ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ - Дон Мигел Руис 1-wa chast

[neleta]

ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

Дон Мигел Руис

Дон Мигел Руис е автор на бестселърите "Четирите споразумения" и
"Овладяване на любовта".
Роден е в семейство на лечители и е отгледан в провинциално Мексико от
майка куранзела (лечителка) и дядо нагуал (шаман). Близките очаквали
от него да прегърне многовековното наследство на толтеките и да
продължи езотеричната традиция. Вместо това Дон Мигел решил да стане
хирург.
Късно една вечер Дон Мигел карал кола, блъснал се в дърво и по-късно
си спомнял, че не е бил във физическото си тяло, докато спасявал
двамата си приятели. Заел се със самоизследване. Посветил се на
yсъвършенстването на древната мъдрост на толтеките. Учил се от майка
си. Чиракувал при могъщ шаман в мексиканската пустиня. Дядо му, вече
покойник, продължава да го учи в сънищата му.
Преди хиляди години толтеките били известни като жени и мъже на
познанието.
Антрополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност били
общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и
духовните практики на древните.
Събирали се като учители и ученици в Теотихуакан - древният град на
пирамидите край Мексико Сити, известен като мястото, където човек
става Бог.
Какво значи да бъдеш Бог, човек научавал, когато тръгне по пътя на
личната свобода.
Толтекското познание произлиза от универсалния източник на истината,
както всички останали езотерични традиции.
Въпреки че не е религия, то почита всички духовни учители,
проповядвали на Земята.
Макар и духовно по същността си, то е начин на живот, който се
отличава с бързо и трайно постигане на щастие и любов.
Познанието на толтеките е средство за постигане на лична свобода,
което се основава на исконното право на човека: правото на личен
избор, правото на свободна воля. Мъдростта на толтеките се основава на
Четири споразумения (договори), които човек сключва със себе си:

1. БЪДИ БЕЗГРЕШЕН В СЛОВОТО СИ

Говори честно. Казвай само това, което мислиш.
Не използвай словото, за да се самоохулваш или за да охулваш другите.
Насочи силата на словото към истината и любовта.
Ако проумееш, че словото има силата да твори, че това, което казваш,
подготвя твоето бъдеще и бъдещето на другите, ти ще станеш по-
отговорен и към себе си, и към света.
Словото има силата на магия: бяла или черна - зависи единствено от
теб. Дай на словото си любов и помни, че каквото изпратиш, това ще
получиш.

2. НЕ ПРИЕМАЙ НИЩО ЛИЧНО

Хората не правят нищо заради теб. Ти не си център на тяхната Вселена.
Ти си център единствено на собствения си живот.
Това, което хората казват или правят, е проекция на собствената им
реалност.
Когато не приемаш нищо лично, когато проумееш, че животът на другите е
резултат от техния избор, тогава ти имаш имунитет срещу мнението и
действията на другите и няма да станеш жертва на ненужно страдание.

3. НЕ ПРАВИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ

Намери смелост да задаваш въпроси и да изразяваш желанията си. Никой
освен теб не знае твоите мисли, затова - изразявай ги максимално
точно, за да избегнеш недоразуменията.
Ти не знаеш мислите на другите, затова не прави предположения, а
задавай въпроси, за да избегнеш недоразуменията.
Общувай с другите възможно най-ясно, за да избегнеш недоразумения,
тъга и нещастия.

4. ВИНАГИ ПРАВИ НАЙ-ДОБРОТО, НА КОЕТО СИ СПОСОБЕН

Най-доброто, на което си способен, е променлива величина.
При всички обстоятелства давай най-доброто от себе си и няма да се
самоосъждаш, самобичуваш и самосъжаляваш, защото съвестта ти ще е
чиста.

За да проумееш същността на Четирите споразумения, трябва да преминеш
през познанието за Опитомяването и Самоопитомяването, за Одобрението и
Справедливостта, за Личния ад на Самоотхвърлянето. И тогава ще
разбереш, че Изходът е в Четирите споразумения.

І. ОПИТОМЯВАНЕТО

Всички ние сме опитомени от своите родители.
Родителите ни наричат това възпитание, но истината е, че за да ни
възпитат, те използват същия механизъм, с който дресират животните:
способността ни да изграждаме условни рефлекси. Системата от
въздействия също е еднаква: "наказание - награда". Мотивите също са
еднакви: всичко се прави за наше добро.
Разликата е, че след като ни научат да говорим, възрастните включват в
системата на опитомяването най-мощното оръжие, с което разполага
човечеството: словото. С негова помощ те залагат в нас собствения си
мироглед; собствените си нрави, традиции и ритуали; собствения си
морал; собствената си гледна точка. Те залагат в нас собствената си
жизнена позиция и тя става наша, въпреки че нито сме я избирали, нито
сме я подозирали.
Не съдете строго родителите: те ни дават това, което имат, и ни го
дават безкористно, напълно убедени, че правят най-доброто за нас. Да
си родител е огромна отговорност; за да възпиташ свободна личност,
която да разгърне заложените й способности, сам ти трябва да си
свободен и реализирал се човек.
Не съдете родителите за това, което правят за нас: те също са били
опитомени от своите родители, които са били опитомени от своите
родители, които са били опитомени от своите родители, и така - до
първото човешко семейство, което е трябвало да предаде жизнения опит и
възгледите си на новото поколение.
Всички ние сме опитомени; всички ние живеем или сме живели живота,
който другите ни налагат. Но има и добра новина: това вече е минало.
Вече не зависим от възрастните, вече не е необходимо друг да мисли
вместо нас. Вече можем да изберем друг мироглед, или да създадем
собствен; можем да поемем пътя на личната свобода, за да изживеем
собствения си живот - неповторим, уникален, заради което всъщност сме
на този свят.

ІІ. КАК СТАВА
1. ОДОБРЕНИЕТО

Опитомяването на човека е свързано с първосигналното изграждане на
условни рефлекси и с уникалната човешка способност: съзнанието,
мисленето, както и с неговата най-ярка изява - словото.
Мисленето е основната функция на мозъка. Ние мислим 24 часа в
денонощието; мислим и когато сме будни, и когато спим. Докато сме
будни, мислим с категориите и моделите, на които са ни научили
възрастните; когато спим, сме извън контрола на другите, извън
контрола на наложените ни възгледи и на собствените си мисловни
навиците. На сън ние успяваме да се докоснем до истинската си същност,
погребана дълбоко в нас при процеса на опитомяването.
Раждаме се със способността да се научим да мислим и родените преди
нас ни учат да мислим по приетия от обществото начин.
Механизмът на заучаването е известен на всеки: насочваш вниманието си
върху нещо и го възприемаш. Усвояваш го, като го повтаряш. Именно това
е начинът, по който сме научили всичко, което знаем: чрез
ПОВТОРЕНИЕТО.
Използвайки вниманието си, ние изучаваме цялата заобикаляща ни
реалност. Научаваме как да се държим в обществото, на какво да вярваме
и на какво - не, кое е приемливо и кое - не, кое е добро и кое - лошо,
кое е красиво и кое - грозно, кое е правилно и кое - неправилно;
усвояваме всички правила и представи за това, как трябва да живеем.
Цената, която заплащаме, е собствената ни уникалност.
Но това е едната страна на учебния процес; другата сме ние. Защото ако
ние не дадем съгласието си, ако откажем да я възприемем, тази
информация няма да премине в нас, колкото и да ни я повтарят другите.
В ход е СВОБОДНАТА ВОЛЯ, ЛИЧНИЯТ ИЗБОР.
За да приемем за съхранение някаква информация, трябва или да имаме
потребност от нея, или да вярваме безусловно на този, който ни я
предоставя. Когато се родим, решенията вземат тези, от които напълно
зависим - възрастните, които мислят вместо нас. На нас не ни остава
нищо друго, освен да ВЯРВАМЕ в тази информация, да я приемем за
истина. Да вярваш в нещо, означава да го приемаш безусловно. В най-
ранна възраст за безусловни истини ние сме приели всичко, което нашите
възпитатели са преценили, че ни е необходимо и полезно.
Така се учим като деца. Децата вярват на всичко, което възрастните
казват. Децата се съгласяват с възрастните и вярата им е толкова
силна, че системата от вярвания контролира целия ни следващ живот. Не
ние сме избирали вярванията, нормите, навиците, поведението си... Не сме
избрали дори собственото си име. Може и да сме се бунтували, но не сме
били достатъчно силни, за да победим. Резултатът е отстъпване пред
вярванията на другите, при това - с наше съгласие. Приели сме за
истина всичко, което възрастните са ни научили да мислим. Ние вече сме
опитомени.

2. ОДОБРЕНИЕТО

За да ни опитомят, околните привличат нашето внимание.
Постепенно ние също се научаваме да привличаме вниманието на околните,
за да получим наградата за своето послушание. С времето тази
потребност нараства, превръща се е в непреодолима жажда за вниманието
и ОДОБРЕНИЕТО на другите. Като дете всеки се съревновава за вниманието
на родителите си, крещейки с думи или действия: "Виж ме! Виж ме какво
правя! Ей, аз съм тук!" За възрастния човек нуждата от внимание и
одобрение е силна и задължителна, тъй като човекът е социално
същество.
Децата се възпитават по същия начин, както се дресира куче: с
наказание и награждаване. Системата е безотказна. Когато престъпиш
правилата - наказват те. Когато спазваш правилата - награждават те.
Така се научаваме да се боим от наказанията и да се стремим към
наградите. Наградата е приятна и за да я получим, ние продължаваме да
правим онова, което другите искат от нас. Заради страха от наказание и
лишаването от награда, ние започваме да се преструваме на такива,
каквито не сме. Опитваме се да се харесаме на другите, да им угодим,
за да ни приемат, и така започваме да играем роли: преструваме се от
страх да не бъдем отхвърлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен, се
превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се
превръщаш в някой, който не си. Ставаш копие на убежденията на
другите.
В процеса на опитомяването се изгубват всичките ни естествени
наклонности, с които сме се родили. Ние преставаме да бъдем уникални и
неповторими. Преставаме да бъдем себе си. Когато пораснем, особено в
пубертета, започваме да се бунтуваме, да браним свободата си. Искаме
да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните - големи и
силни. На всичко отгоре зависим от тях за храната, за жилището, за
дрехите на гърба си. След време започваме да се страхуваме, защото
всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.
Посредством процеса на опитомяването хората се научават как да живеят.
Научаваме се също така да съдим: да съдим себе си, да съдим другите,
да съдим ближните си. Механизмът е прост: светът използва умението ни
да изграждаме условни рефлекси.
Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент вече не ни е
нужен опитомител. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в
собствения си дресьор. Ние сме самодресиращи се същества. Сега вече
можем да се самоопитомяваме съгласно заложения в нас МИРОГЛЕД (КОДЕКС)
посредством познатата ни система от наказания и награди. Постепенно
дълго налаганата ЦЕНЗУРА се превръща в АВТОЦЕНЗУРА, с която можем
непрекъснато да си забраняваме да бъдем самите себе си.

ІІІ. САМООПИТОМЯВАНЕТО

Условно можем да разделим собствения си ум на три части: Кодекс,
Съвест, Жертва.
Мирогледът, който възрастните залагат в паметта ни, докато ни
опитомяват, е КОДЕКСЪТ на мислене и поведение, който управлява нашия
ум, а това значи - и целия ни живот. С този Кодекс, който сме приели
за безусловна истина, без да го избираме и без да можем да му се
противопоставим, ние съобразяваме всичките си преценки, дори когато
собствената ни вътрешна природа протестира. Можем да пренебрегнем дори
инстинктите и безусловните си рефлекси, за да спазим Кодекса. Всичко е
заложено в ума ни по време на нашето опитомяване: Кодексът управлява
нашия живот.
Способността ни да СРАВНЯВАМЕ непрекъснато преценява живота ни,
сравнява го със заложеното в Кодекса и раздава присъди.
Наричаме я СЪВЕСТ. Тя всъщност е върховният ни съдия. Ние не само сме
самодресиращи се същества; ние сме същества, които могат да се
самоосъждат. Съвестта използва съдържанието на Кодекса, за да прецени
всичко, което правим или не правим; което мислим или не мислим; което
чувстваме или не чувстваме. Всеки път, когато престъпим нормите на
Кодекса, Съвестта ни обявява за виновни. Наказанието е заслужено,
трябва да изпитваме срам. Защото Кодексът никога не греши. Грешим ние.
Ние винаги сме грешните.
Трета част от ума ни е собствената ни същност, колкото и малко от нея
да ни е останало. Тя действа, мисли, чувства и е подложена на преценка
и осъждане от Съвестта. Собствената ни същност вече се нарича ЖЕРТВА.
Грешникът (Жертвата) понася обвиненията, вината, срама. Съвестта
осъжда, Жертвата страда и всичко това е основано на Мирогледа, който
не ние сме избирали. Той е толкова силен, че дори да се запознаем с
нови концепции и да се опитаме да вземем собствени решения, откриваме,
че убежденията ни, заложени в Кодекса, продължават да ръководят живота
ни.
Не е достатъчно да започнем да се съмняваме в правотата на заложения в
умовете ни Кодекс. Необходима е голяма смелост, за да въстанеш срещу
собствените си убеждения. Макар да знаем, че не ние сме избирали
собствените си убеждения, истината е, че ние сме се съгласили с тях,
ние сме сключили споразумението, което изпълняваме сега.
Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата
погрешност, изпитваме вината и срама, възникващи при всяко
нарушаването на Кодекса.
Попаднали сме в капан, в който другите са ни вкарали. Но ключът от
вратата е у нас; въртим го в ръце и не смеем да го използваме.
Защото все още не познаваме силата, която се крие в собствения ни ум.

ІV. СПРАВЕДЛИВОСТТА

Точно както правителството разполага със закони, управляващи
обществото, така нашите убеждения са Кодексът, управляващ нашия
индивидуален живот.
Кодексът вече е заложен, при това - с наше съгласие; Съвестта
сравнява, преценява и издава присъдата; Жертвата (нашата уникална
същност) понася вината и наказанието.
Но кой казва, че това е справедливо?
Истинската справедливост изисква да се плаща само веднъж за сторената
грешка, а не отново и отново.
Колко пъти плащаме за всяка своя грешка?
Хиляди пъти.
Човекът е единственото същество на земята, което плаща хиляди пъти за
една и съща грешка.
Останалите плащат само по веднъж.
Но не и ние.
Ние имаме могъща памет.
Правим грешка, осъзнаваме го, намираме се за виновни и се наказваме.
Ако съществува справедливост, това е напълно достатъчно.
Не е необходимо да се самонаказваме отново и отново.
Но всеки път, когато си спомним сторената грешка, ние отново се
чувстваме виновни и отново се наказваме.
А ако все пак забравим, другите услужливо ни припомнят, за да можем
отново да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме виновни.
Тъй като собствената ни Съвест постъпва с нас нечестно, ние си го
връщаме на другите, като ги съдим съобразно същия Кодекс.
Принуждаваме околните да плащат за старите си грешки всеки път, когато
се сетим за тях: обвиняваме ги, изпращаме им всичката емоционална
отрова, породена от изживяната нявга несправедливост, и ги
принуждаваме отново и отново да плащат за миналите си грешки.
Защо? Защото и през ум не ни минава, че виновни сме не ние или
другите, а заложения в ума ни Кодекс.
Последиците? Ад, наречен страх и себеотхвърляне.

V. СОБСТВЕНИЯТ НИ АД

Дори да греши, Кодексът ни кара да се чувстваме сигурни. Тъй като вече
сме приели всичко в Кодекса за вярно, всяко предизвикателство към
наложените убеждения ни изпълва с несигурност. Всичко, което е в
разрез с Кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия сплит и се
нарича страх. За спазването на наложения ни Кодекс светът използва
собствения ни СТРАХ.
Всяко поколение преди нас е живяло в страх, породен от неспазването на
Кодекса. Кодексът се е развивал, променял, но отношението на индивида
към него винаги е било едно и също: безпрекословно подчинение,
безусловна вяра в неговата безпогрешност.
Всяко поколение е оставяло в наследство на идващите след него страх, и
още страх, и още страх. В резултат на страха на хиляди поколения преди
нас, Земята съвсем не е приятно място за живеене; нещо повече -
отдавна се смята едва ли не за нормално хората да страдат, да живеят в
страх и да създават емоционални драми.
Емоционалният свят на отделните индивиди се различава, но като цяло
преобладават кошмарите. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме
едно много трудно за живеене място, управлявано от страха. Из целия
свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, насилие и огромна
несправедливост.
Ако сравним емоционалния живот на човешкото общество с описанията на
ада в световните религии, ще открием, че те са абсолютно еднакви.
Религиите рисуват ада като място за наказание, място на страх, болка и
страдание - място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от
произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв,
ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън.
Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас.
Другите може да твърдят, че ако не правим това или онова, ще отидем в
ада. Не е вярно. Ние вече сме в ада. В ада са и тези, които ни
заплашват с ада. Никой не може да изпрати никого в ада, защото всички
вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош.
Но само ако им позволим.
Нашето индивидуално мислене се управлява от страха, както се управлява
от страха мисленето на човечеството: всички се страхуваме да не бъдем
отхвърлени. Разбира се, този страх се проявява по различен начин при
всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и
всички други отрицателни емоции. Индивидуалното ни мислене може да се
превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх.
Но не е необходимо да живеем с кошмарите на собственото си мислене;
можем да се научим да мислим щастливо.

VІ. СТРЕМЕЖЪТ КЪМ СЪВЪРШЕНСТВО -
ОСНОВА НА СТРАХА ОТ ЖИВОТА

Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-
големият страх на човека. Смъртта не е най-страшната за нас. Най-
големият страх е да поемеш риска да бъдеш жив. И в същото време - да
изразяваш истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият
страх на човека. Научили сме се да живеем според представите на
другите поради страха, че няма да ни приемат, че ще ни отхвърлят, че
няма да бъдем достатъчно добри за тях.
Родили сме се съвършени. Всяко новородено безусловно приема и обича
себе си и изобщо не зависи от одобрението на другите. То просто е; то
съществува и е безкрайно щастливо от този факт. В процеса на
опитомяването възрастните развиват у нас потребността от одобрение и
постепенно ние се превръщаме в несъвършени хора, които не приемат себе
си, които изобщо не се обичат и които са напълно зависими от
одобрението на другите. Родени съвършени, ние се отказваме от
собственото си съвършенство.
В процеса на опитомяване формираме нова представа за съвършенство,
която отговаря на изискванията на другите. За да не бъдем отхвърлени,
ние се отказваме от себе си и се стремим да бъдем добри според
изискванията на другите. Упорито се стараем да угодим на хората, които
ни обичат, или от които зависим. Опитвайки се да бъдем достатъчно
добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не
отговаряме на тази представа, защото тя няма нищо общо с истинската ни
същност. Ние никога няма да бъдем съвършени според представите на
другите, защото никога не можем да бъдем другите, колкото и да се
отказваме от себе си.
Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на
самоотхвърляне зависи от това, доколко възрастните са успели да
разрушат нашата същност. След опитомяването вече не става въпрос за
това, дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно
добри за самите себе си, защото не отговаряме на собствената си
представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова,
което искаме да бъдем, или по-скоро - онова, което ВЯРВАМЕ, че трябва
да бъдем. Не можем да си простим, че не сме съвършени.
Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се
чувстваме фалшиви, разочаровани, неавтентични и носим социални маски,
за да не позволим на другите да забележат, че не сме онова, за което
се представяме. Преценяваме и другите съгласно представата си за
съвършенство и съвсем естествено - те също не отговарят на очакванията
ни. В резултат не приемаме себе си; не приемаме и другите, живеейки в
затворения кръг на илюзиите си за съвършенство, и не само не знаем как
да излезем от него, но дори не подозираме, че живеем в омагьосания
кръг на собственото си себеотхвърляне.

VІІ. САМООТХВЪРЛЯНЕТО

Тъй като не отговаряме на собствените си представи за съвършенство,
ние не само се отхвърляме; ние непрекъснато се наказваме. Унижаваме
се, само и само да угодим на околните. Дори вредим на физическите си
тела, само и само да бъдем приети от другите. Пием, пушим, вземаме
наркотици, за да не бъдем отхвърлени от средата си, без да проумеем,
че проблемът е в собственото ни самоотхвърляне. Отхвърляме себе си,
защото не сме онова, на което се правим. Искаме да бъдем някакви, но
вече не сме, защото възрастните са направили всичко възможно, за да ни
вкарат в калъпа и да не бъдем себе си. И затова ние се срамуваме,
чувстваме се виновни и непрекъснато се самонаказваме, защото не сме
онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Самоизмъчваме се и
предизвикваме другите да ни измъчат.
Но всъщност никой не ни измъчва така, както се измъчваме самите ние.
Има хора, които твърдят, че другите ги малтретират, но всъщност само
ние малтретираме себе си. Вътрешният ни съдия е най-лошият от всички
съдии. Ако направим грешка пред хората, опитваме се да я отречем или
да я прикрием. Но щом останем сами, Съвестта се изправя в цялата си
сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чувстваме ужасно
глупави, лоши или жалки.
Никой не ни унижава така, както се унижаваме сами. Границата на
самоунижението ни е границата на унижението, което търпим от някой
друг. Ако някой ни унижава повече, отколкото самите ние се унижаваме,
ние ще го напуснем. Но ако ни унижава по-малко, ще го търпим до
безкрай.
Ако стигнем до крайности в самоунижението, можем дори да търпим някой,
който ни бие, оскърбява и се държи с нас като с отрепка. Защо? Защото
вътрешно си казваме: "Аз го заслужавам. Този човек ми прави услуга,
като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно
добър." И наистина сме убедени в това, което казваме. Защото така
казва Кодексът.
Парадоксът е, че имаме нужда да бъдем приемани и обичани от другите, а
не можем да приемем и да обичаме себе си. Колкото по-малко обичаме
себе си, толкова повече се самоизмъчване. Самоизмъчването идва от
самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето - от илюзорната ни представа за
съвършенство и непостижимостта на този идеал.Илюзорната ни представа
за съвършенство е причината да се самоотхвърляме и да не приемаме себе
си такива, каквито сме. След това преставаме да приемаме другите
такива, каквито са. Завъртаме се в омагьосан кръг от отхвърляне и
самоотхвърляне, търсим изход и сменяме психотерапевтите или залагаме
на прошката, само за да открием, че когато простим едно, изскачат още
сто.
Защото никой не ни е казал, че най-трудно е да осъзнаеш, че трябва да
простиш на себе си за това, че си вярвал на родителите си и си бил
безпомощен, когато са те опитомявали.