ЛЮБОВ, МЕДИЦИНА, ЧУДЕСА -д-р Бърни Сийгъл
neleta
Д-р Бърни Сийгъл
Д-р Бърни Сийгъл е завършил с отличие университета "Колгейт" и
Корнейлския университетски медицински колеж. Член е на научните
дружества "Фи Бета Капа" и "Алфа Омега Алфа". Той е хирург - обща и
детска хирургия, в Йелската болница в Ню Хейвън и в Детската болница в
Питсбърг.
През 1979 г. основава особена форма за индивидуална и групова терапия,
която нарича "Необикновени раково болни пациенти" (НРБП). Философската
основа на НРБП е "любефронтацията" - любяща, безопасна, терапевтична
конфронтация, която подкрепя личностната промяна и изцелението,
разчитаща на личният лечебен потенциал на пациентите.
В България е известен с книгата си "Любов, медицина и чудеса - Уроци
по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени
пациенти".
1. УМЪТ - ДОБРОКАЧЕСТВЕН ИЛИ ЗЛОКАЧЕСТВЕН
Пренебрегването на връзката между ума и тялото от страна на
технологичната медицина е само бегло отклонение на фона на цялата
история на лечителското изкуство.
В традиционната племенна медицина, както и в западната практика, чието
начало е поставено от Хипократ, необходимостта да се действа чрез ума
на пациента винаги се е признавала. До 19-и век в медицинската
литература рязко са пропускали да споменат въздействието на мъката,
отчаянието или безнадеждността (лична или на обществото) върху
възникването и развитието на болестта или епидемията, нито са
пренебрегвали целебния ефект на вярата, надеждата и душевния покой.
Удовлетвореността се е смятала за необходима предпоставка за здравето.
Съвременният медик обаче е придобил толкова голяма власт над
определени болести благодарение на лекарствата, че е забравил за
потенциалната сила вътре в самия пациент. Съзнанието за силата на ума
се е загубило с изхвърлянето на всички "лични данни" - информацията,
която медицината трудно изразява и обяснява количествено или научно.
Част от въздействието на ума върху здравето е пряко и съзнателно.
Обичта ни към себе си определя дали се храним правилно, дали спим
достатъчно, дали пушим, слагаме ли предпазни колани, спортуваме ли и
т.н. Всяко едно от тези решения говори колко всъщност ни интересува
животът. Като цяло тези решения контролират около 90 % от факторите,
които определят здравословното ни състояние. Бедата е, че мотивацията
на повечето хора да спазват тези основни изисквания се изкривяват от
скрити за всекидневното съзнание чувства. В резултат мнозина от нас
имат противоречиви намерения.
Сара, жена с рак на гърдата, постъпи в болницата преди няколко години.
Когато влязох в стаята й, тя пушеше. Постъпката й красноречиво
говореше: "Искам да махнеш тумора ми, но чувствата ми към живота са
смесени, така че ще поема риска от нов рак." Погледна ме смутено и
попита:
- Сигурно ще ми кажете да откажа цигарите.
- Не - отвърнах. - Ще ти кажа да обичаш себе си. Тогава ще ги откажеш.
Тя се замисли за миг и каза:
- Е, аз се обичам. Но не се боготворя.
Отговорът й беше остроумен, но чудесно илюстрира огромният проблем,
пред който се изправят много хора. Любовта към себе си
обикновено се възприема единствено като суета и нарцисизъм. И въпреки
това откритото, положително самообожание си остава най-същественият
фактор за здравето. Самоуважението и любовта към себе си не са грях.
Те превръщат живота в радост, вместо в бреме.
Но умът не въздейства само чрез съзнателните ни решения. Голяма част
от въздействието му се осъществява направо върху телесните тъкани, без
въобще да го съзнаваме. Тялото откликва на посланията на ума,
независимо дали са съзнателни или подсъзнателни. Нашето подсъзнание
няма чувство за хумор; то приема всяка необмислена дума, вкл. и
лъжата, като стопроцентова истина. Съвсем не е случайно, че толкова
много се говори за силата на словото, за позитивното мислене и
утвърждения като основна част от процеса на изцеление.
По принцип, на всяка ситуация човек реагира по три начина: като се
пребори с нея, като избяга от нея или като се примири (Ханс Селие).
Затова всяко от решенията на нашето съзнание или подсъзнание могат да
бъдат послания "Живей" или "Умри". Убеден съм (както твърди З. Фройд),
че имаме не само инстинкт за оцеляване и свързаните с него механизми
от рода на "Бий се" или "Бягай", но и механизми за саморазрушение,
които блокират защитните ни сили, забавят телесните функции и ни
тласкат към смъртта, когато не виждаме смисъл да живеем.
Телесните тъкани и органи се ръководят чрез комплексното
взаимодействие между циркулиращите в кръвта химически вещества и
отделяните от жлезите с вътрешна секреция хормони. Тази смес се
контролира от "главната жлеза" - хипофизата, разположена в средата на
главата, точно под мозъка. Производството на хипофизните хормони на
свой ред зависи както от отделяните химически вещества, така и от
нервните импулси на съседната част на мозъка, наречена хипоталамус.
Този малък орган ръководи преобладаващата част от несъзнателните
регулационни процеси на тялото, като биенето на сърцето, дишането,
кръвното налягане, температурата и пр.
Нервите свързват хипоталамуса с почти всички останали части на мозъка,
така че интелектуалните или емоционалните процеси, извършващи се на
други места в мозъка, също оказват въздействие върху тялото. Така
например съществува "психологическо прекратяване на растежа" -
обезпокоително често срещан синдром, при който нездравословната
емоционална среда в дома спира физическия растеж на детето. Когато
детето е обект на враждебно отношение и се чувства отхвърлено от
своите родители и поради това расте без самоуважение, мозъчният център
на чувствата, или периферният мозък, въздейства върху прилежащия
хипоталамус и той прекратява производството на хормона на растежа в
хипофизата.
Имунната система се състои от съсредоточени в далака, тимуса и
лимфните възли над дузина различни видове бели кръвни телца, които
пазят цялото тяло чрез кръвта и лимфната система. Те се делят на два
основни типа. Едната група, наречени Б-клетки, произвеждат химически
вещества, които неутрализират произведените от болестотворните
организми отрови и същевременно помагат на тялото да мобилизира
собствените си защитни сили. Другата група, наречени Т-клетки, се
състои от клетки-убийци и техните помощници, които унищожават
нахлулите бактерии и вируси.
Съвременните изследвания откриха нерви, свързващи тимуса и далака
направо с хипоталамуса. Други изследвания доказаха, че белите
кръвни телца реагират пряко на някои от химическите вещества,
пренасящи информация от една нервна клетка до друга. А това значи, че
имунната система се контролира от мозъка индиректно - чрез хормоните в
кръвта, или директно - чрез нервната система и т.нар. невропептиди.
Едно от най-разпространените обяснения на рака гласи, че в телата ни
непрекъснато се развиват ракови клетки, но обикновено белите кръвни
телца ги унищожават, преди да са се превърнали в опасни тумори. Ракът
(а и всяка друга болест) се появява, когато имунната система е
потисната и вече не е в състояние да се справя с рутинната заплаха.
Смутеният или нарушен контрол на мозъка над имунната система се дължи
най-вече на хроничния синдром на стреса, описан за първи път от Ханс
Селие през 1936 г. Смесицата от хормони, които надбъбречната жлеза
отделя при всяка ситуация, която изисква от нас реакцията "Бий се" или
"Бягай", потиска имунната система. От това не е имало кой знае какви
последствия, когато предците ни е трябвало да се справят с някой
ненадейно появил се див звяр. Но когато напрежението и тревогата на
съвременния живот поддържат антистресовата реакция постоянно
"включена", хормоните понижават устойчивостта ни на болести и дори
увреждат лимфните възли. Нещо повече, "пасивните емоции" като мъката,
чувството за провал, сдържането на гнева и пр., предизвикват
свръхпроизводство на същите тези хормони, потискащи имунната система.
Все още не разбираме всички начини, по които химическите вещества на
мозъка са свързани с емоциите и мислите, но забележителното е, че
умственото ни състояние непосредствено и пряко въздейства върху
състоянието на тялото. Можем да промени тялото си, като овладеем
емоциите. Ако пренебрегваме отчаянието си, тялото получава сигнал
"Умри". Ако се справяме с болката и потърсим помощ, посланието е
"Животът е труден, но желан" и имунната система започва да действа, за
да запази живота ни.
В своята работа с раково болните пациенти аз използвам два основни
инструмента за промяна на тялото: чувствата и представите. Това са
двата начина, по които можем да накараме ума и тялото си да
комуникират помежду си. Нашите емоции и думи помагат на тялото да
разбере какво очакваме от него (позитивните утвърждения, осмисляне,
прошка и т.н.), а като си представяме отделни промени (визуализация),
ние поощряваме тялото да ги осъществи. Както чувствата, така и
представите очевидно се предават чрез централната нервна система и
може би това има връзка с работата на Робърт Бекър, хирург-ортопед и
изследовател,
Бекър изучава електрическите системи на тялото, в резултат на което
електричеството започва да се използва за лечение на недобре зараснали
счупени кости. Бекър открива, че под хипноза пациентите могат при
дадена команда да предизвикват промени във волтажа в определени части
на тялото; т.е. прояснява се механизмът на изцеленията под хипноза и
на плацебо ефектът.
Във връзка със самоизлекуването на брадавиците д-р Луис Томас
("Медузата и охлювът") пише: "Не можеш да бъдеш под хипноза, да слушаш
напътствията и да ги следваш точно и прецизно, без да допуснеш
съществуването на нещо, много подобно на контрольор. Не можеш да
прехвърлиш цялата тази сложна работа на по-низшите центрове, без да им
изпратиш доста подробни указания, далеч надхвърлящи познанията ни.
Някакъв висш разум знае как да се отърве от брадавиците и това е
наистина обезпокоителна мисъл. Но също така е и прекрасна мистерия,
която трябва да се разгадае. Само си представете какво щяхме да знаем,
ако разбирахме как точно брадавицата изчезва под хипноза. Щяхме да
научим за съществуващия във всеки от нас висш разум, много по-умен и
притежаващ техническо ноу-хау, надхвърлящо далеч сегашните ни
познания."
Биоелектричеството може би някой ден ще ни помогне да стигнем до този
"контрольор" и да разберем защо понякога туморите изчезват, когато
пациентът е убеден, че някакво неортодоксално лечение - хипноза,
диета, молитва, медитация или нещо друго - ще подейства. Както ми писа
веднъж Бекър: "Плацебо ефектът е не само реален, но и много важен."
Независимо дали някого ще можем да контролираме изцеленията чрез
електростимулация, няма защо да чакаме безпомощно ефекта на
изкуствените средства. Всеки от нас може да се научи да се самолекува
и да бъде здрав. Ако успея да ви науча как да харесвате живота си, да
обичате себе си и другите и да постигате душевен покой, може да
настъпят необходимите промени. Обичта и прегръдките може да изглеждат
глупави, но са научни. Надявам се някой ден вместо лекарства или
електрически импулси да можем да предписваме нещо от рода на "Една
прегръдка на всеки 3 часа".
2. ПРОГРАМИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА
Като млада майка ми страдала от тежък хипертиреоидизъм (заболяване на
щитовидната жлеза) и тежала около 40 килограма. Същевременно отчаяно
искала дете. Ходила при много гинеколози, но всички й казвали, че
тялото й няма да издържи натоварването и вероятно я чака смърт, ако
забременее. След няколко години, когато състоянието й не се подобрило,
с баща ми решили, че бебето си струва риска. В този момент тя се
превърнала в необикновен пациент*: започнала да споделя надеждите и
страховете си със своите лекари и да се справя с тях както на
емоционално, така и на интелектуално равнище, и родителите ми поели
цялата отговорност за решението да имат дете.
_____________
* Д-р Бърни Сийгъл е първият хирург в съвременната медицина, който се
обръща към вътрешните лечебни сили на своите болни, създавайки
общността на необикновените раково болни пациенти (НРБП).
Накрая намерили един гинеколог, готов да помогне на майка ми да поеме
риска. Казал й, че ще я подкрепи в опита й за една нормална
бременност, ако напълнее с 13 килограма. Майка ми имала ценна опора -
майка-еврейка. Тя взела дъщеря си у дома, накарала я да легне на
дивана и в продължение на 3 месеца непрекъснато я хранела. Майка ми
достигнала необходимото тегло, заченала и така съм се родил аз. След
раждането ми хипертироидизмът й изчезнал и родителите ми получили в
дар едно здраво бебе.
Раждането било тежко. Отначало чертите на лицето ми били силно
деформирани от форцепса. Когато ме извеждала на разходка с количката,
майка ми я покривала, за да не ме виждат хората. Съседите спирали,
вдигали покривалото и понечвали да загукат: "О, какво сладко...", след
което ме зървали, виждали, че обичайните думи не са подходящи и
оставали със зяпнали уста. Майка ми решила да ме държи в къщи и да
спести на съседите неудобствата. Липсата на бебешки снимки от тези
първи месеци го доказва. Тогава се намесила баба ми и започнала да
обтрива и гали лицето ми, докато уврежданията не изчезнали и това
прокудило тревогите на майка ми и засилило безусловната й любов.
Така че аз получих посланието за безусловна любов, дори по-силна от
тази към бебетата, които идват на света при по-лесни обстоятелства.
Знам, че мога да разчитам на подкрепата на родителите си, независимо
какво решавам да правя. Абсолютно съм убеден, че получената в
детството подкрепа е създала у мен увереността, че мога да бъда това,
което искам да бъда, и ме е тласнало към желанието да давам и лекувам.
Най-тежкият урок за мен се състоеше в това, че повечето от пациентите
ми не бяха продукт на такава любов. Всъщност, по моя преценка 80 % от
пациентите ми са били нежелание или пренебрегвани като деца. Дори
лабораторните плъхове, ако бъдат преждевременно разделени с майките
си, стават по-податливи на рак. Плъховете, които често получават ласки
в детството си, са по-устойчиви. Колко е различен моят случай от
онези, които чуват: "Винаги сме искали момче, а не момиче." Или: "Баща
ти беше пиян, всъщност, не искахме повече деца." Или: "Предпочитам да
бях направила аборт, вместо да те раждам." Подобни думи насаждат
чувство за малоценност за цял живот. Тогава болестта е нещо, което
пациентът смята, че заслужава, и лечението става нежелано. За такива
хора болестта може да бъде техният начин на родителите си - изобщо да
не са се раждали, да ги няма на този свят.
При други хора чувството за вина е насадено от тяхната религия и те
приемат болестта като наказание за греховете си. Вътре в себе си те са
убедени, че единственото, което могат да направят, е да умрат, за да
бъдат истински добри или да получат любов.
Една от пациентките ми, нюйоркчанката Жан, работила като актриса от
ранното си юношество. Майка й постоянно я предупреждавала да пази
гърдите си, тъй като били от голямо значение за външността й. Казвала
й, че не бива да спи по корем и че трябва да внимава партньорите й да
не я притискат по време на танци. Естествено, Жан се разболя от рак на
гърдата и не даваше да се издума за операция. Вместо това опита
всевъзможни алтернативни терапии. Казах й, че има голям шанс да се
излекува, ако съсредоточи невероятната си енергия върху една или две
възможности и се научи да обича себе си. Но, както много от актьорите,
тя живееше главно заради одобрението на околните. Каза ми: "Ако не
чувам аплодисменти, как ще разбера, че съм обичана?" Тя почина от
болестта, похабявайки енергията си в търсене на външно чудо.
Чудесата са вътрешно дело. Вие вече не сте онова необичано дете. Вие
можете да се преродите, да отхвърлите старите послания и произтичащите
от тях болести. Когато изберете да обичате, пак ще има дни, когато
няма да бъдете такива, каквито ви се иска, но можете да се научите да
си прощавате. Няма да се преборите с недостатъците си, докато не се
приемете въпреки тях. Подчертавам го, защото много от хората са
склонни да прощават на другите и да разпъват на кръст себе си.
Препрограмирането на личността става с медитативни техники,
позитивните утвърждения и пр. Нека ви дам пример от собствения си
опит. Проблемът - моята морска болест, несъмнено е тривиален в
сравнение с рака, но принципите са същите и ясно демонстрират колко
могъщ и потенциално опасен може да бъде умът.
Едно лято четях книга, чиито автори препоръчваха следната техника за
отслабване: когато тръгваш към сервираната маса, да си представиш, че
ти се повръща. Ентусиазирах се да изпробвам всички тези упражнения, а
още от детството винаги в бурно море ме хващаше ужасна морска болест.
Всъщност, наскоро по време на една ваканция бях тръгнал на риболов и
морската болест отново беше ме повалила. Така че реших да отида още по-
далеч от съветите в книгата и всеки път, щом седна да се храня, да си
представям, че ме хваща морска болест. На следващия ден продължаваше
да ми се вие свят и да повръщам вследствие на лабиринта (заболяване на
вътрешното ухо). Мисловните представи бяха повлияли на органа на
равновесието ми. Наложи ми се да остана 3-4 дни на легло.
Неразположението ми наистина наподобяваше най-неприятната морска
болест, която бях преживявал. Сериозно ви съветвам никога, НИКОГА, да
не предизвиквате съзнателно негативни мисли за тялото си, дори и в
името на положителни цели, като отслабването, например. Картината в
ума ви най-вероятно ще се реализира изцяло.
След като научих повече за връзката "Ум-Тяло", започнах да осъзнавам,
че съм се програмирал да страдам от морска болест още като 5 -годишен.
Онази година с баща ми бяхме отишли на риболов и веднага ме хвана
морска болест. Реших, че така ще бъде винаги. И аз, и родителите ми
много обичахме лодките и риболова, но всеки път моята морска болест
слагаше край на забавленията. Нещо повече, започваше да ме хваща
морската болест още преди да съм стигнал до лодката.
Реших, че повече няма да търпя това и чрез медитация се препрограмирах
да не страдам от морска болест. На следващото лято успях на няколко
пъти да заведа семейството си на риболов без никаква следа от морска
болест. При една от разходките ни морето бе толкова бурно, че трябваше
веднага да се приберем. Вместо това останахме в морето, докато на
другите започна да им се вие свят. Аз бях се излекувал напълно.
За да положи необикновени грижи за своето тяло, човек трябва да си
даде сметка за предубежденията си спрямо него, особено за онези
предубеждения, които са толкова силно вкоренени, че вече са станали
подсъзнателни. Ако успее да предвкуси възстановяването си, вместо да
предрича болести, човек вече е положил основата на своето изцеление.
Имах пациентка на име Едит - крехка жена, която тежеше едва 39
килограма. "Не ми трябвате нито вие, нито групата ви - каза ми тя. -
Когато бях малка, мама винаги ми казваше: Слабичка си, но каквото и да
ти се случи, ще го превъзмогнеш." Едит бе оцеляла след инфаркт,
кръвоизлив на язвата, смъртта на съпруга си и рак на гърдата с
разсейки върху гръдната стена. Сега е жива, повече от 6 години след
операцията. Всеки път, когато нещо й се случи, тя чува думите на майка
си: "Слабичка си, но ще го превъзмогнеш."
Ако всички програмираме децата си по този начин, ще създаваме
победители. Като родители, ние всъщност сме техните първи
хипнотизатори и можем да им дадем положителни постхипнотични съвети.
Вместо това обаче често се среща негативното програмиране. Струва ми
се, че програмирането е не по-маловажен фактор от генетичната
предразположеност (наричам го "психологическа генетика"), защото съм
виждал как хората съумяват да променят сценария, след като си дадат
сметка за него. Както каза една медицинска сестра след като присъства
на моя лекция: "Може би ми спасихте живота. Очаквах да умра от рак,
тъй като майка ми е болна от рак, а и баща ми също беше болен от рак.
Никога досега не ми беше хрумвало, че не е задължително и при мен да е
така."
Психологическите "гени" могат да бъдат както полезни, така и вредни,
както и физическите. Безпомощният, лишен от надежди родител, създава
безпомощно, лишено от надежди дете.
На 4-годишна възраст синът ми трябваше да постъпи в болница за
операция на херния. Обясних му всички технически подробности, но
когато излезе от упойката той ми каза: "Забрави да ми кажеш, че ще
боли."
Неотдавна, вече тийнейджър, той сподели с мен проблемите си и аз му
предложих решението "любов-толератност-прошка", но той ми отговори:
"Не ми трябват отговори. Просто искам някой да ме изслуша."
Когато играем ролята на богове с кратките си отговори, ние всъщност не
помагаме на хората. Помагаме им, когато ги изслушваме и когато
споделяме собствената си болка. Трябва самите ние да следваме
проповедите си, а не само да ги изнасяме.
3. ПОЛЕЗНИТЕ УБЕЖДЕНИЯ
Убежденията предопределят ефикасността на лечението, а също така и
силата на страничните му ефекти. Лъчението може да убива, но може да
се превърне и в златен лъч целебна енергия. Тъй като химиотерапията
атакува предимно клетките с висок метаболизъм
туморни клетки или фоликулите на космите), загубата на коса може и
трябва да се приеме като доказателство, че лечението действа. Хората,
които не искат да останат без коса, може да използват мисловните
представи, за да не допуснат тези странични ефекти. Както каза на
лекуващия си лекар една пациентка: "Не ми описвайте всички възможни
странични действия. Ще ви потърся, ако нещо се появи." Така тя не му
позволи да я настройва негативно и наистина при нея не се появиха
някакви сериозни проблеми. По- късно тя заяви:
- Смятам, че ракът е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
Ако успея да помогна на някой друг да разбере как да се бори с рака,
значи си е струвало. Сигурна съм, че се разболях именно заради това.
Пациентите, които казват подобни неща, са хора, чийто живот е бил
преизпълнен с болка до такава степен, че пренасочването в резултат на
болестта е внесло нов смисъл и любов в живота им. Това не означава, че
стига да можеха, не биха се отървали от болестта на момента. Но те в
никакъв случай не биха се отказали от промените, които болестта им е
донесла. Желанието да се поучиш и да помогнеш на другите прави всяко
лечение не само по-поносимо, но и по-ефикасно.
Решаването на конфликтите, проявяването на истинското Аз, духовното
съзнание и любовта отключват невероятна енергия, която задейства
биохимичните процеси на изцелението. Всъщност болестта играе ролята на
катализатор за действие: болният осъзнава, че е крайно време да реши
конфликтните ситуации. А това от своя страна освобождава "заключена" в
проблемите енергия, която се насочва в друга посока.
В НРБП ("Необикновени раково болни пациенти") обсъждаме всички страни
от живота: целите на лечението и различните възможности, храненето,
спортуването, психологическите първоизточници на болестта, начините за
превъзмогване на болката и на страха, техниките за намаляване на
стреса. Помагаме на пациентите да си поставят нови цели, да намират
поводи за игра и смях, да се справят със сексуалните си проблеми и да
потърсят емоционална подкрепа от приятели и близки. И най-вече -
опитваме се да им помогнем да постигнат това, което е най-голямото
предизвикателство на живота: да развиват и истински да харесват
неповторимата си индивидуалност.
Ние не издаваме присъди; ние се опитваме да предизвикаме промени в
начина на живот, поемане на отговорност, духовно съзнание и чувство за
съобщност. Всъщност, ние разискваме причините да сме живи и да сме
тук. Всяка среща завършва с медитация и визуализация, като помагаме на
пациентите да приспособят тези техники за всекидневните си нужди. В
семейството на НРБП обичта и подкрепата често са по-силни, отколкото в
биологичното семейство.
Веднъж един онколог ме попита:
- След като не си изучавал психотерапия, откъде знаеш, дали няма да
навредиш на своите необикновено раково болни пациенти?
- Аз ги обичам - отвърнах. - Може да не им помогна, но съм абсолютно
сигурен, че няма да им навредя.
Нашият терапевтичен подход всява радост в живота. Тайната е в
загрижеността.
Като хирург аз се срещам най-вече с рака, но съм напълно убеден, че
нашите методи увеличават шансовете при всички заболявания. В НРБП сме
постигали успешни резултати при диабет, склеродермоза, множествена
склероза, артрит, неврологични разстройства, затлъстяване, астма,
СПИН.
И сега продължавам да твърдя: покажете ми пациент, който се радва на
живота, и аз ще ви кажа кой ще живее по-дълго.
4. ПРЕВЪЗМОГВАНЕ НА ОМРАЗАТА
Не всеки, претърпял тежка загуби или стресова промяна в живота, се
разболява. Изглежда решаващият фактор е как той се справя с проблема.
(Според Джеръм Франк, психиатър от университета "Джонс Хопкинс",
"стресът се дължи главно на субективната интерпретация на събитията".)
Хората, които открито изразява чувствата си и все пак продължават
напред, по принцип остават здрави.
Веднъж ми се обади съпругът на една пациентка и ме попита: "Какво
казахте на съпругата ми?" Разправи ми как тя се прибрала у дома и
часове наред му крещяла за 20-годишния им брачен живот, който според
него бил съвсем добър. Отвърнах му: "Нищо не съм казал на съпругата
ви. Та обаче научи, че е болна от рак и дава израз на натрупалото се
години наред негодувание."
Гневът е нормална реакция, ако човек го изрази на момента. Ако бъде
потиснат, той се превръща в негодувание или просто в омраза и може да
бъде разрушителен.
Ако човек се справя с гнева или с отчаянието си още при появата им,
няма защо да възниква болест. Когато пренебрегваме емоционалните си
потребности, ние сами подготвяме физическия си срив. Нашата
цивилизация ни е научила, че да е редно да сподели, ако ни предстои
операция или се разболяваме, но е едва ли не срамно да признаем, че
нервите ни не издържат и трябва да отидем на психиатър.
Простата истина е, че щастливите хора рядко се разболяват. Собственото
ни отношение към себе си е най-важният фактор за излекуването и за
доброто ни здраве. Хората, които са в мир със себе си и със
заобикалящата ги среда, страдат далеч по-малко от сериозни
заболявания.
Силната имунна система може да се пребори дори с рак и СПИН, ако не й
се пречи. Емоционалното израстване към по-голямо самоприемане и
удовлетвореността помагат за поддържането на дееспособна имунна
система.
Общият знаменател на всички депресии е липсата на любов и
обезсмислянето на живота, поне от гледна точа на депресирания човек.
Тогава болестта играе ролята на бягство от загубилото смисъл
всекидневие.
Сред най-често срещаните предшественици на рака са травмиращата загуба
или чувството за празнота в живота. Когато саламандърът загуби
крайник, израства му нов. Когато човек претърпи емоционална загуба, с
която не съумява да се справи, тялото често реагира чрез нов израстък
във вид на тумори. Ако съумеем да откликнем на загубата чрез личностно
израстване, ние можем да предотвратим нежеланите туморни растежи.
Според Арнолд Хъчнекър ("Воля за живот") "депресията е частична
капитулация пред смъртта, а ракът е отчаяние, проявяващо се на
клетъчно ниво".
Според определението на психолозите депресията най-общо означава отказ
или капитулация. Чувствайки, че настоящите условия и бъдещите
възможности са непоносими, депресираният човек "обявява стачка" срещу
живота, прави все по-малко и по-малко, загубва интерес към хората,
работата, хобито и т.н.
Обикновено, отказвайки се от нормалните си дейности, депресираните
пациенти все пак реагират по някакъв начин на нетърпимото - според тях
- положение. Реакцията е негативна, но поне има опит за отдръпване.
Много хора обаче продължават обичайните си дейности и се правят на
щастливи, макар вътрешно да усещат, че животът им е загубил своя
смисъл. Рядко им се поставя диагнозата "Депресия", тъй като някак си
продължават да функционират. Състоянието на "тихо отчаяние" е
състоянието на човек, смирен и любезен отвън, но вътрешно преизпълнен
с неизразен гняв и отчаяние.
Толкова много религии и философии ни учат как да намерим своя път.
Онова, което всички те се опитват да ни кажат, е да се вслушаме в
чувствата си и да ги оставим да ни насочват. Ако пренебрегнеш тялото
си и посланията, които то ти изпраща, рано или късно ще понесеш
последствията.
Христос казва: "Който търси да спаси живота си, ще го загуби, а който
е готов да загуби живота си, ще се спаси." Според мен това означава,
че загубваме истинския си живот, когато се подчиняваме на изискванията
на другите или ставаме такива, каквито те искат да бъдем, за да
спечелим любовта им или просто за да продължат да ни обичат. След като
осъзнаем тленността си (когато сме готови да загубим живота си), ние
се отказваме от пагубния за нас начин на живот и започваме да бъдем
самите себе си.
Христос казва още: "Не разкриеш ли онова, що е в теб, неразкритото ще
те погуби." Животът се съдържа в нашето тяло. Не разкрием ли чувствата
си, нашите телесни спомени, потиснатите чувства ще ни погубят.
Още най-ранните духовни текстове ни учат да запазим мълчание и да се
вслушаме. Оцеляващите отделят време, за да замълчат и да се вслушат.
Можете да го наречете медитация, размисъл, релаксация или водене на
дневник. Всички тези неща се свеждат до миговете на мълчание и
вслушването във вътрешния глас. Отделете време да се вслушате. Ако го
сторите, ще откриете призванието си и ще можете да умрете с радостното
съзнание, че сте допринесли с нещо и сте изпълнили своята мисия.
Оцеляващите се занимават с духовната, екзистенциалната и емоционалната
страна на живота си. Когато се посветим на безкористната, безусловната
любов, започва истинското изцеление. Тогава ние не се стремим да
променим хората, а им се посвещаваме. Сама по себе си любовта е
чудотворна лечебна сила. Тя е чудото и смисълът на съществуването.
Запитайте се кой урок трябва да научите тук и го научете, докато
давате любов на света. Слепотата на любовта играе огромна роля за
изличаването на раните на света.
Казваме, че любовта е сляпа, тъй като тя ни помага да видим света по
важен за оцеляването начин. Слепотата на любовта има терапевтичен
ефект, защото ни позволява да функционираме, без да складираме в себе
си образите на житейските несгоди. Казвам на хората: "Ако не сте
способни да обичате, поне развийте амнезия, за да живеете по-спокойно
и да не помните всичко, с което хората са ви наранили."
Огорченията и омразата са причината много хора да не могат да
разчистят емоционалните си сметки и да изградят хармонични отношения с
другите. Преодоляването на страха ще ви помогне да простите на онези,
които са ви засегнали, и ще освободи любов, която може да ви направи
неуязвими за околните. Изборът да обичаме и да вярваме в смисъла на
живота увеличава шансовете ни за оцеляване при всякакви условия.
Любовта наистина е способна да ни спаси. Не казвам да обичате
извергите, но дори и най-поквареният човек е бил невинно бебе. Не бива
да забравяме, че всички сме продукт на родителите си и на обществото.
Ако получи неправилни послания и бъде лишен от любов, всеки от нас
може да се превърне в Хитлер. Това не е приемане на злото, а по-скоро
отказ да слезем до неговото равнище. Както казва Лутър Кинг младши:
"Омразата няма да ми върне семейството." За заръката на Иисус да
обичаме враговете си, той пише:
"Прошката не означава да се правим, че не забелязваме стореното или да
наричаме другояче лошата постъпка. По-скоро смисълът на прошката е, че
лошата постъпка вече не представлява пречка за връзката. Трябва да
разберем, че лошата постъпка на враждебно настроения към нас никога не
изразява докрай същността му. Дори у най-големия си враг можем да
открием частица доброта.
Не бива да смесваме любовта със сантименталното словоизлияние. Нейният
смисъл е много по-дълбок от емоционалните прояви. Сега можем да
разберем какво е имал предвид Иисус, когато е казал: "Обичайте
враговете си." Трябва да сме щастливи, че не е казал: "Харесвайте
враговете си." Почти е невъзможно да харесаш някои хора. "Харесвам" е
сантиментална и нежна дума. Как можем да харесваме някой, който
бомбардира домовете и избива децата ни? Това е невъзможно. Но Иисус е
знаел, че "Обичам" е нещо по-велико от "Харесвам". Когато ни заповядва
да обичаме враговете си, Иисус говори за разбиране и съзидателно,
опрощаващо доброжелателство към всеки човек. Само ако тръгнем по този
път и отвръщаме с тази любов, можем да бъдем деца на нашия небесен
Отец."
Истинското изпитание е не дали ще се съгласим да ни разпънат, за да
спасим човечеството, а дали сме в състояние да живеем с човек, който
хърка.
Трябва да помните, че не можете да промените никого. Можете да
промените единствено себе си. Но не забравяйте, че вие създавате
другия човек чрез поведението си.
За съжаление, за да се променят, повечето от нас трябва да минат през
страданието. Променяме се единствено през болката. Може да е трудно да
гледаме как любимите ни същества страдат; нашата работа е да ги
обичаме. Защото ги променя именно болката, а не нашите проповеди.
За да се научим да обичаме, трябва да се откажем от страха, мъката и
отчаянието, ревниво пазени от мнозина. Много хора носят в себе си
трупан с години неизречен гняв, който циркулира в умовете им и
предизвиква нов стрес при всяко докосване. За да се изправим срещу
него, трябва честно да признаем собствения си принос за проблема и да
простим и на себе си, и на онези, срещу които сме негодували и от
които сме се страхували. Не простим ли, заприличваме на враговете си.
Много хора успяват да се освободят от страховете и негодуванието си
едва пред прага на смъртта. Когато ни сполети нещастие, ние сме
изправени пред избора как да го възприемем. Виктор Франкъл пише: "Да
живееш, значи да страдаш; да оцелееш, значи да намериш смисъл в
страданието." Наричат смъртта или заплахата от смърт върховен учител,
защото ни подтиква да оценим високо онова, което имаме днес или което
можем да направим днес.
Духовността, безусловната любов и способността да приемем болката и
проблемите като възможности за израстване и пренасочване ни позволяват
да оползотворим максимално времето, с което разполагаме. Тогава
разбираме, че имаме единствено настоящия момент, но той е безкраен.
Осъзнаваме, че миналото или бъдещето не са реални и че започнем ли да
мислим за тях, да съжаляваме или да си пожелаваме, всъщност се
загубваме в умозрителни разсъждения, вместо да живеем тук и сега.
Повтарям: вместо "гняв" аз използвам думата "негодувание", защото
мисля, че гневът е нормална емоция, ако се изрази на момента. Тогава
приключваме с него. Ако го държим под похлупак, той прераства в
негодувание или в омраза. Рано или късно негодуванието и омразата
експлодират и унищожават околните или остават потиснати и унищожават
нас самите.
Често се смята, че човек трябва да се изправи едва ли не пред смъртта,
за да настъпи обратът. От собствен опит знам, че човек може да се
промени по всяко време. Ако човек поеме по духовната пътека по
собствен избор, той става неуязвим за болестите и нещастията.
Д-р Грейнджър Уестбърг, основател на множество центрове за холистична
медицина, където лекари, сестри и свещеници работят в екип, вярва, че
болестите на повечето пациенти се дължат на духовни проблеми, а не на
сривове в тялото. Както се изразява той, "физическите симптоми често
само са входните билети за процеса на самопознанието и духовната
промяна". За да положи началото на това истинско изцеление, всеки от
нас трябва да осъществи скока във вярата, описан от френския поет
Гийом Аполинер:
- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.
- Елате до ръба.
- Не, ще паднем.
Те застанаха до ръба.
Той ги бутна и те полетяха.