвременник”, някога “флагман” на българската периодика. Зачитам се.
Упражняващи се гимназистки – преводачки, ни словоред съзнали, ни
семантика познали, страници пъстрят ли пъстрят. Цели езикови масиви
липсват, причастия никой не причестява, времена глаголни не признава.
Темите – патриотарска повест от оцелял живковъд, Левчев над и под път,
Паоло Куелю навред, баретка латиноамериканска отпред, анголска
революция, ето нещо “ново” – руска мистикополюция. Половин гора е
отсечена, за да се произведе това! Гледам предаване едно – цвят
интелектуален шампанско в гърла излива, юбилей на “флагмана” почита, по
телевизия го дават, мозъци им оценяват, умилна газетарка нещо пита ли
пита.
Ми тогава сам си книжка избери, вкъщи си иди, отвори. Ето една, хубава,
омайна, отварям на страница случайна. Чета от средата: “Както вече ви
споделих веднъж, никога не съм умял да разчитам знаците в реалния
свят”[1]. Две грешки в едно изречение, “ви споделих” – неграмотност,
която напоследък се налага от чардите журналисти, че и ново глаголно
време, по-точно минало причастие в българския език – “умял”. В началото
на тази книга има важно изречение, което МИ споделя, че част от нея е
преведена на о-в Родос. Браво! Дет’ се вика, преводачката там си
объркала езика, ами редакторката й? Това е едно от най-добрите
издателства, за чалгаджийските зъб не обелвам. Я да видя сега самата
редакторка, този път в ролята на преводачка как се справя. Ето книга в
неин превод, “Ветровете на Нептун”[2] от Фред Варгас. Последователна е
преводачката–редакторка, и тук същата неграмотия. Липса на езиков усет,
пълна неинформираност извън средното владеене на езика, че и
високомерно игнориране на редакторски труд, например на страница 309
упорито се изписва “вентузи” вместo “вендузи” (дори елементарната
правописна програма на компютъра ми разпознава такава грешка). И тук
като при журналистите се мъдри руското “оборудва”, последните не
разпознават русизми, защото не учат чужди езици, но преводач с
претенции! Пак като при журналистите вече неизтребимото “усеща” вместо
чувства, навсякъде всички усещат, без да им трепне... някое сетиво,
което да ги подсети поне от етимологията, че може да има “усет” за
топло, студено, за болка, но само за нещо конкретно. Думата, която
трябва да употребят, е “чувства”, но във всеобщата им предвзетост и
малокултурие тя им се вижда изтъркана. Та изчезна, така както и
възвратно-притежателното местоимение “си”, него пък го заместват с
“му”, без да знаят кое е за трето, кое за второ лице.
Аз пък какво съм взел да им придирям. Отколе държавата ни се управлява
от една юристокрация, езиково неграмотни прависти, фриволно ползващи
родните си диалекти, интонация и словоред. Те свободно “считат”,
“касаят” и подобничат в “този смисъл”, издавайки на какъв език са
завършили висшето си. Та и журналята по тях.
“Бе бил”
Да пробвам пак. Този път с нещо, което всеки чете, “Шифърът на
Леонардо”. Каквото и да казват, книгата е написана интересно, четивно,
по всички правила на научния трилър. Само да не беше българският на
преводача, Крум Бъчваров. На страница 83-та и той глаголно време ново
сътворил: “Родителите й бяха загинали, когато бе била
четиригодишна.”[i] (В интерес на истината, този Еверест на
неграмотността първо проби “небето” на “Съвременник”.) Тъкмо бях решил
да му простя, защото видях, че “безсмислено” е изписано правилно, а не
по чалгаджийски, без “с”, когато ме зашемети с още по-нова глаголна
форма, нека я запомнят всички граматици, които са си глътнали
граматиките. На страница 322 злощастният читател ще срещне следното:
“... изпълнителят беше бил дядо й... ” Ако това се прочете според
българската граматика, ще означава, че някой е набил този дядо, само че
не, преводачът иска да каже, че това е бил дядо й. Всичко това говори
за лошо владеене както на чуждия (английски), така и на българския
език. Тромаво се влачи този слог, усложнен с наивни опити да се следва
буквално сложната темпорална система на английския, едно безкрайно
“ше”-кане” и няма кой да му каже, че ако махне тези “ше”-та, срещащи се
понякога по 4 пъти в изречение нищо няма да се промени, напротив, ще се
доближи до ефекта, търсен от автора. Ето само един пример: “Ако се
съдеше по сведенията на... коварството на... достигаше такива мащаби,
че... можеше да се учи от него” (с. 433). Абе, човече, да махнеше тия
“ше”-та, дваж по-лесно щеше да се четеше, сложи всичко в сегашно време,
нямаш ли си редактор, а, имаш си, Иван Тотоманов, ама той русист, защо
ли пък той? А каква е тая конструкция “който бе знаел” (с. 432)?
Не може да бъде, все неграмотност и немáра, поне едно изключение няма
ли, колкото да потвърди правилото? Хайде да погледна един немскоезичен
превод, нещо по-представително. Издателство Lege Artis, претенциозно
колкото си иска, хубаво оформление, австрийски спонсор, известната
фондация Kultur Kontakt. Автор Роберт Менасе, австриец, книгата
“Блажени времена, крехък свят”, превод Елисавета Кузманова. И редактор
има, Саня Табакова. Добре, ето нещо “ново” – тази авторка/редакторка не
знае кога се пише двоен съюз в български език, “във” и “със”, никакъв
хабер си няма. И по-лошо, от страница 248 нататък много са се изморили
двете та бележките под линия са здравата объркани. Следват досадни
компютърни грешки, повторения на думи, изпуснати съюзи и предлози,
какъв преводач или редактор си, ако не прочетеш крайния вариант на
превода?! В края на книгата – статия и интервю на Майя
Разбойникова-Фратева, и двете тип “кандидат-аспирантско съчинение с
елемент на анализ от неизвестен вид”. Типичен снобизъм, а ла вестник
“Култура”, където били напечатани за първи път, според съобщение под
линия. Ще ми се да имах място да цитирам поне едно изречение, за да
лъсне познатата трафаретност и безпомощност. Както и непостигнатото
умение да се представи някое име без помпозност и патетика, с няколко
смели шрихи.
Последен опит, отварям книжки от поредица преводна философска
литература, забелязах, че в книжарниците цели лавици заемат. Повечето
са на издателство “Критика и хуманизъм”. Останах без думи, ни
български, ни английски или латински. Ако някой иска да разбере как би
изглеждало българско есперанто, да си купи тези “преводи”.
----------------------------------------------------------------------------
[1] Мартинес, Гииермо, Убийства в Оксфорд, превод от испански Нева
Мичева, редактор Росица Ташева, издателство Colibri, София, 2005, с 197.
[2] Варгас, Фред, Ветровете на Нептун, превод от френски Росица Ташева,
издателство Colibri, София, 2006.
[i] Браун, Дан, Шифърът на Леонардо, ИК “Бард”, 2003, превод Крум Бъчваров
Radost Georgieva
> Близък чужденец ме помоли да разгледа с мен сградата на
> Софийския университет, “този симпатичен образец на френски барок”.
> Първият удар дойде с влизането – почернели стени, не виждали ремонт от
> Пражката пролет, задушлива атмосфера, лошо осветление, вечният кисел дъх
> на манджа и урина. Гледах да прибягвам покрай надрасканите стени, да
> залисвам с приказки чужденеца, докато ме пита за какво са дупките във
> вратите на аудиториите, пък спрях. Задуши ме нещо, за което и аз не бях
> подготвен – навсякъде бяха наслагани преградни стени от шперплат с
> изрязани в тях гишенца с надписи, като в съветска комуналка.
> Безнадеждност, леш. Академичната дъскорезница
Това е тъжно. За по-малко от 20 години да успеят да унищожат традиции,
ниво, култура... наистина е тъжно.
Аз понякога се ровя в нета да видя имат ли страница някои учебни
заведения и предприятия и всеки път с недоволство, почуда, и яд
откривам, че от МНОГО години страницата на Софийския унивеститет не е
пипната, и това според мен е престъпление... Русенският и Пловдивският
университет изглеждат много по-добре. Изобщо не съм наясно какво става с
образованието в България, но някои тенденции са си страшнички.
Историята с "великите" бг преводачи не ми се коментира...
N Kostoff
посочите причините им ?
Н К
--
Всичко е лъжа, дори и истината.....
.
Nikolay Milkov
> Близък чужденец ме помоли да разгледа с мен сградата на
> Софийския университет, “този симпатичен образец на френски барок”.
> Първият удар дойде с влизането – почернели стени, не виждали ремонт от
> Пражката пролет, задушлива атмосфера, лошо осветление, вечният кисел дъх
> на манджа и урина. Гледах да прибягвам покрай надрасканите стени, да
> залисвам с приказки чужденеца, докато ме пита за какво са дупките във
> вратите на аудиториите, пък спрях. Задуши ме нещо, за което и аз не бях
> подготвен – навсякъде бяха наслагани преградни стени от шперплат с
> изрязани в тях гишенца с надписи, като в съветска комуналка.
> Безнадеждност, леш. Академичната дъскорезница
>
> Бил съм в десетки университети по света, такова нещо не е възможно.
Ne si prav, Ivane. V Moldavija, Azerbajdzhan i t.n. e po-zle.
И в
> най-бедния работят преподаватели, те в такава ли атмосфера ще обучават
> студенти? Достатъчно е да се хванат един ден пък да си изчистят стените,
> да изгонят странните субекти зад шперплата, да заличат просташкия надпис
> “Яйцето”, да се запитат такова ли кичоподобие трябва да има в
> университет, в което при влизане виждаш лъжебароков фонтан, после надпис
> с фолклорни мотиви. А в самото заведение звуците кънтят като в
> обществена баня. Заради впиянчени професори тази язва гнои направо в
> сърцето на сградата. Няма да отварям дума за убитите физиономии на
> преподавателите, които срещахме, нито за екзотичните диалекти, леещи се
> от устите на отдавна изтърваните студенти. Можех ли да обясня, че жънем
> плодовете на заложеното от десетилетия профанизирано образование.
> Напълнено с професори – “партизани”, висшето училище нямаше как да не
> блъвне поколения студенти, обучени в правоъгълно мислене. Да не създаде
> поколения преподаватели, които щяха да произведат нови правоъгълници.
Za men goljama trevoga e izostavaneto na BG universiteti ot Turskite (da
ne govorim za Grqckite). Po-njakakqv nachin turcite uspjavat da
privlekat turci (i ne samo turci) s amerikanski PhD diplomi, dokato
nashite kolegi v BG sa uvereni, che "mestnite kadri" sa po-dobri ot
repatranti s PhD ot Baltimore ili Pittsburgh. Moeto vpechatlenie e, che
v BG sa izgubili merak (hqs) za modernizacija. (Takqv stremezh za
modernizacija e imalo u nas mezhdu 1890 i 1939 g.)
NM
Dimitar
On Oct 16, 12:12 pm, Nikolay Milkov <nikolay.mil...@uni-bielefeld.de>
wrote:
> IVAN MLADENOV schrieb:
>
.Za men goljama trevoga e izostavaneto na BG universiteti ot Turskite
(da
> ne govorim za Grqckite). Po-njakakqv nachin turcite uspjavat da
> privlekat turci (i ne samo turci) s amerikanski PhD diplomi, dokato
> nashite kolegi v BG sa uvereni, che "mestnite kadri" sa po-dobri ot
> repatranti s PhD ot Baltimore ili Pittsburgh. Moeto vpechatlenie e, che
> v BG sa izgubili merak (hqs) za modernizacija. (Takqv stremezh za
> modernizacija e imalo u nas mezhdu 1890 i 1939 g.)
>
> NM
Imam kolega turchin, zhenen s dve detsa, PhD Electrical Eng. Predi
godina i neshto reshi da se vyrne v rodinata si da prepodava Industrial
Management i prochie (ima i MBA). Otide choveka v Ankara, izprati ni
desetki snimki ot universiteta mu s razkoshni gledki kym prirodata i
t.n., razkva ni kolko hubavo e v Ankara. Sedia 6 mesetsa v universiteta
si i reshi da se vryshta. Sega si e otnovo pri nas s zhena si i dvete
mu detsa. Pitah go zashto e reshil da zarezhe universiteta tolkova
skoro - losho meditsinsko obsluzhvane i mnogo byurokratsia mu beshe
otgovora.
Cheers,
D.
Anri Erinin
Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
Море що ли питам...
IVAN MLADENOV wrote:
--
Yes, I do have a spellchequer
N Kostoff
> Само едно не разбрах.
>
> Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
>
> Море що ли питам...
Аз пак ще попитам :
На какво, според публикувалия този текст, се дължат всички тия неща ?
Julian Stoev
> Само едно не разбрах.
>
> Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
Бас държа, че е плагиат. Под пръстите на този дебил досега не е излязло
нищо оригинално. Не вярвам това да е първото....
--JS
LittleMato
sa se rodili i uchili predi 9-ti. Edin takaw beshe (bog da go prosti)
moqt krastnik Ivan Obbov - malko predi smartta si poluchi medal ot
l'Academie Francaise za prewoda ot bulgarski na frenski na Wreme
razdelno. medalat beshe za nai-dobar prewod ot chujd ezik na frenski.
Uwi w dneshno wreme hora kato nego se sreshtat twarde rqdko... da ne
kaja, che sa bezwazwratno izcheznali...
Radost Georgieva wrote:
> IVAN MLADENOV wrote:
> > Близък чужденец ме помоли да разгледа с мен сградата на
> > Софийския университет, "този симпатичен образец на френски барок".
> > Първият удар дойде с влизането - почернели стени, не виждали ремонт от
> > Пражката пролет, задушлива атмосфера, лошо осветление, вечният кисел дъх
> > на манджа и урина. Гледах да прибягвам покрай надрасканите стени, да
> > залисвам с приказки чужденеца, докато ме пита за какво са дупките във
> > вратите на аудиториите, пък спрях. Задуши ме нещо, за което и аз не бях
> > подготвен - навсякъде бяха наслагани преградни стени от шперплат с
Stan
си остана същата.
Защо писатели като Радичков бяха
пренебрегнати а
съмнително по качества произведение
на А.Дончев се
натиска на държавно ниво за нови
издания...
А и предното не се купува изобщо.
Защо готови преводи на не- политически
коректни автори не минават за
финансиране.
Как се издаваха в милионни тиражи
Живков, Брежнев и т.н. (е, после
задължително
изкупувани и тайно претопявани)
Елин Пелин го беше казал за
Българския Гений... геният на завистта.
Ако не е от наште - никогаж!
А за наше момче - винаги!
Затова и от чужбина няма да се връщат
българи.
С.
LittleMato
na Georgi Danailow (Dokolkoto si spomnqm 3). Swarzano e i s moq
krastnik.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=23&WorkID=5733&Level=2
...Имаше едно знаменателно заседание на
този съвет, което се запечата в паметта
ми завинаги. Аз бях написал отчетен
доклад, той беше раздаден на Иван
Татарчев, Михаил Константинов, Христо
Маринов и Васил Гоцев. Събрахме се в
отделна малка зала, седнахме и тогава
видях, че Главният прокурор на
републиката носи пистолет на корема
си. Защо му беше нужно оръжие на това
кротко заседание, не знам. Той прелисти
доклада, по едно време се навъси и
попита:
- Какъв е този Оббов, дето сте му
платили разноските до Париж.
- Това е Иван Оббов - най-добрият
български преводач на френски език.
Тази година той получи Голямата
награда на Френската академия, но
нямаше пари да замине за Франция.-
обясних аз.
- Да не е от ония?
- Не е от ония, даже е бил на лагер.
Татарчев кимна с глава и се обърна към
Паница.
- Тези студентски стипендии, които
отпускате, дванайсет на брой, на какви
хора ги давате?
Паница не разбра намека.
- Ами на момчета и момичета, показали
добър успех -отвърна той.
- А знаеш ли какви са, кои са родителите
им?
- Защо? - попита Дими.
- Ами ако са някои комунисти?
- Не разбирам - каза Дими.
- Виж, Дими - започна Васил Гоцев, - все
пак не е безразлично, аз, например, ако
трябва да избирам между двама души...
- Аз пък питам - обади се Татарчев -
бихте ли дали награда в
журналистическия конкурс на комунист?
- Стига да е написал добър текст, да! -
каза Паница.
Тогава не издържах, обърнах се към Иван
Татарчев и изрекох:
- Вижте какво, аз бях изселен заради
баща ми, а той заради дядо ми,
тринадесет години нямах софийско
жителство, заради баща ми и заради дядо
ми бях изключен от гимназията, заради
баща ми и заради дядо ми не ме
допускаха да кандидатствам в
университета, кажете ми моля ви, по
какво вашата логика се различава от
тази на комунистите едно време!
Татарчев почервеня и гръмко заяви:
- Защото е дошло време разделно,
господин Данаилов, и не ми говорете
глупости, че ми вдигате кръвното.
Паница дипломатично се намеси:
- Ще пием ли долу по едно уиски?
- Ми да пием - рече Татарчев.
Аз казах, че няма да пия никакво уиски и
си тръгнах.
На другата сутрин Паница съвсем между
другото каза:
- Те вече не са членове на управителния
съвет.
Сигурно беше взел това решение трудно,
Татарчев му е бил съученик от
гимназията и доколкото знам Паница го
е подпомогнал за някаква сериозна
операция в чужбина. Най-вероятно е, че
Дими бе поставил въпроса така, та
целият Управителен съвет, и Гоцев, и
Татарчев сами да пожелаят
освобождаването си.
Някога всички много се надяваха на
този главен прокурор, и вярваха, че ще
направи нещо в името на
справедливост-та. Той сам заявяваше, че
ще съди виновниците за лагерите, ще
съди Луканов, ще докара Огнян Дойнов в
чувал от Австрия... Но други осъдиха
Луканов на смърт, почина и Огнян
Дойнов, а виновниците за бедите на
страната ни бяха оставени на
доизживяване. Не знам, доколко тези
неща са били и във възможностите на
Иван Татарчев, но хората помнят
гръмките му изявления. Той се перчеше
повече, отколкото мислеше.
Но понеже стана дума за Иван Оббов,
който не е точно от ония, и все пак си е
Оббов, длъжен съм да кажа още за него.
Цялото ми уважение и цялата ми
благодарност към този човек го
изисква. Иван Евстати Оббов беше
най-напред добър човек, защото друг
признак за превъзходство и самият
Бетовен не е знаел. С вечната си барета,
усмихната физиономия, скромен, не съм
чул една самохвална дума от устата му,
той беше 24 карата интелектуалец, живял
двадесет години във Франция, завършил
там първокласен лицей, следвал
философия, върнал се в България, тук
след светлата дата бил подложен на
гонения, принудил се да работи като
рисувач на филмови реклами, последвал
концлагер в Белене, и най-сетне се
добрал до преводач в София-прес.
И на това място ще разкажа една
история, която се случила през
шестдесетте години. Съвсем случайно
някъде по Черно море Ванко се срещнал с
двама млади французи, които учили в
същия лицей - неговия, и за радостна
изненада, оказало се, че
преподавателят по френска литература
все още бил жив и здрав и продължавал
да работи там. Ванко Оббов се
развълнувал и решил да напише на
стария си учител писмо. Запретнал се,
писал страници и страници, и изпратил
писмото. Не минало много време и се
получил отговор, в който се казвало: ,,
Скъпи господин Оббов, получих Вашето
писмо и то ми достави неизказана
радост. Възхитих се на Вашия френски
език и стил и смея да кажа, че ако Вие
бяхте единственият мой ученик, който
съм съумял така да изуча, то бих могъл
да смятам моята преподавателска мисия
за изпълнена!"
Много години по-късно Френската
академия два пъти под ред удостои Иван
Оббов с най-големите си отличия.
Неговият учител навярно не е бил вече
между живите, за да му се порадва.
Втората си награда Ванко не успя да
получи. Живееше самотен, тих и една
сутрин, както се бръснел, получил
обилен кръвоизлив от язва и издъхнал,
без никой да му се притече на помощ. По
телевизията не показаха портрета му.
...
Baba Ginka
"Anri Erinin" <spamme...@rambler.ru> wrote in message
news:eh0i5g$nod$1...@emma.aioe.org...
> Само едно не разбрах.
>
> Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
>
> Море що ли питам...
>
Не е плагиат. Иван Младенов има поредица от публикации във в-к "Седем".
Този материал е в бр. 39 от т.г.
Patok
--
Питат ли ме дей зората - шат на патката главата.
Baba Ginka
"Patok" <pa...@pataklama.net> wrote in message
news:eh7he6$r5u$1...@emma.aioe.org...
> Baba Ginka wrote:
>>
>> "Anri Erinin" <spamme...@rambler.ru> wrote in message
>> news:eh0i5g$nod$1...@emma.aioe.org...
>>> Само едно не разбрах.
>>>
>>> Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
>>>
>>> Море що ли питам...
>>>
>>
>> Не е плагиат. Иван Младенов има поредица от публикации във в-к "Седем".
>> Този материал е в бр. 39 от т.г.
>>
>>
> Значи е плагиат. Освен ако не твърдиш, че макинТошника е Иван
> Младенов.
>
Не твърдя кой кой е. Но въпросният постинг, май е подписан от Иван Младенов.
Това плагиатство ли е?
С твърде висока температура съм, че да разисквам въпроса на такова
екистенциално равнище.....
Patok
>
> "Patok" <pa...@pataklama.net> wrote in message
> news:eh7he6$r5u$1...@emma.aioe.org...
>> Baba Ginka wrote:
>>>
>>> "Anri Erinin" <spamme...@rambler.ru> wrote in message
>>> news:eh0i5g$nod$1...@emma.aioe.org...
>>>> Само едно не разбрах.
>>>>
>>>> Това аджеба авторска творба ли беше или плагиат?
>>>>
>>>> Море що ли питам...
>>>>
>>>
>>> Не е плагиат. Иван Младенов има поредица от публикации във в-к "Седем".
>>> Този материал е в бр. 39 от т.г.
>>>
>>>
>> Значи е плагиат. Освен ако не твърдиш, че макинТошника е Иван
>> Младенов.
>>
>
> Не твърдя кой кой е. Но въпросният постинг, май е подписан от Иван
> Младенов.
> Това плагиатство ли е?
Ако беше ПОДписан или цитиран, нямаше да е. А така - пуснато от
името му - е.
> С твърде висока температура съм, че да разисквам въпроса на такова
> екистенциално равнище.....
>
Пий люкарство тогава ;)