ЧАСТ 3 ОТ БЛОК ЗА ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРИ:-СИЛАТА НА ПРЕДАНИЕТО(VIRTUS TRADIONIS) E ВИНАГИ И НАВСЯКЪДЕ ЕДНА И СЪЩА.ПРОПОВЕДТА НА ЦЪРКВАТА ВИНАГИ Е ПОСТОЯННА И ЕДНАКВА(CONSTANS ET AEQUALITER PERSEVERANS).

[СВЕТООТЕЧЕСКИ ФАКТОГРАФ]

               Авторитетът на древните събори и преданието на                                                светите отци   

•           ОБХВАТЪТ НА ТОВА  ЕСЕ/КАКТО САМ АВТОРЪТ - ПРИСНОПАМЕТНИЯТ  ПРОТОЙЕРЕЙ ГЕОРГИЙ ФЛОРОВСКИ(+1979) ГО НАЗОВАВА В ПРЕДИСЛОВИЕТО СИ/ Е СТЕСНЕН И ОГРАНИЧЕН.ТО НЕ Е НИЩО ПОВЕЧЕ ОТ ВЪВЕДЕНИЕ...ОТ ЕДНА СТРАНА КАТО ПРОПОВЕДНИК ОТ БОГОХРАНИМАТА  ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ОТЕЦ ФЛОРОВСКИ Е НАПРАВИЛ СВОЯ ЛИЧЕН  ИЗБОР И ОТГОВОРНОСТ,КОИТО СА БОГОУГОДНО ДЕЛО.ОТ ДРУГА СТРАНА Е ДОЛОВИЛ ТАЗИ ШИРОКА ПЕРСПЕКТИВА ЗА РОЛЯТА НА СЪБОРИТЕ В СВЕТООТЕЧЕСКАТА ИСТОРИЯ И ФУНКЦИЯТА НА ПРЕДАНИЕТО НА СВЕТИТЕ ОТЦИ.ЕТО КАКВА Е НЕГОВАТА БОГОСЛОВСКА ОЦЕНКА И ИСТОРИЧЕСКА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ ЗА УЧИТЕЛНИЯ АВТОРИТЕТ НА ВСЕЛЕНСКИТЕ СЪБОРИ,ОСНОВАВАЩ СЕ НА НЕПОГРЕШИМОСТТА НА ЦЪРКВАТА - Текстът е част от публикувания през 2003 г. в България  том 1 от събраните съчинения на о. Г. Флоровски : Библия, Църква, Предание. Православно гледище.          

        ·     

• Изследователят на древната Църква следва да започне с изучаване на отделните събори, взети в техните конкретни исторически условия, на фона на специфична им същност, без да се опитва предварително да дава някакво определение. Всъщност историците точно това и правят. В древната Църква не съществува “съборна теория”, нито разработено “богословие на съборите”, дори няма установени канонически правила. През първите три века, съборите на ранната Църква са извънредни събирания, свиквани с конкретни цели, обикновено в ситуации на неотложна нужда, за да се обсъдят отделни въпроси от общ интерес. Те са повече събития, отколкото институция. Или, според израза на късния Don Gregory Dix, “в пред-Никейско време съборите са рядък способ, който няма определено място в схемата на църковното управление”.
  
• Естествено, още по това време се установява и става общоприета истина, че събирането и съвещанието на епископи, представляващи, или по-скоро олицетворяващи своите съответни местни църкви или “общности” е правилен и естествен метод за изразяване и постигане на единството и съгласието по въпросите на вярата и учението. В ранната епоха усетът за църковното единство е силен, въпреки че все още не е отразен на организационно ниво. Епископската “Колегия” се приема като принцип и понятието за Episcopatus unus вече е в процес на оформяне. Епископите от една област са събират за избор и ръкополагане на нови епископи. Поставят се основите на бъдещата архиепископска или митрополитска система. Но всичко това е по-скоро спонтанно движение.
  
• Изглежда, че “Съборите” се появяват първо в Мала Азия в края на ІІ век, в период на усилена отбрана срещу разпространението на “Новото Пророчество”, т.е. на монтанизма. В тази ситуация съвсем естествено се набляга на “апостолското предание”, на което пазители и свидетели са епископите в техните съответни paroikiai. През ІІІ век в Северна Африка се установява вид съборна система. Признава се, че съборите са най-добрия способ за свидетелствуване, изразяване и обявяване на общото съзнание на Църквата и на съгласието и единодушието на местните църкви. Проф. Georg Kretschmar, в своята студия върху съборите на древната Църква, справедливо отбелязва, че основната грижа на ранните събори е именно единството на Църквата: "Schon von ihrem Ursprung her ist ihr eigentliches Thema aber das Ringen um die rechte, geistliche Einheit der Kirche Gottes" . Това единство се основава по-скоро на еднаквостта на Преданието и на единодушието във вярата, отколкото на някакъв институционален модел.
  

                       Императорски или вселенски събор

• Положението се променя с покръстването на Империята. От времето на св. Константин, или по-скоро от Теодосий, се приема и признава, че Църквата е еднакво простираща се по време и пространство с държавата, т.е. с Вселенската Империя, която се християнизира. “Покръстването на Империята” прави вселенския характер на Църквата по-видим от когато и да било преди това. Разбира се, то не прибавя нищо към същностната и вътрешна вселенскост на християнската Църква, но се осигурява нова възможност за нейното видимо проявление. Точно в тези условия е свикан и първият всеобщ Събор, Великият Събор в Никея. Той става образец за следващите Събори. “Ново-установената позиция на Църквата изисква вселенско действие, именно защото сега християнският живот се води в света, който вече не се организира въз основа на поместен принцип, а на Империята като цяло… Тъй като Църквата излиза в света, местните църкви трябва да се научат да живеят вече не като само-съдържащи се единици (както на практика, макар и не на теория, до голяма степен те живеят в миналото), но като части на широко църковно управление.” В определен смисъл, всеобщ Събор, като Никейския може да се охарактеризира като “Имперски Събор”, die Reichskonzile, и вероятно това е първото и най-ранно значение на понятието “Вселенски”, приложено към Съборите.
  
• Не е тук мястото да се обсъжда надълго и нашироко спорния и дискусионен проблем за естеството или характера на тази специфична структура, каквато е новата християнска Общност, теократичната Res publica Christiana, в която Църквата по странен начин е венчана с Империята. За нашата непосредствена задача това всъщност е неуместно.
  
• Съборите през ІV век все още са редки събирания или отделни събития и техният върховен авторитет се обосновава от съгласието им с “Апостолското Предание”. Показателно е, че не се прави опит за развитие на правна или каноническа теория на “Всеобщите Събори”, като център на върховен авторитет със специфична компетенция и процедурни образци, нито по това време – през ІV век, нито по-късно, въпреки че те de facto се приемат като правилен начин за решаване въпросите на вярата и учението и като авторитет по тези проблеми. Няма да е преувеличено да се каже, че съборите никога не се считат за каноническа институция, а по-скоро за извънредни благодатни събития. Съборите не се разглеждат като периодични събирания, които трябва да се свикват на определени дати. Също някои събори предварително се приемат като законни, а много други на практика се отхвърлят, въпреки формалната си правилност. Достатъчно е да споменем прословутия Разбойнически събор през 449 г. Всъщност, онези Събори, които действително се признават за “Вселенски” в смисъла на техния задължителен и непогрешим авторитет, се признават веднага или след време не поради формалната им каноническа компетентност, а заради техния благодатен характер: под ръководството на Светия Дух те свидетелстват за Истината, в съгласие със Св. Писание и с наследството на Апостолското Предание.
  
• Няма да обсъждаме сега теорията за възприемането. Всъщност не съществува теория. Има просто вникване във въпросите на вярата. Hans Kьng, в своята книга Strukturen der Kirche предлага полезен начин за подхождане към този проблем. Наистина д-р Kьng не е историк, но неговата богословска схема може да се приложи плодотворно от историците. Той смята, че трябва да се отнасяме към самата Църква като към “Събор”, Събрание, като Събор, свикан от Самия Бог, aus gцttlicher Berufung, а към историческите Събори, т.е. Вселенските или Всеобщите Събори, като към Събори aus menschlicher Berufung, като “представителство” на Църквата – всъщност “истинско представителство”, и все пак не повече от това. Интересно е да се отбележи, че подобно разбиране вече е изказано преди много години от великия руски църковен историк В. В. Болотов в неговите Лекции по истории древней Церкви. Църквата е ekklesia, събрание, което никога не свършва. С други думи, Църквата притежава върховния авторитет и способността да разпознава истината във вярата. Тя действително е “Божествена институция”, в точния и строг смисъл на думата, докато никой събор, нито “съборна институция” е de jure Divino, освен дотолкова доколкото се провежда, за да бъде истински образ или израз на самата Църква.
  
• Може да ни се стори, че сме влезли в порочен кръг. И наистина ще е така, ако наблягаме на формалните гаранции по веровите въпроси. Но очевидно, подобни “гаранции” не съществуват и не могат да се дадат, особено предварително. Отделни “събори” всъщност са неуспехи, буквално conciliabula (сборища), и се отклоняват в лъжа. И поради тази причина впоследствие те се отхвърлят. В това отношение, историята на съборите през ІV век е твърде поучителна. Твърденията на съборите се приемат или отхвърлят от Църквата не по формални или “канонически” причини. И преценката на Църквата е много селективна. Съборът не е над Църквата, това е становището на древната Църква. Съборът е именно “представителство”. Това обяснява защо древната Църква никога не се позовава на “съборностен авторитет” въобще или in abstracto, но винаги на отделни Събори, и по-скоро на тяхната “вяра” и свидетелство. Yves Congar публикува отлична статия за “Първенството на първите четири Вселенски Събора” и данните, които е събрал са твърде поучителни. В действителност, нормативен приоритет на съборите в Никея, Ефес и Халкедон, т.е. на ръководенето им в областта на догматите, е да бъдат верен и адекватен израз на постоянното предаване на вярата, дадена веднъж завинаги на Църквата. Отново акцентът се поставя не толкова върху “каноничния” авторитет, колкото върху истината. Това ни отвежда до най-сложния и критичен проблем – кои са основните критерии за християнската истина                                                                                                                                                                                                                                                                                                               

 

• Христос: критерият за истината

Няма лесен отговор на този въпрос. Всъщност съществува много прост отговор – Христос е Истината. Извор и критерий на християнската истина е Божественото Откровение в неговата двойна структура, в неговите две разклонения. Източник на истината е Словото Божие. Този прост отговор с готовност се дава и е общоприет в древната Църква, както и в наши дни с благодарност се приема от разделеното християнство. И все пак този отговор не решава проблема. В действителност, той се оценява и интерпретира различно, дори до степен на най-крайно отклонение. Това означава само, че проблемът всъщност е изместен крачка напред. Появява се нов въпрос. Как да се разбира Откровението?

Ранната Църква няма съмнение относно “достатъчността” на Св. Писание и никога не се опитва да го надхвърли, дори винаги изисква то да не се надхвърля. Но още в самото апостолско време проблемът на “интерпретацията” (тълкуванието) възниква с цялата си предизвикателна острота. Какъв е водещият херменевтичен принцип? По този въпрос няма друг отговор, освен позоваване на “вярата на Църквата”, на вярата и проповедта (kerygmata) на апостолите, на апостолското предание (paradosis). Св. Писание може да се разбере само в Църквата, както енергично настоява Ориген, а и преди него за това настояват св. Ириней и Тертулиан. Позоваването на Преданието е всъщност позоваване на съзнанието на Църквата, на нейната phronema. Това е метод за разкриване и удостоверяване на вярата, такава каквато винаги е била, още от самото начало: stemper creditum.

Неизменността на християнската вяра е най-яркия знак и символ на нейната истина: няма нововъведения. И тази неизменност на вярата на Светата Църква може по подходящ начин да се изрази чрез свидетелството на миналото. Поради тази причина и заради тази цел “древните” се позовават и обръщат към богословски дискусии. Този “аргумент на древността”, обаче, трябва да се използва с известна предпазливост. Случайното отнасяне към стари времена и небрежното цитиране на древни автори често може да бъде двусмислено и дори подвеждащо. Това добре се осъзнава още по времето на големия спор за Кръщението през ІІІ век и тогава формално се повдига въпросът относно законността или авторитета на “древните обичаи”. Още Тертулиан твърди, че consuetudines (обичаите) в Църквата трябва да се изпитват в светлината на истината: Dominus nosrter Chrisrtus veritatem se, non consuetudinem, cognominavit. Изразът се заимства от св. Киприан и се възприема на събора в Картаген през 256 г. В действителност, “древността” сама по себе си може да бъде не повече от една закостеняла заблуда: nam antiquitas sine veritate vetustar erroris est – както пише св. Киприан. Св. Августин също използва този израз: In Evangelio Dominus, Ego sum, inquit, veritas. Non dixit, Ego sum consuetudo. “Древността” сама по себе си не е непременно истина, макар християнската истина в същността си да е една “древна” истина и Църквата да се противопоставя на “нововъведенията”.

От друга страна, аргументът “на Преданието” за пръв път се използва от еретици, от гностиците и тази употреба кара св. Ириней да изработи свое собствено понятие за Преданието, в противовес на лъжливите “предания” на еретиците, които са чужди на църковното съзнание. Позоваването на “древността” и “преданията” трябва да се подбира внимателно и вещо. Някои съмнителни “предания” са просто погрешни и лъжливи. Човек трябва да открие и разпознае “истинското Предание”, автентичното Предание, което може да се проследи до авторитета на апостолите и да се удостовери и потвърди от вселенското consensio на църквите. В действителност, обаче, това consensio не може толкова лесно да се открие. Определени въпроси все още търсят своите отговори. Основният критерий на св. Ириней е в сила: Предание – апостолско и съборно (или вселенско).

Ориген, в предговора на своето съчинение За началата, се опитва да опише обхвата на съществуващото “съгласие”, което за неговото съзнание е обвързващо и ограничаващо, и след това посочва поредица от важни теми, които трябва да се изследват за напред. Отново съществува значително разнообразие на местни предания в езика и дисциплината, но в непрекъснато общение във вярата и in sacris. Достатъчно е да си спомним в този момент спора за Пасхата между Рим и Изтока, в който целият въпрос за авторитета на древните навици излиза на преден план. Трябва да си припомнят конфликтите между Картаген и Рим, а също между Рим и Александрия през ІІІ век, както и нарастващото напрежение между Александрия и Антиохия, което достига до своята трагична връхна точка и безизходно положение през V век. И сега, в тази епоха на напрегнати богословски спорове, всички участващи групи се позовават на преданието и “древността”. “Вериги” от древни свидетелства се събират от всички страни в диспута. Тези свидетелства трябва внимателно и критично да се изследват и изпитат въз основа, по-обширна от “древността”. Определени местни предания, литургически и богословски, накрая се отхвърлят и отричат от върховния авторитет на “вселенския” consensus.

На Събора в Ефес остро се противопоставят различни богословски традиции. Всъщност Съборът е разделен на две – “Вселенският” събор на св. Кирил и Рим и conciliabulum-ът на Изтока. Наистина, постига се помирение, но има и все още обтегнати отношения. Най-грандиозният пример за дългогодишно и значително осъждане на богословска традиция, разбира се, е драматичния въпрос за Трите глави. В този момент се задава принципния въпрос: в каква степен е справедливо и законно да се отрича вярата на някой, който е починал в мир и в общение с Църквата? Има бурен дебат по този въпрос, особено на Запад, и срещу такава обърната към миналото дискриминация се представят силни доводи. Въпреки това, Главите са осъдени от V Вселенски събор (553 г.). “Древността” се отхвърля от Вселенското consensio, колкото и неестествено навярно да е това.

Значението на позоваването на св. Отци

С право се отбелязва, че с течение на времето позоваването на “древността” променя функцията и характера си. В епохата на св. Ириней и Тертулиан апостолското минало е все още близо и в обсега на човешката памет. Наистина, в своята младост св. Ириней е слушал устните поучения на св. Поликарп, непосредствен ученик на св. Йоан Богослов. Това е едва третото поколение след Христа! Споменът за апостолската епоха е все още силен. Обхватът на християнската история е кратък и ограничен. Основната загриженост в тази ранна епоха са апостолските основания, първоначалното предаване на kerygma-та. Съответно, Преданието по това време означава, преди всичко, първоначално “предаване” или “съхраняване”. Въпросът за вярното предаване, повече от един век е сравнително прост, особено в църквите, основани от самите апостоли. Изцяло се отдава внимание на описване апостолското приемство на епископите (ср. у св. Ириней или Хегезип), но не е и трудно да направят тези описи. Въпросът за “приемството”, обаче, става малко по-сложен за следващите поколения, отдалечени повече от апостолското време. Съвсем естествено е, в тези нови условия, акцентът да се измести от първоначалната “апостоличност” към проблема за съхраняването на “залога”. Преданието придобива значение повече на “връзка”, отколкото на “предаване”. Въпросът за междинните звена, за “приемството” – в широк и изчерпателен смисъл на думата – става особено належащ. Става дума за наличието на верни свидетели. Точно в тази ситуация за пръв път се потърсва авторитетът на св. Отци: те са свидетели на неизменността и еднаквостта на kerygma-та, предавана от поколение на поколение. Апостоли и Отци – тези две понятия обикновено са свързани в аргумента на Преданието, използван през ІІІ и ІV векове. Тази двойна връзка – на началото и на неизменното и постоянно опазване, гарантира истинността на вярата. От друга страна, Св. Писание тържествено се признава и приема за основа на вярата, като вдъхновено от Светия Дух Слово Божие. Все пак, остава проблемът с правилното и подходящо тълкувание. Обикновено Св. Писание и св. Отци се цитират заедно, т.е. kerygma и exegesis, ei graphe kai oi pateres.

Споменаването, или дори прякото позоваване “на св. Отци” е характерна и отличителна особеност на богословското изследване и обсъждане в периода на Великите и Вселенски събори, като се започне с Никейския. Понятието никога не е формално определяно. То се употребява, спорадично и понякога, още от ранните църковни писатели. Често то просто обозначава християнски учители и водачи от предишни поколения. Постепенно то става звание на епископите, доколкото те са определени за учители и свидетели на вярата. По-късно званието се прилага особено към епископите на съборите.

Общото във всички тези случаи е учителното служение или задача. “Отците” са тези, които преподават и разпространяват истинската вяра, учението на апостолите; тези, които са водачи и учители на християнското обучение и катехизис. В този смисъл, по един категоричен начин понятието се отнася към великите християнски писатели. Трябва да се помни, че основният, ако не и единственият наръчник на вярата и учението в древната Църква е именно Св. Писание. И поради тази причина, прочутите тълкуватели на Писанието се считат за “Отци” в отличителен смисъл. “Отците” са преди всичко учители– doctores, didaskaloi. И те са учители, доколкото са свидетели, testes. Тези две функции трябва да се различават, но все пак те са най-тясно преплетени. “Учителството” е задача на апостолите: “научете всички народи”. В тази заповед се корени и техния “авторитет”: всъщност това е власт да се свидетелства.

В тази връзка трябва да се посочат два главни пункта. Първо, изразът “Отци на Църквата” в действителност има очевиден ограничителен акцент: те действат не просто като отделни личности, но повече като viri ecclesiastici (любим израз на Ориген), от името и в името на Църквата. Те са говорители на Църквата, обяснители на нейната вяра, пазители на Преданието, свидетели на истината и вярата – magistri probabiles, според израза на св. Викентий. И на това се основава техния “авторитет”. Така се връщаме към понятието за “представителството”.

Късният G. L. Prestige справедливо отбелязва: “Символите на вярата на Църквата израстват от учението на Църквата: основната последица от ереста е по-скоро утвърждаване на старите символи, отколкото създаването на нови. Така най-известният и най-съдбоносният от всички символи – Никейският, е само ново издание на съществуващото Палестинско изповедание. И един допълнителен важен факт следва винаги да се помни. Истинската интелектуална дейност, жизнената тълкувателна мисъл не се допринася от съборите, които провъзгласяват символите, а от богословите – учители, които дават и обясняват формулата, приета от Събора. Учението на Никея, което накрая се приема, представлява възгледите на интелектуални колоси, работещи сто години преди и петдесет години след конкретното събрание на Събора.” Св. Отци са истинските вдъхновители на съборите, независимо дали присъстват или отсъстват от тях, а дори често и след като са отминали във вечния покой. Поради тази причина и в този смисъл, съборите подчертават, че “следват Светите Отци” (напр. Халкедонския събор).

Второ, именно consensus patrum е достоверен и обвързващ, а не техните частни мнения или възгледи, макар че и те не бива да се отхвърлят прибързано. И отново, този consensus е много повече от просто практическо съгласие между отделни лица. Истинският и неподправен consensus е този, който отразява съзнанието на Съборната и Вселенска Църква – to ekklesiastikon phronema. На този тип съгласие се позовава св. Ириней, когато твърди, че нито изключителна “способност”, нито “недостиг” на словото на отделни църковни водачи може да засегне еднаквостта на тяхното свидетелство, тъй като “силата на Преданието” – virtus traditionis – е винаги и навсякъде е една и съща. Проповедта на Църквата винаги е еднаква: constans et aequaliter perseverans. Истинското съгласие е това, което изразява и разкрива тази постоянна еднаквост на църковната вяра – aequaliter perseverans.

Учителният авторитет на Вселенските Събори се основава на непогрешимостта на Църквата. Върховният “авторитет” принадлежи на Църквата, която завинаги е “стълб и крепило на истината”. Това не е главно канонически авторитет, във формалния и ограничен смисъл на думата, макар че каноническите осъждания или наказания могат да се прикрепят към съборните решения по въпросите на вярата. Това е благодатен авторитет, основан на подкрепата на Светия Дух: угодно бе на Светаго Духа и нам.          

[СВЕТООТЕЧЕСКИ ФАКТОГРАФ]

В ИМЕТО НА  ГОСПОДА НАШЕГО ИИСУСА ХРИСТА ! Иде реч за Теодор(352-428 сл.Хр.), епископът на гр. Мопсуест (близо до гр. Антиохия).Името му е позабравено , а без него Православието не би имало своята основна халкидонска формула на вероизповеданието за „двете природи” на Иисус Христос.Този велик богослов на православието, наричан навремето си „учител на учителите” и „тълковател на тълкователите”...Той няма календарен празник. Делото му обаче е толкова значимо за Православния Свят, че заслужава да го поменаваме на  най-светлите Църковни Празници !.

В  Своите Катехизически беседи Теодор,Епископ Мопсуестийски казва:

След като се роди от жена, Той израсна малко по малко според закона на човечеството и израсна напълно (буквално в оригинала „усъвършенства се”), и беше под Закона, и действаше според него; също така в живота на благовестието Той стана пример като човек за човеците… 

По силата на Неговия нравствен пример онези, които Го следват, също ще усвоят придобитите от Него качества. По думите на Епископ Теодор,

… от началото сме сътворени по образ Божи. След като сме загубили по вина на нашата немара тази чест, сега получихме честта на образа по благодатта на 

Бога и поради това станахме безсмъртни и ще обитаваме в небесата.     

 На IV Вселенски събор в Халкедон през 451 година,събраните 630 епископи заявяват, че две естества, божествено и човешко, са съединени в една Личност, Иисус Христос.

„Следвайки светите отци, всички единодушно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Исус Христос, съвършен по отношение на божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха…“

Достойно е,че има генериран ресурс на сайта FОRUM THEOLOGICUM SARDICENSE,сред които изследването - ДОГМАТИЧЕСКА ТЕРМИНОЛОГИЯ И ХРИСТОЛОГИЯ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ТЕОДОР МОПСУЕСТИЙСКИ на доц.д-р Светослав Риболов от Софийски университет „Св. Климент Охридски“: http://bogoslovskamissal.wixsite.com/sofia-university/single-post/2015/01/24/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82-%D0%A0%D0%B8%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2

Друг автор-експерт д-р Кирил Милчев акцентува на  Предпоставките на учението на Теодор Мопсуестийски,които полагат основанията на Християнската онтология/Статия в  www.rodenkrai.com,онасловена " Халкидонският събор и Теодор Мопсуестийски"/.Предлагаме втората част на съдържанието със съкращения : 

Теодор стига до учението за „двете природи” на базата на сотирологическият елемент, без който няма изобщо християнска онтология. Той акцентира на ролята на Въплъщението. Тази роля в устата на апостоли и отци, е спасителна. И Теодор разгръща христологичното учение, поставяйки в центъра на своите богословски дирения как бог се въплътява в човешка природа, за да я спаси. Богочовекът Иисус Христос има две природи. Божествената природа се въплъщава, за да спаси човешката. 
До този момент Арий се е опитвал да докаже, че Син не е единосъщен на Отца. Учението му е обявено за ерес.
Аполинарий се опитва пръв да съвмести в Иисус божествено и човешко, но при него божественото асимилира човешкото. На кръста страда не човешката природа, а божествената. Това обаче е безумие, понеже всеки съзнава, че бог е нещо, което не може да страда.
Александрийската богословска школа твърдо отстоява, чрез Кирил Александрийски, „миа фазис”, т.е. една божествена природа на въплътилият се Бог Слово.
Теодорит Кирски, който е ученик на Теодор Мопсуестийски, въвежда изясняващата формула за „възприемащият” и „възприетият”. Божията природа на Син е възприемащият човешкото естество, чрез въплъщението. Възприетото е онази човешка природа, която е единосъща на нашата. Това са формули срещу Евтихий, който твърди към 431 г., че човешката природа на Иисус Христос не е единосъща с нашата.
През 451 г. доктрината на Теодор Мопсуестийски е приета по същество от Халкидонският ІV Вселенски събор и заляга в основата на православното богословие. 
През 553 г. Теодор е низвергнат от V Вселенски събор. Той е обвинен, че е учител на Несторий и че е проповядвал двама Сина.
Онова, което остава скрито, е дали Тодор Мопсуестийски е доусъвършенствал логическата постройка на учението на Василий Велики за понятието „ипостас”?
Днес православието учи, на основата на Халкидон, че божествената природа и човешката природа са в едно лице (ипостас), тази на Син от тринитарното богословие.
Теодор и доднес е обвиняван, но само на основата на протоколите на V-я Вселенски събор, че е учил, че двете природи са съотносими към две лица. 
Ала идеята, че ипостасното е равнозначно на природно, е тринитарна. Ако Теодор е оформил своята христология за двете природи, без да има предвид василиевото богословие, тогава той би трябвало да учи за четворица, вменявайки, че втората ипостас е с „две природи”.
Това обвинение е нелепо и е донякъде равнозначно на александрийските представи.
Теодор Мопсуестийски използва цялото богатство на Василий Велики от учението на последния за ипостасното. 
Човешката природа на Божият Син е историческо понятие за антиохийците, Въплъщението не е предвечно, то се случва във времето. Теодор не е изпитвал страх да редопостави божествената ипостас на Син до една човешка ипостасна природа (Иисус от Назарет). Тридесет и осмото писмо на Василий Велики теоретично дава тази възможност и Теодор умело „кападокийства”, вменявайки, че един от Троицата се е въплътил, за да спаси конкретната човешка природа. 
Въплъщението не е абстрактен битиен акт, независимо, че днес православието го сравнява със сътворението. 
Нищо подобно няма, божието въплъщение е в конкретна човешка природа и това донякъде води до злополучния тезис на Несторий за Богородица. 
Тя е богородица по заслуга и достойнство, а не защото е родила божествена природа (скритата ерес на монофизитството, видна още при „миа фазис” на Кирил Александрийски). 
Не може Дева Мария да е Богородица, освен по достойнство, защото в противен случай девичата утроба се превръща в инструмент на едно скрито генно инженерство, което може да превръща човешката раса в нов вид човешка природа, която не е единосъща с нашата, както е учил еретично Евтихий.
Несторий е „черната овца” на Халкидон, той изтърпява и съзнава в египетската пустиня, където е пратен на заточение от 431 до 451 г., че е изкупителна жертва.
За съжаление, през 553 г. (посмъртно) е посегнато и на „тълкователя на тълкователите”, на самият Теодор Мопсуестийски и името му, въпреки историческия триумф на Халкедонския орос, не е овъзмездено по-късно от Църквата. В този смисъл тя като цяло е неблагодарна, както към Ориген, така и към Теодор, станали жертва на теократичните амбиции на Юстиниан  І.
Теодор е обвинен, че проповядва „два сина”, един божествен, в парадигмата на тринитарството, и един човешки. Но той никога не е обожествявал човешката природа на Иисус Христос, както монасите са искали да постигнат обожение. Човешката природа на Иисус в разбирането на Теодор е единосъща във всичко на нашата, освен в греха. 
Теодор има свое учение за първородния грях, вменявайки не някаква магическа обвързаност с „адамовата природа”, а акцентирайки на греховните действия в рамките на моралния човешкия живот. Теодор отрича вродеността на греха и акцентира на моралната същност. В този смисъл безгрешността на Иисус Христос не е нещо различно от човешката природа, Иисус просто не извършва грях в земният си път и затова е безгрешен, а не защото е получил някаква магична имунизация, каквато всички ние като адамови наследници нямаме.
Църквата не е приела това учение на Теодор Мопсуестийски за първородния грях, въпреки неговото достойнство от историческа гледна точка, пред почти магическите изводи за вроденост на греха и учението за априорната вина (особено в католицизма, изкупувана по едно време през средновековиено с индулгенции) на някаква адамова природа на човешкото същество.

---

Нов поглед към осъжданията на Ориген и Теодор Мопсуестийски ...

[hristogen]

вторник, 24 юли 2018 г., 23:12:30 UTC+3, СВЕТООТЕЧЕСКИ ФАКТОГРАФ написа: