За да освободим извора на любовта и да поемем по пътя на съзидателното
духовно израстване, трябва да се освободим от страховете, да оставим
проблемите си в Божиите ръце.
За да осъществим тази наглед проста промяна, трябва да се изправим
пред негативните си емоции и да ги превъзмогнем. Това е невъзможно,
докато не осъзнаем, че никой не ни прави щастливи или тъжни. Емоциите
не възникват в нас; ние ги избираме. Всъщност, единствените неща,
които наистина контролираме, са собствените ни мисли, чувства и
действия.
През І в. от н.е. гръцкият мислител Епиктет заявява, че всички
нещастия произтичат от опитите ни да контролираме събитията и другите
хора, върху които всъщност нямаме никаква власт. Същият безплоден
опит, роден от страховете и негодуванието ни, отслабва тялото и води
до болест.
Страхът е естествен в опасни за живота ситуации. Всеки друг страх е
ненормален. Никога няма да се сблъскате с нещо, с което да не можете
да се справите. Знам го със сигурност, защото нито един пациент не е
съгласен да размени болестта си с нечия друга. Всички ние се чувстваме
по-добре със собствените си проблеми.
Залепил съм списък с градивни мисли над кухненската маса и първата от
тях е: "Какво искаш - мир или конфликт."
Един ден се разгоря оживен спор между децата и аз запитах всяко от тях
какво иска: мир или конфликт. Дъщеря ни, която има проблем със слуха,
отговори: "Аз искам пица." Всички се разсмяхме и спорът приключи.
Целта е не да се въведат строги правила на поведение, а да се използва
словото, за да се насочим към нова психологическа реалност - щастието,
което винаги можем да изберем, независимо от външните условия.
Оптимистичният мироглед може да бъде развит, също както негативизмът
може да бъде насаден при неправилно възпитание. Психолозите отдавна са
открили, че можем да променим емоциите си само като придадем на лицето
си противоположния израз. "Усмихвайте се един на друг - казва майка
Тереза, - усмихвайте се на съпругата, на съпруга, на децата,
усмихвайте се - няма значение на кого - и това ще помогне да се
обичате повече помежду си."
Учените, изследвали реакциите на стреса, са открили, че безплодният
гняв е най-пагубното чувство. Спокойното приема на съществуващото
укрепва здравето, но ясният ум помага на човека да промени нещата,
които се нуждаят от промяна.
За мнозина освобождаването от страха е непреодолимо препятствие. По-
лесно ще се справим, ако възприемаме всяко общуване като молба за
получаване на любов или като отдаването й. Изплашеният човек всъщност
казва: "Обичай ме." Но ние сме по-склонни да го пренебрегнем или да се
ядосаме. Тогава страхът му нараства и гневът се трупа, докато не се
превърне в негодувание или омраза. Да мразиш е лесно; да обичаш е
здравословно. Ако се страхуваш и помолиш някого да те прегърне, да
изрази любовта си, страхът бързо ще се уталожи.
Наистина няма нищо, с което да не можете да се справите. Аз го знам,
но вие може би още не го знаете. Ако някоя пациентка ми каже: "Страх
ме е. Съпругът ми избяга с друга, болна съм от рак, а в къщи имам 5
деца, не знам какво да правя", аз ще й отвърна: "Знаете ли какво ще
стане след година? Ще ме попитате: "Докторе, познавате ли някой с моя
проблем; искам да му се обадя и да му предложа помощта си." Достатъчно
сте силни, за да се справите с тези неща.
Познавам една жена, Емили, която толкова се страхуваше, че не смееше
да излезе в дъжда. Не искаше да подписва и чекове. Избягваше почти
всички радости и отговорности в живота. Накрая съпругът й я напусна.
После тя се разболя от левкемия и претърпя невероятна метаморфоза.
Когато я видях за последен път, тя беше на политически митинг и
крещеше с цяло гърло. Но трябваше ли да се разболее от левкемия, за да
се пробуди за живот? За много хора е достатъчно съзнанието, че няма да
живеят вечно. Тогава защо да се страхуваме да обичаме?
6. ХРАНЕНЕ
Здравословното хранене е неразделна част от всяка лечебна програма, но
аз не подкрепям предписването на строга диета за всички пациенти.
Давам на болните съвети за храненето и им препоръчвам да вземат
витамини, но смятам, че далеч по-важно е да накарам хората да обичат
себе си и да се вслушват в телата си. Ако не ги е грижа за самите себе
си, те няма да се вслушат в съвета ми да спортуват, да се хранят добре
и да не пушат. Има множество книги за разумното хранене и аз
насърчавам хората да ги потърсят и да станат експерти в тази област.
Много пациенти са загубили връзка с физическото си Аз, точно както
хората, в чиято стая има часовник, така са свикнали с тиктакането му,
че вече не го чуват. Опитвам се да помогна на пациентите да
възстановят връзката между ума и тялото. Тогава те не само ще приемат
подходящата храна, но могат да впрегнат за оздравяването си и своите
духовни сили.
Аз вярвам в синхронизирането на събитията или в многозначителното
съвпадение. Смятам, че интелектуалните и духовните възгледи на човека
са по-важни за здравето от всякакви диети.
Спомням си един раково болен пациент, който обичаше салам и хот-дог.
Жена му редовно ги изхвърляше, а той ме попита кое е правилното. "Най-
важно е да се чувстваш добре" - отговорих аз. Смятам, че да се яде
разумно е важно, но не по-малко важно е храненето да бъде удоволствие,
а не лишено от радост бреме. Така че казах на Чарли: "Ако аз имах
напреднал рак с метастази в черния дроб, никой не би ме спрял да изям
един хот-дог, ако ми се иска. Но когато обикнеш живота, ще усетиш, че
тези храни са неподходящи за теб и ще престанеш да ги ядеш."
7. СПОРТУВАНЕТО
Телата ни са създадени, за да се движат, и не могат да останат здрави,
ако през цялото време седим или лежим. Редовно спортуващите боледуват
по-рядко от тези, които водят заседнал начин на живот. Оперираните,
които при първа възможност стават и се раздвижват, се възстановяват по-
бързо.
Усиленото спортуване носи както пряка, така и косвена полза за тялото.
То стимулира имунната система и ни помага да се справим със стреса.
Много експерименти доказват, че когато животните са в стрес и са
лишени от физическа активност, телата им деградират. Но ако са
подложени на същия стрес и могат да се движат, те остават здрави.
През 30-те години на миналия век двама учени успяват да контролират
проявата на тумори при група предразположени към рак мишки само като
ги поставят на диета с ограничен брой калории и усилена физическа
активност.
През 1960 година друга група учени откриват, че когато инжектират на
болни от рак мишки екстракт от трениран мускул, това забавя развитието
на туморите, а понякога те изчезват напълно. Екстрактът от нетрениран
мускул не дава никакъв резултат.
Психологическата полза от спортуването е не по-малко важна. Самият
факт, че редовно отделяме време за тази благотворна дейност, ни
изпълва с по-голямо самоуважение и усещане за контрол над собствения
ни живот. Нещо повече, всички форми на спортуване ни помагат да чуем
тялото си и неговите нужди и да забравим другите си грижи.
Спортуването, особено тичането, разходките, плуването и другите
еднообразни видове спорт, предлагат възможност за медитация, тъй като
не се налага да мислим непрекъснато за това, което правим в момента.
Това е от полза за всеки, стига спортуването да не е начин за бягство
от проблемите или извинение да бъдем далеч от семейството си. Спортът
се използва успешно за лекуване на депресии и по същата причина може
да бъде мощно оръжие срещу физическите страдания.
Видът спорт и продължителността на спортуване се определят
индивидуално. Болното тяло изисква по-ниско темпо. Тялото подава
своите предупредителни сигнали, каквито са болката и изтощението. Чуем
ли ги, трябва да намалим темпото, но не и да се откажем.
Важно е да се знае, че когато спортът се възприема като задължение или
бреме, той не постига целта си. Вместо да служи за връзка между ума и
тялото, той се превръща в допълнителен стрес. Човек трябва сам да
избере дейностите, които му доставят удоволствие, и да спортува само
докато физическата активност предизвиква релаксация, приятна умора и
малко пот. Ако не сме в състояние да спортуваме, можем да си
представим, че го правим. Това също стимулира тялото. Аз лично
използвам тази техника, когато ми се налага дълго да шофирам.
8. ИГРА И СМЯХ
"Смехът е музиката на живота."
Сър Уилям Ослер
Докато сме живи, нещата все още могат да бъдат забавни и ние трябва да
се възползваме от всеки повод, за да се смеем.
Има сериозни причини да наричаме силния, невъздържан смях "смях от
сърце". Той предизвиква цялостна, отпускаща активност в диафрагмата,
упражнява дробовете, увеличава притока на кислород в кръвта и нежно
хармонизира цялата сърдечносъдова система. Някои го оприличават на
"дълбочинен масаж", а Норман Канзънс, първият, излекувал се чрез
смехотерапия, нарича този смях "вътрешен джогинг". Норман Канзънс
установил, че 10 минути смях от сърце му осигуряват 2 часа сън без
болки.
Истории, ситуации, филми, книги или предавания по телевизията, от
които очакваме нещо забавно, предизвикват нарастващо напрежение, което
се отразява в пулса, в температурата на кожата и в кръвното налягане.
При заключителната реплика или епизод това напрежение рязко се
освобождава в серия мускулни контракции. Всички мускули на гърдите,
корема и лицето се упражняват и ако нещото е било наистина забавно,
има полза дори за ръцете и краката. След смеха всички мускули са
отпуснати, включително и сърцето - пулсът и кръвното налягане временно
спадат. Психолозите са открили, че мускулната релаксация и
напрежението не могат да съществуват едновременно, а предизвиканата от
смеха релаксация продължава около 45 минути.
Според някои научни проучвания смехът увеличава нивото на
катехоламините - химични вещества, произвеждани от мозъка, които могат
да противодействат на възпаленията, като активизират имунната система.
Катехоламините увеличават и производството на ендорфини - естествените
опиати на тялото. С други думи, смехът е в състояние пряко да облекчи
болката чрез физиологически средства и да ни помогне да се отпуснем.
Най-важната психологическа функция на хумора е да ни измъкне от
обичайната мисловна рамка и да поощри новите перспективи. Психолозите
отдавна са посочили, че едно от най-добрите мерила за душевно здраве е
способността да се надсмиваш над себе си, но с лека самоирония, не със
самоунищожаващ сарказъм.
Спортът, смехът и играта са тясно свързани. Към тях трябва да се
подхожда горе-долу по еднакъв начин. Те имат сходно въздействие върху
тялото и ума. Те ни помагат да освободим детето у себе си. Сериозните
хора, които не си позволяват да играят, по-трудно оздравяват и по-
трудно променят живота си, без които не е възможно да се справят с
болестта. На някои хора играта и смехът трябва да им бъдат предписани,
за да не изпитват чувство за вина, че играят или че се смеят.
Трябва да се научим да даваме приоритет на играта в живота. Като
всички останали положителни промени, това също е следствие от първата,
най-важната крачка към изцелението: да се научим да обичаме себе си.
Всеки от нас трябва да се потруди да открие забавни игри, книги или
филми, да играе игри, които харесва, да разказва вицове, да драска или
да се забавлява с книжки за оцветяване - каквото избере детето в него.
Играта не само ни кара да се чувстваме добре; тя също така отваря
вратата на съзидателността, основен елемент на вътрешните промени.
Изберете да обичате и да правите другите щастливи и животът ви ще се
промени, защото ще откриете щастието и любовта. Първата крачка към
вътрешния покой е решението да даваме любов, не да я получаваме.
9. САМОУВАЖЕНИЕТО
"Важното е какво мислиш за себе си. В живота трябва да намериш онова,
което ти приляга, и после да престанеш да се преструваш." (Куентин
Крист, английски писател)
По преценка на психолозите по-малко от 20 % от хората притежават
"вътрешен център на контрола" - онзи вид самообладание, което ни
ръководи от позиция на собствените ни стандарти, а не от представите
за това, какво могат да си помислят околните. Този център е съществена
част от личността на оцеляващия. Както казва Елида Евънс (ученичка на
Юнг): "Развитието на индивидуалността пази живота и здравето. То
освобождава човека от властта на колектива." Най-вероятно затова в
селските или откъснатите райони процентът на оцеляващите е по-висок:
по принцип там живеят независими и самоуверени хора.
Превръщайки се в самия себе си, ти даваш свобода на творческото си
начало. Освободен от конвенционалното и страха от чуждото мнение, умът
откликва с нови решения, нови цели, със съзнанието, че красотата и
покоят идват отвътре. Тогава придобиваш (или си възвръщаш)
способността да рискуваш и да експериментираш със собствения си живот.
Хората с напълно развита индивидуалност често сменят работата си,
отказват се от професията, която ги отегчава, но им носи сигурност. Те
работят в полза на другите и търсят как да дадат нещо на света, вместо
само да вземат от него.
Няма съмнение, че удовлетвореността от работата е важна за здравето.
Както изтъква Ханс Селие, най-големият световен авторитет по въпросите
на стреса: "Ако се занимаваш с онова, което ти харесва, ти всъщност
никога не работиш. Работата ти е игра." Повечето от нас обаче приемат
твърде на сериозно самоналожените си ограничения.
Учили са ни, че самолюбието и любовта към другите са несъвместими, че
не можем едновременно да задоволяваме собствените си нужди и да даваме
от себе си. Истината е, че най-съкровената ни необходимост е да
обичаме и да бъдем в покой. Ако обичаме и живеем в покой, нашата
мотивация е духовна и безкористна, а не егоистична. Ако заживеем със
съзнанието, че някой ден ще умрем, може би ще изберем да дадем нещо на
света. Ще започнем да уважаваме повече себе си и това ще ни помогне да
осъществим неща, които ще подобрят качеството на живота ни. Ще
открием, че се стремим да постигнем парадоксална цел: да направим
така, че да е добре и за нас, и за другите.
Хората, които не изпитват удовлетворение от работата си, възприемат
ролята на жертви. Няма какво да им помогне, ако не си помогне сам. Тед
имаше два мозъчни тумора. Сега казва: "Бях нещастен кучи син. Слагах
мокети и казвах на хората, че искам единствено парите им. Сега работя
като доброволец в болницата, не получавам пари, но обичам работата
си."
Най-голямата заблуда, която трябва да превъзмогнем, е представата, че
работата ни е единствената смислена цел в живота; а за някои жени -
децата. Това е област, в която медитацията и визуализацията могат да
бъдат от голяма полза. Човек временно се откъсва от напрежението и
неудовлетворението и може да си представи по-приятно бъдеще.
Представата насочва духовната енергия към осъществяването на очаквания
резултат и започвайки да се ръководим от новото си съзнание, ние
създаваме нови възможности както съзнателно, така и подсъзнателно.
Чрез мислите и постъпките си ние подготвяме собственото си бъдеще. Ако
записвате мислите си в дневник, след време ще имате доказателство как
сте подготвили сами своето бъдеще. Юнг казва: "Подсъзнателно ние
предварително подготвяме бъдещето си и затова ясновидците са в
състояние да го предвидят."
Харолд бе убеден от лекаря си, че ще умре до 3 месеца. Върнал се в
къщи и помолил жена си да отмени часовете му при зъболекаря. Тя
отвърнала:
- Няма да ти позволя 3 месеца да седиш на дивана и да умираш!
Харолд дойде при нас от Монтана. Казах му:
- Човек, който идва тук чак от Монтана, няма да умре след 3 месеца. Ти
си различен. Ти си борец.
18 месеца по-късно Харолд е жив. Лекарят му възкликнал:
- Божичко, голям късметлия си!
А Харолд отвърнал:
- Не е късмет, а упорита работа.
Промяната се дължала на думите "Ти си различен", които накараха Харолд
да се почувства личност, а не част от статистиката. Опитвам се да
накарам хората да осъзнаят, че важен е стремежът към целта.
Настъпващите промени и желанието да се извисим се отразяват
благотворно върху тялото. Процесът е същевременно и собственият си
продукт. Ницше пише: "Онзи, който има защо да живее, може да понесе
почти всяко как." Крайната цел е просто да живеем заради себе си, по
самоотвержен начин.
Процесът на преструктуриране на живота ни, превръщането ни в
автентични личности, означава да престанем да мислим за себе си като
за вещи - съвкупност от навици, професии, роли. Така сме роби на
представата и в известен смисъл - вече мъртви. Вместо това трябва да
се приемем като динамичен, непрекъснато променящ се процес. Това се
постига благодарение на съзнанието, че сме съвършено несъвършени.
Всички сме ограничени от неизбежната си смърт и от факта, че
определени решения могат да ускорят разрушителните процеси. Но ние не
знаем кога точно ще умрем, и в рамките на тази неизвестност ние
разполагаме с почти неограничени възможности.
Помнете: хората, които винаги са усмихнати, които никога не споделят
тревогите си, които винаги пренебрегват собствените си нужди, са най-
уязвими за болестта. Често основният проблем при такива хора е да се
научат да отказват, без да се чувстват виновни. А това значи само
едно: да се научат да отстояват себе си, да уважават собствената си
индивидуалност.
Не играйте роли. Живейте истински.Открийте своя живот и го изживейте.
Сложете край на преструвките. Моля ви да запомните: информацията не
променя никого. Вдъхновението го прави. Намерете причина да живеете.
Оставете я да ви вдъхнови и преживейте откровението и преображението.
Зная само един факт, който може да ви помогне да се промените: ние сме
смъртни и някой ден ще умрем. Затова не се опитвайте да избегнете
смъртта; стремете се да обогатите качеството на живота си и тогава ще
останете учудени от неговата продължителност. Примирете се, че ще
умрете и решете как да прекарате отреденото ви време. Тогава няма да
ви се наложи в Рая да посещавате психотерапевт, за да превъзмогнете
горчивината и негодуванието от факта, че сте умрели въпреки всичките
си старания. Поучете се от мъдростта на другите и се радвайте на
своите преживявания.
10. ЗА ВЯРАТА, НАДЕЖДАТА И ЛЮБОВТА
Филис, пациентка с напреднал рак на панкреаса, който вече не подлежеше
на лечение, се прибра в къщи, за да умре. Няколко месеца по-късно тя
се върна. Прегледа я един от колегите ми, който ме повика:
- Ей, Бърни, ти се интересуваш от тези неща!
Влязох в кабинета, а той се обърна към мен:
- Ракът й е изчезнал!
- Филис - казах аз, - разкажи ми какво стана.
- О, вие знаете!
- Да, знам, но искам и другите да научат.
- Реших да живея до 100-годишна възраст и да оставя проблемите си в
Божиите ръце.
Подобен душевен покой би могъл да излекува всичко. Вярвам, че най-
важна е вярата - най-простото и най-трудното решение.
За да се уверя, отидох при Бог (хирурзите имат тази привилегия) и го
попитах, защо да не окача в приемната си табела: "Оставете проблемите
си в Божиите ръце. Аз не съм ви необходим."
Бог отвърна:
- Ще ти покажа защо. Ще се срещнем в болницата в събота, в 10 часа
сутринта. - Бог обича да си играе на доктор.
В събота Бог ми рече:
- Заведи ме при най-болния пациент.
Разказах му за болната от рак жена, чийто съпруг бе избягал с друга.
- Добър избор - рече Бог. И ние отидохме в стаята й.
- Госпожо, Бог ще дойде и ще ви каже как да оздравеете - казах й аз.
Винаги го представям, за да не се стреснат пациентите.
Тя отвърна:
- О, чудесно.
Бог влезе в стаята й рече:
- Единственото, което трябва да направиш, е:
* Да обичаш.
* Да приемаш.
* Да прощаваш.
* Да избереш щастието.
Тя го погледна в очите, подминавайки думите му, и рече:
- Вече срещнахте ли се със съпруга ми?
Бог ме погледна тъжно и си отиде. Още едно Божие творение се остави в
ръцете на хирурзите.
Ние искаме Бог да промени външните аспекти на живота ни, за да не се
налага да се променяме вътрешно. Искаме да ни освободи от
отговорността за собственото ни щастие. Често ни се струва по-лесно да
негодуваме и да страдаме в ролята на жертви, вместо да обичаме, да
прощаваме, да приемаме и да намерим вътрешния покой.
Ако все пак изберем да обичаме, в телата ни се освобождава целебна
енергия. Самата енергия е любяща, разумна и достъпна за всеки.
Усетих, че съм изправен пред дилема: щом Бог може да лекува хората,
защо трябваше да оставам хирург? Върнах се при Него и попитах:
- Господи, знаеш, че една от пациентките ми оздравя, като остави
проблемите си твоите ръце. Защо да бъда хирург?
А той ми отвърна:
- Бърни, отдай хирургувото хирургу и Божието Богу.
Бог често го прави - говори с притчи, и ни оставя напълно объркани. По-
късно започнах да разбирам, че и Бог, и аз имаме своята роля в
оздравителния процес.
За лекаря има роля, когато пациентът е избрал неговото лечение. Аз
мога да бъда и Божи дар, и инструмент, точно както е казано в
Библията. Но оздравяването от сериозна болест зависи от 4 неща:
1. Вяра в себе си
.................2. Вяра в лекуващия лекар
..... 3. Вяра в лечението
......4. Вяра в духовността
Духовният живот има много значения. Не е задължително духовният живот
да се изразява чрез обвързаност в някаква организирана религия.
От гледна точка на лечител, аз възприемам духовността като вяра в
смисъла или реда на Вселената. Представям си стоящата зад Творението
сила като любеща, разумна енергия. Някои я наричат Бог, други могат да
я възприемат просто като източник на изцеление. От тази вяра идва
способността ни да намерим покой, да решим очевидните противоречия
между емоциите си и реалността, между вътрешното и външното.
Духовността означава да приемем съществуващото (не го обърквайте с
примирение или одобрение на злото). Иисус ни учи да обичаме враговете
си, а не да ги харесваме или да нямаме врагове.
В края на Втората световна война съюзническите войски откриват в една
изоставена, бомбардирана къща в Германия доказателство за тази вяра,
издълбано в стената на мазето от жертва на Холокоста:
Вярвам в слънцето - дори когато не свети.
Вярвам в любовта - дори когато не е проявена.
Вярвам в Бога - дори когато мълчи.
Духовност значи да можем да намираме покой и щастие в несъвършения
свят, да усещаме собственото си несъвършенство и да го приемаме. На
този душевен покой се дължи както съзидателността, така и способността
да обичаме безкористно, които вървят ръка за ръка.
Толерантността, вярата, способността да прощаваме, покоят и любовта
според мен са характерните черти на духовността. Тези характеристики
са налице винаги, когато се срещам с неочаквано изцеление. Всеки,
който вярва, че светът е хубаво място, има защо да остане в него.
Очевидно, религията има различно значение за всеки човек. Онези, които
твърдят, че са вярващи само защото родителите им са били такива или
защото това ги издига в социалната йерархия, едва ли биха повярвали
истински в целебната сила на вярата.
Религии, които акцентират върху вината, първородния грях и
предопределеността, едва ли ще подпомогнат оздравяването.
По същата причина никак няма да е лесно да намери покой този, за
когото смъртта е безсмислен край или пък вярва, че земното
съществуване е напразно.
Лично аз предпочитам да говоря за духовност, а не за религия, за да
избегна ограниченията на канона или доктрината. Много е важно да не се
натрапва никому определена представа за Бог.
Тук искам да подчертая разликата между пожелаването, което е пасивно,
и надеждата, която е активна.
Надеждата означава да си дадем сметка за осъществимостта на желания
резултат и после да работим за постигането му.
Пожелаването означава просто да си седим и да чакаме чудото да дойде
като гръм от ясно небе.
Юнг казва: "Всеки проблем е възможност за разширяване на съзнанието,
но така също и необходимост от сбогуване с детинското подсъзнание и
вярата в природата." Затова аз насърчавам пациентите да вярват в Бога,
но да не очакват Той да свърши цялата работа.
Винаги предлагам на пациентите да приемат болестта не като Божия воля,
а като нарушаване на Божията воля от наша страна. За мен причината за
трудностите е в липсата на духовност. Знам, че когато се разболеят или
болестта се възобнови, много хора се сърдят на Бога. Продължителният
безпомощен гняв към вселената не води до здраве. Бог не седи там горе,
чудейки се кому да причини неприятности днес. Напротив, Бог е
неизчерпаем източник на сила. Енергията на вярата и на надеждата
винаги са на наше разположение. Всички ние трябва да умрем някой ден,
но духовната пътека е отворена за всеки и тя може да направи живота ни
красив, стига да го пожелаем.
Струва ми се, че всички болести в крайна сметка са свързани с липсата
любов или с користната любов, тъй като предизвиканите от тях изтощение
и потиснатост на имунната система водят до физическа уязвимост.
Много хора израстват с убеждението, че някъде в самата им същност има
някакъв ужасен недостатък, дефект, който трябва да крият, за да бъдат
обичани. Смятайки, че няма да бъдат достойни за любов, ако истинското
им Аз излезе наяве, тези хора не си позволяват да споделят най-
съкровените си чувства с когото и да било. Те усещат как способността
им да обичат намалява и изпадат в още по-голямо отчаяние. Достоевски е
имал предвид точно това, когато е написал: "Убеден съм, че
единственият Ад, който съществува, е неспособността да обичаш." Тъй
като усещат огромна вътрешна празнота, тези хора възприемат всички
връзки и отношения като възможност да получат нещо, да запълнят
празнотата в себе си. Те дават любов само ако срещу нея получат нещо -
утеха, сигурност, похвала или подобна любов. Тази "користна" любов, ги
изтощава и им пречи да изразят истинското си Аз. Тя води до още по-
дълбоко усещане за пустота и затваря порочния кръг.
Когато успея да накарам хората да се приемат изцяло, да се почувстват
достойни за любов такива, каквито са, те стават способни да дават и
откриват, че безусловната любов не черпи от някакви ограничени
емоционални запаси. Напротив, безусловната любов се самоумножава.
Най-непосредствената отплата за безусловната любов е посланието
"Живей", което получава тялото. Убеден съм, че безусловната любов е
най-мощният имуностимулатор. Ако кажа на пациентите си да повишат
кръвните нива на имуноглобулините или Т-клетките си, никой няма да
знае как да го направи. Но ако успея да ги науча да обичат себе си и
другите с цялото си сърце, кръвните нива на имуноглобулините и Т-
клетките автоматично се повишават.
Истината е следната: любовта лекува. Нещо повече: тя ни пази от
всякакви зарази. Вярно е, че любовта лекува, но идеята е да обичаме
заради приятното усещане, а не защото това ще ни помогне да живеем
вечно. Любовта е целта, а не средството. Тя осмисля живота, независимо
колко дълго продължава той. Любовта и истинската духовност увеличават
не само времето ни на тази земя, но и щастието ни.
Болни, оздравели въпреки всички превратности, се характеризират с общи
черти:
1. Дълбока психическа промяна чрез медитация, молитва или друга
духовна практика.
2. Сериозни междуличностни промени, в резултат на което отношенията им
с другите хора са поставени на по-здрава основа.
3. Промени в храненето: тези хора вече не приемат храната си като
даденост; те я избират внимателно, за да извлекат максимална полза.
4. Дълбоко усещане както за духовните, така и за материалните страни
на живота.
5. Съзнание, че оздравяването им не е дар, нито спонтанна ремисия, а
дълга и тежка битка, която сами са спечелили.
Когато лекарите и пациентите си дадат сметка за целебната сила на
любовта, медицината ще придобие ново значение. Тогава ще сме на път да
осъществим бляскавото прозрение на Теляр дьо Шарден: "Някой ден, след
като овладеем ветровете, вълните, приливите и гравитацията, ще
впрегнем в името на Бога енергията на любовта. Тогава, за втори път в
историята на света, човек ще открие огъня."
11. ЧОВЕШКОТО В ЧОВЕКА ...
Проф. д-р Иван Черноземски
Започнах да чета книгата на д-р Бърни Сийгъл "Любов, медицина,
чудеса", защото ме помолиха да изкажа мнението си за нея като лекар-
онколог. Нямах никакви предварителни нагласи както за автора, така и
за произведението. Всичко, което преживях, беше от прочетеното. Без да
си давам ясна сметка за това, още от първите страници личността ми
като читател сякаш се раздели на две - тази на лекаря, при това не
задължително онколог, и на човек, който е боледувал и е бил в контакт
с други болни. Тези две същества ту се раздалечаваха, ту се
приближаваха, но общото беше, че с всяка нова страница и глава те се
сблъскваха с истински космос от факти, мисли и поведение, които ги
провокираха, впечатляваха, а не рядко и поразяваха. Основното послание
на книгата бяха отговорите на няколко въпроса: може ли духовното в
човека да го предпази, а сетне - и изцери, ако тялото бъде поразено от
тежко заболяване? И ако това става, какви са механизмите и пътищата? А
къде е медицината в този свят на истински чудеса? И поне някои от тези
чудеса наистина ли са добре проверени факти?
Времето, в което живеем, а дори и днешният ни ден, не помага много и
на двете ми същности да се почувстват достатъчно подготвени за диалог
по тези въпроси. Идеологическият догматизъм свиваше твърде много
блендата, през която се разкрива многообразието на света, а в
медицинското образование прогресът беше маркиран най-вече с прилагане
на все по-съвършени техники. Най-същественото в човека - неговата
душевност, интелект и преживявания, стояха избутани някъде в
периферията от механично прилаганите процедури, алгоритми, протоколи,
които сами по себе си (но не сами за себе си) са абсолютно необходими
и ще продължат да се развиват и прилагат и в бъдеще. Не ми се иска да
се докосвам и до темата на скептицизма на българина, защото се
надявам, че при други условия вероятно той няма да остане все същият.
В резултат на всичко това в нашето общество продължава да не се
познава и използва невероятната мощ на човешкото в човека, далеч сме
от фактите и резултатите, по които се достига по вече отъпканите
пътеки на тази същност. Авторът на книгата упражнява една от най-
земните и работещи професии - той е хирург. Професионалният му опит го
е сблъсквал с едно от заболявания - рака, чийто ход и изход се
разглеждат като най-малко зависими от характера, волята, изживяванията
и общуването на заболелия с околните, дори от отношенията му болен/
лекар. И точно при тези хора се описват неща и се реализират подходи,
които нерядко просто смайват. Ала внимателният прочит показва, че това
не става за сметка на отричане на създадени от науката и проверени в
практиката методи на лечение - хирургичния, лъчевия, лекарствения.
Нито пък се търсят обвити в мистицизъм обяснения и тълкувания, нито се
подмятат двусмислени и мъгляви послания за действие. И това може би е
най-характерното, а и най-ценностното в книгата - намерило израз и в
нейното заглавие - необикновените неща, дори чудеса могат да станат и
по трудния житейски път на човека като биологично същество, ако умно и
рационално се използва силата, която дава другата му същност - тази на
духовно и социално същество.
Всичко останало читателят ще намери в книгата: ясния и увлекателен
разказ, стотиците примери на лица и събития, списък на научна
литература (от над 100 заглавия!), техническо описание на методи като
този на релаксацията, примери за тълкувания на рисунки, създадени от
болни, чудесен превод. Но онова, което доминира над всичко, е едно
неподправено и дълбоко искрено човеколюбие. То прониква навсякъде и се
извисява до пример, над който много си струва да се замисли всеки от
нас. А всички ние ще продължаваме да губим и търсим около нас
ненужното страдание, ако не започнем много по-смело и широко да
прилагаме системно и с научни методи практическите подходи и схеми,
основани именно на това човеколюбие, на изкуството да мобилизираме най-
пълно и полезно човешкото в човека.