ДАО - трите съкровища

[neleta]

ДАО - трите съкровища
Том 3

1
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ЗНАНИЕ
Лао Дзъ казва:
Без да престъпва прага на вратата, човек може да знае какво става по
света. Без да гледа през своя прозорец, човек може да види небесното
Дао. Колкото повече човек преследва знания, толкова по-малко знае.
Затова мъдрецът знае, без да се скита, разбира, без да вижда, постига,
без да прави нищо.
Религията не е знание, тя е познание. Знанията са в ума, познанието е
в битието, а разликата и дистанцията по­между им са огромни. Разликата
не е само количествена, тя е и качествена. Знанията и познанието - те
са различни както са небесата и ада, земята и небето, така че първото
нещо, което трябва да се разбере, е разликата между знанията и
познанието.
Знанията никога не са в настоящето, те са винаги в миналото. Моментът,
в който казвате, че знаете, е вече мър­тво нещо, той вече е сложил
своя отпечатък в паметта, той е като прах, витаещ наоколо, а ти вече
си се измъкнал от него.
Познанието е винаги непосредствено, познанието е тук и сега. Ти не
можеш да кажеш нищо за него, ти можеш само да си с него. В момента, в
който заговориш за него, познанието вече става знание. Ето защо
всички, които узна­ват, казват, че не мотат да го изразят. Моментът, в
който говорите за него, променя неговата природа - то става зна­ние.
То не е повече красивият жив феномен на познанието.
Познанието няма минало, няма бъдеще, то има само настояще. И помнете:
настоящето не е част от времето.
Хората обикновено мислят, че времето се дели на ми­нало, бъдеще и
настояще. Те грешат напълно. Времето се дели на минало и бъдеще,
настоящето изобщо не е част от времето. Ти не можеш да го уловиш във
времето. Преслед­вай го и ще загубиш. Опитай се да го сграбчиш, то
винаги ще ти се изплъзне, защото то е част от вечността, а не е част
от времето.
Настоящето е вечността, пресичаща времето. То е пре­сечна точка,
където вечното и временното се срещат.
В настоящето е познанието, в миналото са знанията, а знанията създават
бъдещето, миналото създава идното. Бъ­дещето е вторичен продукт на
миналото.
Щом узнаете, вие започвате да планирате. Колкото по­вече узнавате,
толкова повече планирате. Узнаването озна­чава миналото, планирането
означава бъдещето - така че вие не оставяте бъдещето свободно. Вие се
мъчите да го затворите в клетката на миналото. Вие бихте искали то да
бъде само повторение на миналото, колкото и да е изменено и украсено,
то е просто повторение на миналото.
Човекът със знания е човек на планирането, а животът е непланиран
поток. Животът е свобода. Вие не можете да го затворите в клетка, не
можете да го категоризирате, ето защо човекът със знания пропуска
живота. Той знае много, но не знае нищо. Той знае твърде много, а е
просто празен и кух. Не можете да намерите по-повърхностен човек от чо­
века със знания. Той е само повърхност, той няма дълбочи­на, защото
дълбочината идва чрез вечността.
Времето е хоризонтално, то се движи като линия на хоризонта. Вечността
е вертикална, тя се движи в дълбочи­на и височина. Това е значението
на Христовия кръст: вре­мето пресича вечността или вечността пресича
времето. Ръ­цете на Христос са времето, те се движат в миналото и бъ­
дещето - разпънат във времето, възкръснал във вечността. Неговото
битие е вертикално, битието на всеки е вертикал­но, само тялото,
ръцете, материалната част от вас е хори­зонтална.
Знанията създават бъдещето, бъдещето създава трево­гите. Колкото
повече знаете, толкова повече се тревожите, толкова повече сте
неспокойни, никога не сте спокойни ка­то у дома си, вечно тръпнещи
отвътре. Това е патология. Човекът на познанието е коренно различен -
той живее тук. Настоящият момент е всичко, като че ли утре не
същертвува - и наистина то не съществува, никога не е съществувало, то
е част от играта на ума.То е блян на човека на знанията.
Настоящият момент е всичко и тотално. Познанието се движи в настоящия
момент вертикално, отива все по-дълбоко и по-дълбоко.Човекът на
познанието има дълбо­чина, даже неговата повърхност не е нищо друго,
освен част от дълбочината. Той няма повърхностна повърхнина, него­вата
повърхнина е също част от дълбините. А човекът на знанията? Той няма
дълбочина, неговата дълбочина е само част от неговата повърхнина.
И това е парадоксът: човекът на познанието знае, а чо­векът на
знанията не знае, не може да знае, защото знанията не могат да срещнат
живота, точно обратното - това е бари­ерата, единствената бариера,
препятствието. То е точно та­ка: една майка знае, че детето е нейно, а
бащата има знание, че детето е негово. Бащата има само вяра. Дълбоко в
себе си той не знае. Само майката знае.
Случило се така:
Мулла Насрудин работил като везир в малко царство. Царят бил щедър, не
много богат, царството било малко, но все пак той бил много щедър.
Всяка година Мулла Насрудин идвал и му казвал,че жена му е родила дете
и царят давал скъпи подаръци на него, на детето, на майката, но това
ста­нало прекалено много, защото се случвало всяка година.
Когато се родило дванадесетото дете и Мулла Насру­дин дошъл, царят
казал:
Виж какво, Мулла, много сгана, светът страда от пре­населваме, свръх
население, какво правиш? Ако продължа­ваш с това темпо, ще направиш
една малка нация. Ти про­дължаваш така всяка година - край! Нека това
дете да бъде последно! Ако не можеш да спреш, ако не си в състояние да
се спреш, по-добре се самоубий, отколкото да претоварваш земята.
Мулла Насрудин бил много потиснат. Ето, че се роди­ло тринадесетото
дете - какво да прави? Така, помислил си той, по-добре е да не ходи
при царя - да отиде в гората и да се обеси, както казал царят. И така,
отишъл той в гората, приготвил всичко да се обеси, а-ха да го стори и
да увисне мъртъв на дървото - изведнъж си казал:
Насрудине! Внимавай! Може да обесиш не този, който трябва!
Един баща само вярва, а майката знае. Познанието е като майката, а
знанията като бащата. Всички знания са вя­ра. Познанието не е вяра, то
е знание. То е вашето възприе­мане, то е вашето виждане, то е вашият
растеж. То е точно като майката - детето расте в нейната утроба, тя
знае - де­тето е част от нея, нейното собствено продължение, нейното
собствено битие, кръв и плът. Бащата е външен, той не е в нещата. Той
просто вярва, че детето е негово.
Мъж със знания вярва, че знае. Мъж с познание знае. Познанието е
трансформация в твоето битие, то е като бременността - ти трябва да я
носиш, ти трябва да родиш себе си - възкръсване във вечността,
отклоняване от време­то и предвижване в безвремието, преминаване от
ума към не-ума, но нещо толкова грандиозно, че ти знаеш, че то ста­ва
в тебе.
Мъж със знания продължава да събира праха от Буда. Знаещите - той
вярва в тях. Но в каквото и да вярва, то е мъртво. Той не е родил себе
си. Той е събрал знания от дру­ги, всичко е заимствано, а как могат
знанията да се заимст­ват? Как може битието да се заимства? Ако
знанието трябва да е истинско, то трябва да бъде в природата на
битието.
Георги Гурджиев питаше хората - тези, които търсеха истината при него
- първото нещо, което питаше, е:
- Вие от какво се интересувате - от знанията или от битието? Тъй като
ние тук се занимаваме с битието, не се занимаваме със знанията, така
че решавайте добре. Ако ви интересуват знания, идете другаде. Ако ви
интересува бити­ето, останете тук. Но вземете категорично решение.
Каква е разликата между битие и знания. Същата как­вато е разликата
между познание и знанията. Познанието е битие.
То не е нещо, прикачено към вас, то е нещо, в което вие израствате.
Знанията са нещо прибавено към вас. Вие не растете чрез тях, по-скоро
ги носите като бреме. Така че винаги ще намерите човека със знания
обременен, тежко обременен, планини от знания носи той на раменете си.
Ще видите, че лицето му е много сериозно, мъртвешки сериоз­но, а
сърцето му напълно сломено от бремето.
Човекът на познанието е без тежест. Той не носи ни­що. Той може да
лети в небето. Земното привличане не му влияе. Земята не го тегли,
защото земята може да тегли само това, което е тежко. Той остава на
земята, но не й принад­лежи. Това е значението на думите на Исус - той
все повта­ря: "Моето царство не е от този свят... То е от друг свят,
от друго битие, от вечността."
Ако разбирате добре разликата, тогава запомнете ни­кога да не вървите
по пътя на знанията. Следвайте пътя на познанието, битието, защото
само тогава печелите нещо, не че имате повече информация, а ставате
нещо повече и това е критичната точка за разбиране - вие трябва да
станете нещо повече.
Вашата бедност не е за информация, вие сте бедни за съществуване. Вие
сте бедни и гледате да скриете тази бед­ност чрез трупане на неща. А
знанията са също неща: думи, теории, философии, системи, теология -
всички неща; фи­ни, абстрактни, но все пак неща. Вие не израствате,
вие си оставате същите, а създавате заблуда за себе си, че вие знае­
те.
Тази мъдрост на Лаодзъ трябва да се разбира в такава светлина:
Без да престъпва прага на вратата, човек може да знае какво става по
света.
Защото дълбоко в себе си вие сте светът. Светът е ни­що, а вие сте
огромно нещо. Всъщност не е нужно да ходиш някъде, за да знаеш нещо.
Ако познаваш себе си, ти позна­ваш цялото човечество. Ако познаваш
своя гняв, ти позна­ваш целия гняв. Ако познаваш своето насилие, ти
познаваш всички войни, няма нужда да ходиш във Виетнам, в Корея или
Палестина, или другаде. Ако познаваш своето насилие, ти си се запознал
с цялото насилие. Ако познаваш своята любов, ти си се запознал с
всичко - цялата история на лю­бовта; ненаписаната, неизвестната, даже
тази, която ти си опознал, защото ти си семето!
Това е точно като да вземеш капка вода от океана. Ти анализираш тази
капка. Ти опознаваш целия океан, ако опознаеш тази капка, защото в
малката капка е кондензиран целият океан. Тя е един миниатюрен океан.
Ако направиш анализ на капката и разбереш, че тя съдържа Н2О, ти
знаеш, че целият океан съдържа Н2О. Няма нужда да продължаваш - една
капка е достатъчна. Ако познаваш вкуса на една кап­ка, че тя е солена,
ти знаеш, че целият океан е солен - а тази капка си ти.
Без да престъпва прага на вратата, човек може да знае какво става по
света.
Защото ти си светът - един атомен свят и всичко се случва в теб. То
може да става в по-голям мащаб в света, количеството може да е повече,
но качеството е същото.
Разбирайки себе си, човек разбира всичко.
Има хубав разказ в "Упанишада":
Един младеж - Светакету - се завърнал от къщата на своя гуру от
неговата гурукул - семейството на неговия гу­ру. Разбира се начетен и
като всички младежи трябва да ЧЗъде много горд със своята начетеност.
Важен. Самонадеян. Неговият баща гадателят Удалак, го гледал как идва -
идва той, влиза в селото, а баща му го гледа от прозореца. Баща му се
натъжил: Това не е начетеност! Той е станал образован човек. Това не е
познание. Удалак казал на себе си: "Не съм го изпратил за това. Той не
постигна целта! Той си пропиля времето!" Защото познанието е скромно -
не ск­ромно като противоположно на егото, то не е свързано изобщо с
егото, даже като негово противопоставяне, защото противопоставянето
съдържа нещо от него.
Като не почувствал скромност в своя син, бащата много, много се
натъжил. Той остарява, а идва това момче, което е пропиляло много
години от живота си - защо е тол­кова горделив? Познанието винаги те
прави скромен.
Думата "скромен" е красива. Тя произлиза от корена "хумус", коренът
означава "земен", към земята, непретенци­озен, а същата дума е основа
на думите "хуманен" - човек и човечество. Ти ставаш хуманен, само като
си скромен, ста­ваш скромен, само когато си земен - земен в смисъл:
неп­ретенциозен, прост, естествен, земен.
Ето го идва синът, много горд и важен, той трябва да бъде човек със
знания - и е станал такъв. Влязъл той, до­коснал краката на баща си,
но само формално. Как може един мъж, който е станал такъв егоист, да
се навежда?
Бащата казал:
- Светакету, виждам, че тялото ти се навежда, но не и ти. Какво
нещастие те е сполетяло? Защо изглеждаш толко­ва надут? Човек на
познанието става скромен, Светакету. Чувал ли си, че който знае едно,
знае всичко?
Светакету казал:
- За какво говориш? Как може човек да знае всичко, като знае едно?
Абсурд. Аз знам всичко, което може да се знае в университета, аз съм
станал толкова вещ, колкото може да стане човек по всички предмети
преподавани там. Аз изчерпих всички възможности на обучението. Когато
мо­ят учител ми каза: "Сега ти знаеш всичко и можеш да се върнеш у
дома си" - аз просто си дойдох, но това, за което ти говориш, това
"едно" аз никога не съм чувал. Никой не говореше за него в
университета. Граматика изучих, езици, история, митове, философия,
теология, религия, поезия... всичко известно на човека аз изучих и
станах специалист. Получих най-високата степен, която университета
присъж­да. Но никога не сме чували за това "едно" - За какво гово­риш
ти? Да не си полудял? Как може човек да знае всичко като знае "едно"?
Удалан казал:
- Да, това "едно" си ти, Светакету "тат твам ази" -това си ти. Ако ти
познаваш това "едно", ти ще знаеш всич­ко, а всичко, което ти знаеш, е
глупост. Ти си пропилял си­лите си. Връщай се! Да не си дошъл отново,
докато не нау­чиш това "едно"; чрез знанието, на което всичко се знае.
Защото - казал Удалан на своя син - в нашето семейство никой не е бил
брамин (жрец) само по име. Ние наричаме себе си брамини, защото знаем
Брахма. Ти не принадле­жиш към нашето семейство, ако не знаеш това
"едно", вър­ви си!
Това "едно" си ти, това си ти. Едно малко семенце, почти невидимо за
теб. Ако не се разровиш дълбоко и тър­сиш дълго, с упорство и
търпение, ти няма да попаднеш на него.
Това семенце е в теб, това е твоята съдържателност, а целият огромен
свят не е нищо друго освен ти написан на голямо платно. Човекът е
човечеството. Ти си светът.
Лаодзъ казва:
Без да престъпва прага на вратата, човек може да знае какво става по
света. Без да гледа през своя прозорец, човек може да види небесното
Дао.
Няма нужда да гледаш през прозорците - прозорците са твоите сетива:
очи, уши, нос - това са прозорците, няма защо да гледаш през тези
прозорци.
Без да гледа през своя прозорец, човек може да види небесното Дао.
Можеш да видиш върховното вътре.
Виждал ли си образа на Буда - седи кротко, със затво­рени очи,
неподвижен?
Има разкази в Индия, за хора останали в медитация толкова дълго, че
птички свили гнезда върху телата им, направили гнезда в косите им, а
мравките пълзели толкова дълго по тях, че тези мравки съвсем
забравили, че "тук седи човек". Те се заселили там.
Какво правели тези мъже? Пълзящи растения прола­зили телата им, защото
намерили добра опора. Така непод­вижни, какво са правили те там? Те не
са правили нищо. Затваряйки всичките си прозорци, те са се взирали в
най-величественото величие, те са се взирали в себе си - а това е
такова велико тайнство и такова красиво явление, че нищо подобно не
може да се срещне никъде другаде, защото къ­дето и да идеш, каквото и
да правиш, сведенията за него ще са от втора ръка.
Аз мога да видя твоето лице, но моите очи ще бъдат медиатори
(посредници), те ще докладват, аз никога няма да мога да видя лицето
ти, винаги ще бъде индиректно. Мога да отида до розовия храст и да
видя красивите цветове, но тази красота е от втора ръка, защото очите
ми ще ми док­ладват. Има агенция (посредник). Аз не мога да вляза в
пряк контакт с розата, очите са винаги помежду ни. Мирисът ще дойде
през носа. Мога да слушам чуруликането на птичките, но тяхната песен
ще бъде винаги от втора ръка. А докато ти не опознаеш от първа ръка,
как можеш да опознаеш небес­ното Дао? Как можеш да знаеш върховното?
Основата на битието. Има само една възможност за връзка с върховното -
директно, непосредствено, без медиатори (посредници), а тя е - вътре в
теб. Затвори всички врати и прозорци и влез вътре.
Случило се така - живяла някога една от най-мъдрите жени. Тя била
Рабия Ал-Адавиа. Тя била суфи, голяма мистичка, несравнима. Сядала
вътре в къщурката си със затворени очи, правила нещо - но никой не
знаел какво. Друг вълшебник на име Хасан живеел при нея. Било сутрин,
слънцето започнало да изгрява, било страшно красиво, птичките пеели, а
дърветата били щастливи, че отново виждат светлина, целият свят
приветствал зората. Хасан . стоял там изправен, след това викнал Рабия
с думите:
- Рабия, излез! Виж славата на бога! Каква красива утрин!
Рабия казала:
- Хасане, по-скоро обратното, ти влез вътре и виж самия Бог. Там аз
знам, че има красота - красотата на сът­ворението, но тя не е нищо в
сравнение с красотата на създателя. Така че, пс-скоро ти влез вътре.
Аз не знам Хасан разбрал ли е или не, но това е цялата истина.
Знанията излитат. Когато излезете навън, можете да научите много неща,
но това е информация от втора ръка.
Това е науката: науката е винаги от втора ръка, никога не може да бъде
от първоизточника. Тя никога не може да има тази свежест, която може
да има религията.
Колкото и дълбоко да прониква Айнщайн, дълбочина­та ще си остане
външна. Той не може да остане свеж извън нея.
И Алберт Айнщайн го почувствал през последните си
дни - някой го попитал 2-3 дни преди да умре:
- Какъв искаш да бъдеш, ако има друга възможност дадена ти от Бога да
дойдеш на земята, какъв би искал да станеш?
Той казал:
- Следващият път вместо да ставам учен, аз бих пред­почел да стана
каналджия. Бих желал да живея прост, обик­новен живот. Бих желал да
живея съвсем непознат за външ­ния свят. Бих желал да живея анонимно,
никой да не ме познава, така че никой да не ме безпокои.
Той търси път в правилната посока. Той търси път точно в тази посока,
където един ден може да стане Буда.
Когато човек се насити с външното, той се обръща на­вътре. Тогава му
се иска да затвори всички врати и прозор­ци и просто да си почива
вътре.
Без да гледа през своя прозорец, човек може да види небесното Дао.
Науката ще продължи да открива закон след закон, но тя никога няма да
открие закона, а законът е значението на думата Дао.
Науката ще продължи да открива нови богове, но тя никога не ще открие
Бога, а Богът е значението на думата Дао - най-върховното, над което
нищо не съществува, над което нищо не е възможно.
Науката все повече открива - и всеки ден колкото по­вече открива
науката, толкова повече стари теории отпадат и се хвърлят на боклука.
А това ще се случи с всяка научна теория днес или утре. Всички научни
теории са обречени да бъдат изхвърлени на бунището, защото те не
познават зако­на. Те са само отражение в езерото, не самата луна.
Истинс­ката луна е вътре, а целият свят действа като огледало.
Когато видиш красотата в цвета на розата, замислял ли си се над факта
дали красотата е там в цвета на розата или красотата е от теб? Защото
има моменти, в които ти преми­наваш покрай същия храст от рози, но
нищо не се случва, нищо особено, нищо изключително, просто една
обикнове­на роза. Обаче, в друг момент, в друго настроение, в друго
състояние на духа, изведнъж тя придобива красота, аромат, става ново
измерение; вратите се разтварят, вълшебството се разкрива. Това, което
се случва, всъщност е, че розата е само едно огледало. Това, което
влагаш в него, това виж­даш.
Заставаш пред огледалото, поглеждаш в огледалото, огледалото просто
оглежда теб, това си ти. Ако си грозен, огледалото съобщава за грозна
фигура, ако си красив, огле­далото съобщава за красота.
Има моменти, в които ти си грозен, тогава всички рози стават грозни,
има моменти, в които ти си тъжен, тогава всички луни стават тъжни, има
моменти, в които ти си в ада, тогава земята става ад. Ти създаваш
реалността около теб, ти проектираш реалността около теб. Ти съдържаш
в себе си твореца, този, чрез чието опознаване, познаваш всичко.
Ето защо в естетиката от векове мислителите се опит­ват да определят
какво е красота, но не са успели да я дефи­нират. Те не могат, защото
тя не съществува извън, тя е из­ливане от вътре. Цветът на розата не е
красив, ти създаваш красота около него. Той е като щипката - закачват
с нея красотата и става красиво. Затова, когато поетът преминава,
цветът на розата е много красив, а ти не го възприемаш!
След това преминава учен - абсолютно очевиден е фактът, че розата
цъфти, че розата съществува. После преминава бизнесмен - той поглежда,
розата и мисли колко може да спечели от нея, ако я продаде. Тогава
идва дете - откъсва розата, играе с нея няколко минути, забравя я и
продължава пътя си...
Розата е нищо. Ти си този, който и придаваш значе­ние.
Хората идват при мен всеки ден и ме питат по хиляда и един път:
Какъв е смисълът на живота?
Той няма смисъл. Вие му придавате смисъл. Вие съз­давате значението.
Значението не е обикновен факт, така че не дирете значението, не
търсете смисъла. Ако почнете да търсите, неминуемо ще стигнете до
истината, че животът е безсмислен.
Ето как екзистенциалистите на Запад стигнаха до отк­ритието, че
животът е безсмислен. И за съжаление спряха дотам. На Изток ние
стигнахме до това познание, но не сп­ряхме там. Буда също разбра, че
животът е безсмислен, но не спря там. Това значи да спрем насред пътя!
Животът е безсмислен, но това не значи, че твоят живот трябва да бъде
безсмислен. Не, животът е безсмислен, ако не внесеш сми­съл в него.
Няма смисъл в него, смисълът трябва да му бъде придаден. Ти изливаш
твоето битие в живота, той започва да вибрира от значение. След това
запява, заиграва и става божествен.
Хората ме питат:
Къде е Бог? - Можеш ли да ни го покажеш?
Не мога да ви покажа Бог, никой не може да ви го по­каже, защото Бога
трябва да се открие вътре. Тогава можете да го откриете навсякъде.
Тогава ще го видите в една роза -розата ще стане огледало и вие ще
видите Бога, След това птичка запява в утрото, изведнъж музиката
придобива живост, която не е била преди - вие допринесохте за това и
тя стана божествена.
Щом като Бога се открие вътре в нар, всичко става бо­жествено. Ако вие
не сте го открили вътре във вас и про­дължавате да питате: Къде е Бог?
И искате да знаете него­вия адрес, никога няма да го намерите. Всички
адреси са фалшиви, защото той живее във вас, не се нуждае от адрес.
Има една история много древна. Казва се, че Бог съз­даде света, всичко
беше красиво, след това той създаде човека и всичко стана ужасно. С
човека влезе адът. А чове­кът почна да се оплаква и стана почти
невъзможно за Бога да спи или да прави нещо - така и с много хора, а
те отива­ха и тропаха на вратата му ден и нощ, и стана кошмар. Той
може да е помислял много пъти да унищожи човека, за да се възвърне
мирът на света.
Но тогава мъдър съветник казал:
Няма нужда да унищожаваш човека, ти само си смени обителта. Недей да
живееш тук на земята.
(Той живееше тук, но заради вас трябваше да си сме­ни обителта.)
Тогава Бог казал:
Къде да отида?
Един съветник казал:
Добре е да отидеш на Еверест.
Бог казал:
Ти не знаеш. Рано или късно ще дойде там човек на име Хилари, ще
стигне до там и всичко ще започне отново.
Тогава някой казал:
Иди на Луната.
Бог казал:
Ти не знаеш. Това няма да помогне. Рано или късно човек ще стигне
навсякъде. Предложете ми място, където даже няма да предположи, че
съм.
Тогава един стар съветник се приближил до него и му пошушнал нещо на
ухото, той кимнал с глава и казал:
Ти си прав.
Старецът му предложил:
Тогава скрий се вътре в човека. Той никога няма да предположи това.
Той ще дири и търси навсякъде, освен в своя вътрешен мир.
Историята е красива. Почти действителна. Не история, а истина.
Без да гледа през своя прозорец, човек може да види небесното Дао.
Изглежда парадоксално, но не е. То е просто факт. Колкото повече човек
се стреми към знания, толкова по-малко знае. Идете при пандитите, те
знаят толкова много, но погледнете в очите им - няма даже искрица -
наблюда­вайте ги - нямат и следа от познание; бъдете с тях - няма
нищо, те са кухи, пълен фалш, нищо вътре в тях, само ша­рена кухина,
украсена кухина, украсена с много писания, думите на тези, които са
знаели, но всичко заимствано, всичко мъртво, а заобиколени от тези
мъртви думи, те са станали почти мъртви. Идете при човек със знания и
ще ви замирише на прах. Той може да изглежда много стар и дре­вен,
почти в гроба, но няма да намерите свежестта, която е част от живота.
Няма да видите живителна река в него да тече, да се движи вечно към
непознатото. Знанията са огра­ничени, колкото и да са широки, все пак
ограничени. Ето защо Сократ казва:
Когато бях млад, мислех, че зная всичко. Когато малко съзрях, започнах
да се съмнявам, а след това за­почнах да разбирам, че аз не знам
толкова много. Кога­то наистина остарях, аз разбрах, че изобщо не
знам.
Станало така, че оракулът на Делфи заявил:
- Сократ е най-мъдрият човек на земята днес. Хората като чули това,
дошли при Сократ и казали:
- Това е парадокс! Ние сме озадачени! Тогава кой е прав? Ако оракулът
е прав, значи ти грешиш, ако ти си прав, значи оракулът, не може и
двамата да грешите. Ние вярва­ме в теб, ние те познаваме, ние
почувствахме, че ти трябва да си прав, каквото и да кажеш, не може да
е лъжа. Но ора­кулът - свещеният оракул - никога не казва лъжи. Всичко
предсказано от делфийския оракул се оказа вярно, така че ние сме в
безизходица, помогни ни.Ти казваш, че не знаеш нищо, всъщност ти
казваш, че знаеш едно нещо - че не знаеш нищо, а след това идва
оракулът и казва, че Сократ е най-мъдрият човек на земята.
Сократ казал:
- Трябва да има някакво недоразумение, защото аз зная за себе си
повече, отколкото някой може да знае за мен и аз ви казвам отново, че
не зная нищо - най-многото, което мога да си разреша, е, че зная, че
не зная нищо. Ни­що повече. Вървете и питайте оракула отново, има
някакво недоразумение. Или вие не го тълкувате правилно, или не­що
друго - вървете пак!
Те отишли пак и питали оракула, а оракулът се изс­мял и казал:
- Ето защо ние казваме, че той е най-мъдрият човек на земята, защото
той знае само, че не знае нищо.
Няма парадокс. Това е показателното за мъдрия човек, че той е стигнал
да разбере, че знанията са безплодни, че знанието не знае нищо,
знанието е боклук, знанието е глу­пост, колкото и логично да иска да
бъде - всичко това са само претенции.
Колкото повече човек преследва знания, толкова по-малко знае.
Защо става така? Защото колкото повече се стремиш към знания, толкова
повече се отдалечаваш от себе си. Кол­кото повече се опитваш да
намериш истината, някъде извън теб, колкото по-далеч отиваш ти,
колкото по далеч от Ця­лото, в търсене на Цялото, толкова по-далеч от
себе си в търсене на автентичното битие, толкова по-далеч от съзна­
нието в своя стремеж.
Какво търсиш ти? Това което търсиш, е вече в теб. Ре­лигията е
търсенето на това, което е вече факт. Религията е търсенето на това,
което е вече реалност. Ако се отделяш все повече от себе си, ти ще
знаеш все по-малко, а ще мис­лиш, че знаеш все повече и повече.
Писания ти ще знаеш, думи ще знаеш, теории, и ще можеш да предеш, ще
можеш да тъчеш все повече от тези думи, ще можеш да правиш дворци във
въздуха, но те не могат да не са въздушни, абст­рактни - те не
съществуват, те са направени от същата ма­терия като мечтите. Мислите
и мечтите са направени от ед­на и съща материя - те са вълнички по
повърхността на оке­ана; те нямат нищо съществено в себе си. Ако искаш
да на­учиш истината, върни се у дома си.
Аз винаги казвам:
Търси и ще загубиш, недей да търсиш и ще намериш, защото самото усилие
да потърсиш означава, че ти си приел със сигурност, че то не е вече в
теб.
От самото начало твоето дирене е обречено на неус­пех. Един ден,
дирейки, търсейки, трупайки знания, ще те осени фактът, че ти си
глупак, че е щяло да бъде по-добре преди да тръгнеш по широкия свят да
дириш, да беше пог­леднал вътре в себе си.
И още една притча за Рабия Ал-Адавия. Една вечер, при залез слънце
съседите я видели да търси нещо на ули­цата - стара жена, обичана от
всички; разбира се всеки я мислил за малко смахната, но тя била хубав
човек, така че те всички се спуснали да и помагат и се питали: "Какво
се е загубило?"
- Какво търсиш? Тя казала:
- Иглата си. Както си шиех, си загубих иглата. Помог­нете ми. Много
сте мили.
Така те се заели да търсят.
Тогава един мъж, виждайки, че улицата е много голя­ма, а иглата съвсем
малко нещо, и докато не разберат къде точно е била изпусната, ще бъде
почти невъзможно да я намерят, дошъл при Рабия и казал:
- Кажи ни точно мястото. Рабия отвърнала:
- Не ме питай за това, тъй като всъщност аз не съм я изгубила вън от
къщата си, а вътре.
Всички спрели да търсят и казали:
- Луда жена! Защо тогава търсиш тук на улицата като си я загубила
вътре в къщи?
Рабия казала:
- Много е тъмно. Тук е малко по-светло, как можеш да търсиш на тъмно?
Знаете, че съм бедна и нямам лампа. Как можеш да търсиш, когато е
тъмнина? Така че аз търся тук, защото все още има светлина от слънцето
и може да се търси.
Хората се разсмели и казали:
- Ама ти наистина си луда! Ние знаем, че на тъмно е трудно да се търси
и единственият изход е да вземеш лам­па от някого и да потърсиш иглата
там.
Рабия казала:
- Не съм си и помислила, че вие хората сте толкова мъдри. Защо тогава
и вие винаги търсите навън. Аз реших да следвам вашия път. Щом като
сте толкова оправни, защо не вземете лампа от мен и да търсите вътре.
Аз знам, че там е тъмно.
Притчата е многозначна. Търсите навън, защото има причина - тъй като
вътре всичко е тъмно. Затваряте очите си и настъпва тъмна нощ, не
можете да видите нищо, даже ако нещо се вижда, то не е нищо друго
освен част от външ­ното, отразено във вътрешното езеро с плаващи
мисли, кои­то вие сте събрали на пазара - лица, прииждащи и отмина­
ващи, но те принадлежат към външния свят. Просто: отра­жение на
външното и огромна тъмнина. Става ти страшно. Тогава на човек му се
струва, че е по-добре да търси навън, където има поне малко светлина.
Но не това е въпросът. Къде загубихте своята истина? Къде загубихте
своето битие? Къде загубихте своя Бог? Къ­де загубихте щастието си,
блаженството си? По-добре ще бъде преди да тръгнете по безкрайния
лабиринт на света отвън, по-добре е първо да погледнете вътре. Ако не
наме­рите там, добре, вървете и търсете навън. Но няма да наме­рите.
Който е търсил вътре, винаги е намирал, тъй като то си е там - нужен е
един поглед, един разговор, извикване на съзнанието. Просто един
задълбочен поглед.
Колкото повече човек преследва знания,
толкова по-малко знае.
Затова мъдрецът знае, без да се скита.
При тичането вие губите, пилеете живота си, енергия­та си,
възможностите си. Не тичайте нагоре-надолу. Спрете да тичате, затова е
медитацията. Спрете да тичате, седнете спокойно, със затворени
прозорци и врати, настанете се вътре, починете си вътре, отпуснете се
вътре, оставете сует­нята да се успокои и започнете да гледате.
Отначало ще вървите пипнешком, отначало ще ви бъ­де много тъмно, но
като свикнете, тъмнината ще се проме­ни.
То е точно както, когато идвате отвън в горещ слънчев ден с парещо
слънце и щом влезете в стаята на вашата къ­ща, не можете да видите
нищо; всичко изглежда тъмно, за­щото очите ви са се нагодили към
силното слънце, очите ви са свикнали със силната светлина.
Внезапна промяна - очите ви след малко ще се прис­пособят и това е
всичко. Нужно е търпение. Когато пристъ­пяте навътре, не виждате нищо.
Не бъдете нетърпеливи, не бързайте да казвате, че всичките богове са
фалшиви като казват, че блаженството е вътре, а вие не виждате нищо.
Случило се с най-проникновения мислител, който За­падът познава,
случило се това с Дейвид Хюм. Всеки път, когато попадал на източните
учения, едно и също - надник­ни вътре, затвори си очите. "Виж" - един
ден той си помис­лил - "Да опитаме, макар че знаем добре, че там няма
нищо. Тези ориенталци са луди, нелогични, нерационални, интровертни,
заблуждават себе си и никой друг." Той казал: "По-добре е все пак да
опитам." Затворил очите си, просто за ед­на минута. След това ги
отворил и написал в дневника си: "Няма нищо друго освен тъмнина,
няколко блуждаещи мис­ли, няколко усещания и нищо друго..."
Не бъдете толкова нетърпеливи. Почакайте. Нека не­щата вътре да
улегнат - нужно е време. Вие ги разбутвате в течение на много животи,
нужно е време, за да улегнат - малко търпение - нищо друго не е нужно.
Не е нужно вие да ги настанявате, защото това отново ще ги разбута,
вие ще ги разбутате повече, от вас се иска да не правите нищо.
Това е значението на красивата фраза на Лаодзъ уу -уей - прави, като
не вършиш нищо. Ти просто нищо не пра­виш, а то става. Това е да
правиш като не вършиш нищо. Само си затваряш очите и чакаш дълго -
виждаш пластове­те на мътилката как падат и се утаяват, нещата падат
на мястото си, тишина, лека - полека тъмнината става светли­на и този
някой става познат, с познаването на който всичко е известно. Защото
този някой е семето. Това си ти, Светакету.
Затова мъдрецът знае, без да се скита, разбира, без да вижда, постига,
без да прави нищо.
Това е най-голямото постижение, това което се пости­га, без да вършиш
абсолютно нищо. Запомни: това, което ти можеш да направиш, не може да
мине извън теб. Как може да мине? Ако го направиш, то ще остане под
теб, не може да отиде по-високо от теб. Каквото и да направиш, ще е
част от ума ти, то не може да бъде трансцедентално. Какво­то и да
направиш, ще бъде сторено от егото, не може да е твоето битие. Така
чрез неправене е единственият начин да го направиш.
Седейки неподвижен, седейки кротък, неправейки нищо, а тревата си
расте. И тогава усилието, вършенето е застинало. Каква огромна и
необятна тишина пада над теб...
Преди няколко дни прочетох японско стихотворение и един ред от него
проникна дълбоко в мен и стана част от моето сърце. Той беше следният:
Без птичка да запее, планината е още по-смирена.
Когато нищо не се върши, даже птичките не пеят, ня­ма нищо, всичко е
спокойно и тихо, изведнъж осъзнаваш, че нищо никога не е липсвало -
нещото, което търсиш, винаги си бил ти. Изведнъж разбираш, че
господарят на всички господари си седи на трона. И започваш да се
смееш.
Бокуджу станал осенен - просветлен. Не вземайте думата много на
сериозно. Няма нищо сериозно. Това е върхът на удоволствието,
последният виц. Бокуджу станал просветлен и започнал да се смее, смял
се до пръсване и полудял. Събрали се хората и започнали да се питат:
- Какво е станало? Кажете ни какво се е случило? Той казал:
- Нищо не се е случило, а аз полудях да ровя и да търся това, което е
вече в мен.
Когато хората питали Бокуджу:
- Какво направи, когато стана просветлен? Той казвал:
- Смях се, смях се на висок глас. И добавял:
- Аз още не съм престанал да се смея. Дали вие го чувате или не, това
е друг въпрос, аз все още не съм спрял да се смея.
Какъв майтап! Вие го имате вече, а продължавате да търсите и не
можахте да го намерите, не защото го няма там, а защото е било точно
там и толкова близо до вас, че не сте го видели.
Очите могат да видят това, което е надалеч. Очите мо­гат да видят
отдалеченото, защото очите се нуждаят от пер­спектива. Ръцете могат да
докоснат това, което е различно и отдалечено. Ушите могат да чуят
онова, което е навън. Ето защо Лаодзъ казва, че разбира без да вижда,
защото как мо­жеш да видиш себе си? Кой ще види кого? Гледащият и
гледаният са един и същ - очи не са нужни. Кой ще го нап­рави? Кой ще
направи усилието? Ще стане както кучето, което си гони собствената
опашка - просто е глупаво.
А това вършите вие - гоните собствената си опашка. Спрете и вижте, че
това е вашата опашка, не е нужно да я гоните, няма никога да я
стигнете. Ако гоните, губите, ако не гоните, постигате.
... постига, без да прави нищо.
И тогава времето изчезва. Тогава познанието изчезва, защото познанието
го има, за да знае нещо. Познанието е умението да знаеш. Щом като си
успял, няма смисъл умени­ето да остане - то просто изчезва.
Времето изчезва. Времето го има, понеже ти си обър­кан, то е създадено
от твоето объркване, за да можеш да се надяваш за бъдещето, и някак си
понасяш объркването, то­лерираш го и се утешаваш.
Умът и времето не са две неща, а са аспекти на едно нещо. Когато и
двете изчезнат, за първи път ти си това, кое­то си - в твоята
абсолютна слава. Иначе казано, ти ставаш бог, ти си Буда.
Попитай събудените - те всички казват едно и също, че трябва да
постигаш без всякакво усилие от твоя страна. Усилието е, което създава
бъркотията.
Остави всяко усилие, седни тихо и гледай вътре в себе си-уу-уей.
НЕ ПРАВИ НИЩО!
Въпрос. Не е ли търсенето на просветление егоис­тично търсене?
О. Да така е. Най-егоистичното. Няма друго като него - несравнимо
егоистично.
Човек трябва да е егоист - няма избор. И всичките учения, които ти
казват да не си егоист, не помагат. По-скоро те разсейват твоето битие
и те правят неестествен.
Егото е твоят център, а да бъдеш егоист е единствени­ят начин да си
ти. Колкото повече се стараеш да не си его­ист, толкова повече ставаш
ексцентричен. (Думата "ексцен­тричен" е хубава: тя просто означава
извън центъра.)
Така твоят корен не е вече в теб, така ти нямаш вече за база битието
си. А човек, който не се базира на своето би­тие, живее фалшив живот,
изкуствен живот. Целият му жи­вот е повече като сън, отколкото
реалност.
А дълбоко в себе си не можеш нищо да направиш. Дълбоко в себе си ти си
оставаш егоист. В най-добрия слу­чай ставаш лицемер.
Ти се стараеш да не си егоистичен, но това е невъз­можно. Даже в
усилията ти да не си егоистичен, ти оставаш · егоист. Така ти създаваш
раздвоеност, конфликт и каквото и
да кажеш на повърхността, в дълбоката си същност ти го отричаш - и ти
много добре знаеш това, тъй като не би мо­гъл да измамиш себе си. На
повърхността отгоре се твърди едно нещо, а от дълбините се разнася
точно обратното.
Случило се веднъж, че срещу Мулла Насрудин било заведено дело в съда и
съдията попитал:
- Спал ли си с тази жена, Насрудине? Насрудин казал:
- Не, Ваша светлост, изобщо не съм мигнал.
Това е положението. Вие казвате нещо, а вътрешната ви същност му
противоречи. Вие ставате противоречие. Вие ставате напрегнати. Вашият
живот става терзание, страда­ние.
Аз ви уча да сте напълно егоистични, защото ви уча на това, което е
естествено. Но ако ме разбирате добре, което е трудно, тъй като можете
да ме разберете погрешно, ако вие сте наистина егоисти, тогава много
ще изтече от вашия жи­вот, което е абсолютно неегоистично. Понеже,
когато човек, се базира на собственото си битие, той има толкова много
да споделя, толкова много да дава, че не е нужно да е алтруист.
Ако си егоцентричен, ти си алтруист, защото притежа­ваш преливаща
любов, преливащо битие и ти трябва да раз­даваш. Ти си като цветето -
изпълнено с благоухание, което дели с ветровете. Ти си като бременната
- носиш в себе си толкова много, че трябва да даваш, да делиш с
другите, а от раздаването става все повече, защото го делиш от твоя
цен­тър.
Така че аз не твърдя, че когато ставаш егоист, ти не си вече егоист,
не, напротив. Когато се опитваш да не бъдеш егоистичен, ти оставаш
дълбоко в себе си егоист. А когато ставаш пълен егоист, животът ти се
изпълва с огромна, красива безкористност. Но ти даже не я осъзнаваш,
защото ако я схващаш, тя е фалшива.
Нещата, които са естествени и здрави, не се нуждаят от осъзнаване. Вие
осъзнавате ли дишането си? Да поняко­га, когато нещо не е наред,
когато сте болни, когато диша­нето ви не е както трябва да бъде.
Тогава сте нащрек, става­те тревожни и го осъзнавате. Иначе дишането
си върви -ден и нощ, непрекъснато, когато спите или сте будни, кога­то
обичате или мразите, когато се движите или седите -каквото и да
правите, дишането си продължава. То не зави­си от това дали го
осъзнавате - и слава богу, че то не зависи от вашето съзнание, иначе
щяхте да сте вече мъртви.
Ако трябваше вие да се грижите за него, ако трябваше вие да го
правите, то щеше отдавна да е спряло.
Безкористността трябва да е като дишането.Бъдете егоцентрични и тя ще
стане. Безкористността не е противо­положна на егоизма,
безкористността е вторичен продукт на пълния егоизъм. Това е, на което
ви уча. А всичките църкви, всичките религии, всичките попове и
проповедници ви учат на точно обратното. Те са корумпирали
човечеството, те са отровили умовете ви.
Вие не може да сте егоцентрични и да помагате на другите, да им
служите. Единствената помощ, която можете да дадете - първото и
единственото нещо е да сте егоцент­рични, с дълбоки корени в себе си.
Да, просветлението е егоистично дирене.
Това е половината от отговора, който искам да ти дам. А сега другата
половина. Тъй като просветлението е егоис­тично търсене - най-
егоистичното, несравнимо егоистично, ти не можеш да получите
просветление чрез търсене. Тър­сенето ще те направи хубав човек,
мъдър, състрадателен, по хиляда и един начина, но не и просветлен.
Така че според мен има три вида хора: един - тъй-нареченият религиозен
човек - морален, пуритан, тъй-нареченият добър човек, който се старае
да бъде безкорис­тен, а си остава егоист. Вторият тип е човекът, който
знае, че няма друг начин, че да си егоист е единственият начин; който
става егоцентричен и става безкористен, който чрез егоизъм придобива
безкористност, като вторичен продукт и не прави никакви усилия да я
придобие. Третият вид е чове­кът, който не е нито егоист, нито
безкористен. Той е прос­ветленият човек, който излиза извън дуализма и
даже извън себе си.
Скриването в себе си е безличие. Да се скриеш зад се­бе си е празнота,
нищо - това, което Буда нарича Шунята -абсолютно нищо.
Така че втората част на отговора е: ти не можеш да получиш
просветление чрез търсене. Всяко дирене пропада там, защото докато
търсачът се губи, просветлението не е възможно, а как може търсачът да
се загуби, ако наистина търси? Как може търсачът да се загуби, ако има
Его?
Не е възможно. Така че какво всъщност става? Как чо­векът става
просветлен?
Той дири и дири, и идва моментът, когато разбира ця­лата абсурдност на
диренето си, защото можеш да търсиш нещо, което не е вече в теб. Не
можеш да търсиш нещо, кое­то е в бъдещето. Как можеш да търсиш нещо,
което вече е отминало? Чрез търсене ти го пропускаш.
Как можеш да търсиш самия търсач? Търсачът може да търси всичко друго
освен себе си. Да се опитва да търси себе си е абсурдно. Как търсачът
може да търси себе си? За диренето е нужна дистанция между този, който
дири, и то­ва, което дири. Когато няма дистанция, няма нищо друго и
търсачът е това, което търси. А когато това се осъзнае - то се
осъзнава след много търсене - запомнете: не спирайте
търсенето, аз не ви казвам да го спирате. То се осъзнава след много
неуспехи, когато всяка надежда е загубена. То се осъзнава, само когато
сте претърсили всички възможни пъ­тища, когато сте направили всичко,
което можете и не е ос­тавен камък необърнат, нито едно кюше не е
оставено непретърсено - вие сте направили всичко - нищо вече не е ос­
танало. Тогава просто сядате, търсенето ви изоставя без на­дежда, без
възможност даже да постигнете целта - в един момент на абсолютна
безизходица - вие изоставяте дирене­то. Ето това е, което се е случило
с Буда, това е, което се случи с мен и това е, което винаги се случва.
Вие правите огромни усилия, които са нужни! Аз не казвам, че точно
сега вие можете да се откажете от търсене­то - как ще се откажете,
като не сте намерили това, което търсите?
Търсете упорито. Направете всички усилия, които мо­жете, напрегнете
всички сили, но аз не ви казвам, че така ще успеете. Без това вие
никога няма да успеете, но и чрез него никой никога не е успял. Вие
трябва да преминете през не­го.
Навлезте и тогава ще дойде моментът, в който вие ще излезете
освободени от всички дирения и търсения. Внезап­но вие се обръщате
навътре, тъй като всяко дирене е с посо­ка навън - търсейки вие винаги
гледате някъде другаде; търсейки вие тичате из пространството;
търсейки вие тръг­вате по всички посоки, а вътре във вас има нещо,
което е извън всички посоки. Вие може да го наречете "единадесе­тата
посока ".
Вътре във вас има нещо,което не следва да се дири, а само да се
осъзнае. То става в един момент, даже не е в от­делен момент, а за
части от секундата - даже не и за толко­ва, тъй като не става във
времето.
Търсенето спира, търсачът го няма, а изведнъж то е там. То е било
винаги там.
В. Каква е разликата между знание и мъдрост и раз­биране?
О. Има голяма разлика и тя не е количествена, а качес­твена. Знанието
е вяра. Знанията са чужд опит, не твой. Каз­ват, че има бог и ти
вярваш в него. Това е знание.
Един младеж може да получи много знания. Това не е трудно. Нужни са ти
добра памет и малко усилия. Същото нещо един ден може да се постигне и
с един компютър - ти ще носиш компютъра в джоба си, без да е нужно да
пълниш главата си с цяла библиотека, компютърът ще носи всички­те
знания.
Помни, че скоро компютърът ще замени всичките ти знания. Пандитьт
(индийски ерудит) ще изчезне от света -компютърът ще го измести от
мястото му. Аз казвам "мяс­тото му" съзнателно, нарочно, защото
пандитът е механи­зъм, той не е човек.
Това е, което правите с мозъка си - пълните го с ин­формация.
Знанията се заимстват. Други ги знаят, а вие вярвате, че са верни.
Мъдростта идва с вашия собствен опит. Знани­ята се трупат, мъдростта
също се натрупва. Но знанието е натрупване на чужд опит, а мъдростта е
натрупване на ва­шият собствен опит.
Един младеж не може никога да бъде мъдър. Може да има знания, но за
мъдростта е нужно време. Старите хора са мъдри, защото са преминали
през много преживявания.
Може да прочетете много книги за любовта и да знае­те много за любовта
- това което другите са казали за нея, но да познаете самата любов,
вие трябва да сте я преживели, което отнема време. До момента, в който
вие ще сте разбрали какво е любов, младостта, вашите младежки години
ще са отминали. Вие ще бъдете възрастни, но мъдри.
Старостта е мъдра, а младостта може да бъде начетена (ерудирана).
Мъдростта е вашият собствен натрупан опит, а знанието е чуждият опит
натрупан от вас.
Тогава какво е разбирането? Разбирането не се трупа. Каква, е
разликата дали някой друг го е преживял, а ти си повярвал или ти сам
си го преживял и след това повярвал? Това е опит от миналото. Него
повече го няма, а ти си се променил толкова много - и всеки се променя
всеки мо­мент. Когато старецът каже: "На старини аз преживях това,"
той говори за някой друг, тъй като той не е вече онзи същи­ят.
Малко по-близо до това е мъдростта отколкото знани­ето, но не чак
толкова близо. Разбирането не се натрупва, вие не трупате нито чужд
опит, нито собствен. Не е нужно да трупате, а да израствате.
Разбирането е винаги прясно, а мъдростта е малко прашна и стара - тя е
винаги в миналото, вашето собствено минало. Знанието е също в миналото
- миналото на другите. И накрая каква е разликата? След като вашето
минало е толкова далеч, колкото и миналото на дру­гите, значи вие не
сте същите. Старият Хераклит е казал, че всеки момент реката изтича и
вие не можете да се натопите два пъти в една и съща река.
Ето я вашата собствена младост - не можете да се по­топите в нея два
пъти. Вие сте научили нещо от собствения си опит и си го носите.
Знанието може да се отмие, мъд­ростта - също. Те могат да бъдат
промити от вашите мозъ­ци, напълно отмити от ума ви. Разбирането
никога не може да се промие от мозъка, защото не е част от мозъка, то
не е натрупване. Всичко, което може да се натрупа, е натрупано в
мозъка.
Разбирането принадлежи на битието ви, то не може да бъде отмито. Вие
не можете да промиете мозъка на един Буда - всъщност той самият
напълно си е промил мозъка, той напълно е изчистил всичко от себе си,
как може вие да го изчистите? Той не задържа нищо - той живее момент
за момент. Чрез живеене неговото битие расте. Ако чрез живе­ене расте
вашето знание, това е мъдрост; ако чрез живеене расте вашето битие,
това е разбиране, а ако без живеене ва­шето натрупване расте, това е
знание.
Разбирането е истинският разцвет на битието. Човек с разбиране е като
огледалото. Едно огледало не носи нищо, но то винаги оживява с
непосредственото настояще - който се яви пред него, то го отразява.
Вие ми задавате въпрос. На въпроса може да се отго­вори чрез знания,
т.е. опита на другите. На въпроса може да се отговори чрез мъдрост -
моя собствен опит. На въпроса може да се отговори чрез разбиране -
тогава аз съм едно ог­ледало и просто отвръщам.
Вие питате - вие идвате пред моето огледало. Аз прос­то отвръщам. Ето
защо човек с разбиране винаги ще бъде чувствай противоречиво,
несъвместимо - но какво може той да стори? Той не носи миналото,
неговите отговори не про­изхождат от миналото - те произлизат точно
сега, в този момент, от. неговото битие. А във всеки момент светът се
променя - това е енергиен поток. Как може един стар отго­вор да бъде
даден отново? Даже и думите да изглеждат ста­рите, отговорът не може
да бъде стар.
Разбирането е неповторимо и неакумулиращо се. Мъдростта е акумулираща
се, повтаряща се. Знанието е чис­та вяра, мъдростта има малко опит в
себе си, а разбирането е напълно различно. То е вашето настояще,
вашето огледал­но настояще. То е отзвук.
Старците могат да са мъдри, младежите могат да са ерудирани, само
децата могат да са разбиращи. Това е зна­чението на туй, което Исус
казва: "Само тези, които са като деца, ще могат да влязат в моето
Царство небесно."
Когато вие отново станете като деца - свежи, необвър­зани с миналото,
освободени от готови отговори в себе си, неносещи никакви отговори, а
само дълбока празнина - то­гава нещо отеква с ехото във вас. Някой
задава въпрос - не идва отговор от паметта, не идва отговор от опита,
а отго­ворът е отзвук на самият момент.
Разбирането е винаги част от сега и тука.
Разбирането е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек.
Оставете знанията, оставете мъдростта. Не вярвайте на опита на
другите, нито пък на своя собствен опит, защото те принадлежат на
миналото, вие сте минали от там - те не са вече част от
съществуването, нещата са от­плували, реката е минала под хиляда и
един моста и не е ве­че същата река, макар и да я виждате как тече. Тя
не е съща­та река, защото се променя постоянно.
Освен промяната всичко друго се променя. Промяната е единственият
постоянен фактор в съществуването. Тогава как можете да се осланяте на
миналото? Ако разчитате на него, вие винаги ще пропускате настоящето.
Старите хора, мъдрите, са винаги готови да дават съ­вети, но никой не
ги слуша... и това е добро. Никога не слушайте, защото вие никога няма
да преживеете същия опит, който те са преживели.
Реката никога няма да бъде същата. Ако ги послушате, вие ще станете
фалшиви, неавтентични, неистинни - вие ще бъдете една измама.
Нито пък се вслушвайте в собствения си опит, защото и вие остарявате с
всеки ден, а вчера винаги ще ви дава съвети. Създава се ново
положение, а вчера е готово и казва -старецът във вас казва:
- Това е съветът, направи това, защото ние вчера нап­равихме това и то
беше добро, то свърши работа и ние ус­пяхме.
Не слушайте собствения си вътрешен старец. Бъдете нащрек!
Съобразявайте цялото положение. Не реагирайте, а . отвърнете. Ако
всичко е ново, нека и отговорът да бъде нов. Само новите могат да
посрещнат новото; само новите могат да решат новото; само с постоянно
светото и новото вие ос­тавате живи и верни на живота.
В. Само когато медитирам без ограничение във вре­мето, аз осъзнавам
моята голяма тревога за времето. Вие казвате, че осъзнаването на
времето е безизход­ност. Бихте ли ми казали нещо, моля, за този страх
от времето?
О. Това е единственият страх, който съществува - ст­рахът от времето.
Страхът от смъртта е също страх от вре­мето, защо смъртта спира всяко
време.
Никой не се страхува от смъртта. Как може да се стра­хуваш от нещо,
което не познаваш? Как може да те плаши нещо, което е абсолютно
неизвестно, непознато, чуждо? Страхът може да съществува само от нещо,
което е извест­но. Така че, когато казваш: "Аз се страхувам от
смъртта", ти не се страхуваш от смъртта - ти не я познаваш. Кой знае,
смъртта може да е по-добра от живота.
Страхът не е от смъртта, а от времето.
В Индия ние употребяваме една и съща дума за двете. Времето се нарича
кала и смъртта я наричаме кала. Имаме един термин и за смърт и за
време. Това е многозначно. Ду­мата кала е многозначна, много важна,
защото времето е смърт, а смъртта не е нищо друго освен време.
Преминаване на времето означава преминаване на жи­вота. Страхът се
появява. На Запад страхът е по-силен; той почти е станал хроничен. На
Изток страхът е по-слаб и причината е, че Изтокът вярва, че животът
продължава веч­но; смъртта не е краят; този живот не е единственият
живот - в миналото е имало хиляди живота и в бъдещето ще има хиляди
живота. Няма защо да се бърза. Затова Изтокът е ле­нив - никой не
бърза! Затова на Изток времето не се осъз­нава напълно - някой казва:
"Ще дойда точно в 5 часа", а изобщо не се явява. Той не чувства
никаква отговорност по отношение не времето, а ти си чакаш ли чакаш...
И като дойде след 4-5 часа, ще рече: "Какво е станало? Какво тол­коз?"
На Запад времето е кратко, защото както християнст­вото, така и
юдеизмът вярват само в един живот. Това съз­дава безпокойството. Има
само един живот - най-много за 70 години. Една трета е загубена за
сън, т.е. ако живеете 60 години, 20 години проспивате, 20 години от
останалите се пропиляват за образование на туй-онуй, а останалите 20
го­дини - за работа, кариера, семейство, брак и развод ... И ако
пресметнеш точно - не ти остава време за живеене!
"Кога ще живея аз?" Страх обзема сърцето, а животът преминава, времето
изтича между пръстите на ръцете ти - и смъртта те настига всеки момент
с твърда стъпка... всеки момент тя може да почука на вратата. Времето
е невъзвра­тимо - вие не можете да го върнете обратно - то е отминало
завинаги.
Страх, безпокойство - неврозата свързана с времето става хронична, тя
почти е станала като втора природа за западняка, който непрекъснато
следи как времето минава и се плаши.
Страхът основно се състои в това: "Аз още не съм ус­пял да живея, а
времето отлита и не може да се върне. Не мога да направя нищо -
отминало е завинаги." А всеки ден животът се съкращава - става все по-
кратък и по-кратък.
Страхът не е от смъртта, а от времето. Ако се разрови-те по-дълбоко,
ще откриете, че страхът е от неизживения живот - вие не сте могли да
живеете. Ако живеете, вие не се страхувате. Ако животът ви е пълен,
няма страх. Ако сте се радвали и достигнали върха, който ви е
предложил животът, ако животът ви е бил с насладата на оргазъм,
възвишена по­езия, тръпнеща в душата ви, песен, празник, тържество и
сте преживели всеки миг в неговата пълнота, тогава няма страх от
времето, тогава страхът изчезва.
Вие сте готови да срещнете смъртта, ако дойде още днес, готови сте.
Вие познавате живота и ще срещнете смъртта сега като откриване на нова
възможност, нова врата и като разбулване на нова загадка. "Аз преживях
живота си. Сега смъртта чука на вратата... ще скоча да отворя... Влез!
Защото живота го познавам, искам да опозная и теб."
Ето какво се е случило със Сократ, когато умирал. Не­говите ученици
започнали да плачат и ридаят, което е ес­тествено. Сократ отворил очи
и казал:
- Спрете! Какво правите? Защо плачете и ридаете? Аз си изживях
живота, изживях го напълно. Сега идва смъртта и аз съм много
възторжен за нея. Чакам я с такава любов и нетърпение, чакам я с
надежда. Нова врата се от­варя: животът разкрива нова загадка.
Някой попитал:
- Не се ли страхуваш? Сократ казал:
- Не виждам причина защо човек трябва да се стра­хува от смъртта? Тъй
като първо, аз не знам какво ще бъде и второ, има само две възможности
- или да оживея, и то­гава няма причина за страх, или да не оживея, за
което съ­що няма причина за страх. Ако не оживея, няма проблем - щом
като ме няма, не може да има проблем - ако оживея, така както съм тук
сега, ако съзнанието ми оживее, няма проблем, защото всичко си е както
преди. Проблеми в жи­вота ми имаше, но аз ги решавах, така че, ако си
остана та­ка и има проблеми, аз ще ги реша, а каква радост е да ре­
шаваш проблеми, създава стимул. Ти приемаш предизвика­телството и
действаш, а щом решиш проблема, изпитваш облекчение и щастие.
Страхът от смъртта е страх от времето, а страхът от времето е дълбок
страх от неизживените моменти, от неиз­живения живот.
Така че, какво да се прави? Да се живее повече и по-интензивно.
Живейте рисковано. Животът си е ваш, не го жертвайте за някаква
глупост, на която са ви учили. Живо­тът е ваш, за да го живеете. Не го
жертвайте заради думи, теории, държави и политики; не го жертвайте
заради нико­го.
Има много, които са готови касапи, те могат да ви сг­рабчат, могат да
вградят във вас повинност: "Вашата нация е в опасност - умрете за
нея!" Абсолютна глупост. "Вашата религия е в опасност - умрете за
нея!" Пак глупост. Живо­тът си е ваш, живейте го! Не умирайте за никой
друг, само за живота.
Това е посланието. И тогава няма да се страхувате.
Но има хора, които искат да ви експлоатират. Те все казват: "Умри за
това, умри за онова." Те се стремят към ед­но - вие да станете
мъченици и да имате страх.
Живейте! И не мислете, че е геройство да се умре. Единственото
геройство е да живееш живота си цялостно, друго геройство няма.
Смъртта е проста и лесна. Можеш да отидеш да се хвърлиш от една скала,
можеш и да се обесиш - толкова е лесно. Можеш да се превърнеш в
мъченик за една страна, един бог, една религия или църква - всички те
са касапи, всички са убийци! .
Не жертвай себе си. Ти си тук на света заради себе си и заради никой
друг.
Затова живей! Живей в пълна свобода, така интензив­но, че всеки момент
да се превръща във вечност. Ако изжи­вяваш интензивно момента, ти се
предвижваш по вертикала и напускаш хоризонтала.
Има два начина да си свързан с времето: единият е просто да плуваш по
повърхността на океана, а другият е да се гмурнеш надълбоко, да
достигнеш дълбините.
Ако се носиш само по вълните на времето, винаги ще те е страх, тъй
като на повърхността не е реалността. По­върхността е наистина част от
океана, но само гранична част, периферия. Върви надолу, движи се към
дълбините. Когато изживяваш дълбоко даден момент, ти не си част от
времето.
Ако си бил влюбен, дълбоко влюбен, времето не е съ­ществувало. Когато
си със своята любима или приятел, из­веднъж времето изчезва. Ти
потъваш надълбоко. Ако си влюбен в музиката, ако имаш музикално сърце,
ти знаеш, че времето спира. Ако имаш чувство за красота, естетическа
чувственост и чувствителност - поглеждаш розата и време­то изчезва;
поглеждаш луната ... а къде е времето? Часов­никът спира - стрелките
се движат, но времето спира.
Ако някога си обичал нещо дълбоко, ти знаеш, че из­лизаш извън
времето. Тази тайна ти се е разкривала много пъти. Самият живот ти я
разкрива.
Животът иска от тебе да се радваш. Животът иска от тебе да празнуваш.
Животът иска от тебе така дълбоко да се увлечеш, че да не съжаляваш за
миналото, да не си спомняш за него, защото във всеки момент ти
навлизаш все по-дълбоко и във всеки момент животът става все по-
красив, като наслада от оргазъм, като връх на преживяване ... и до­
като свикнеш с върха, той ти става като собствен дом.
Ето как живее просветленият човек. Той живее цялос­тно и за всеки
момент.
Някой попитал един дзен-будист:
- Какво правиш от просветлението си насам? Той казал:
- Нося вода от кладенеца, сека дърва в гората, когато съм гладен, ям,
а когато ми се спи, спя. Това е всичко.
Запомни добре: когато човек, достигнал дълбоко разбиране на
собственото си битие, сече дърва, той просто сече дърва. Няма никой
друг при него. Всъщност и този, който сече го няма, а само сеченето на
дърва и насечените дърва. Човекът, който сече дърва, не е там, защото
е в миналото. Когато яде, той просто яде.
Един голям дзен-учител казал:
- Щом седиш, седи; щом вървиш, върви; най-вече, не се суети.
Времето е проблем, защото не си живял правилно - то е символично и
симптоматично. Ако живееш правилно, проблемът за времето ще изчезне и
страхът от времето ще изчезне.
Така че, какво да се прави? Във всеки момент, каквото и да правиш,
прави го цялостно. Простите неща: къпане -къпи се цялостно и забрави
света; при седене седи, при вървене върви, най-вече не се колебай,
седни под душа и оста­ви всичко живо да се излее над теб. Потопи се в
красивите капки на обливащата те вода. Дребните неща: чистене вкъ­щи,
готвене, пране, сутрешна разходка - направи ги цялост­но и тогава няма
да имаш нужда от медитация.
Медитацията не е нищо друго, освен начин да се научиш как да правиш
едно нещо цялостно - веднъж щом си го овладял, превърни живота си в
медитация, забрави всякакви медитации, остави животът да бъде
единственият закон, единствената медитация. Тогава времето изчезва.
Запомни, че когато изчезне времето, изчезва и смърт-та. Тогава не се
страхуваш от смъртта. Всъщност ти я чакаш.
Просто помисли за явлението. Когато чакаш смъртта, как може да
съществува смъртта?
Това очакване не е самоубийство. То не е патологично. Ако си изживял
своя живот, смъртта става негов връх, върховна точка на живота,
апогей, кресчендо.
Ти си изживял всички малки вълнения на яденето, пиенето, спането,
ходенето, любенето - малки вълни, големи вълни - всичко си изживял.
Тогава идва най-голямата вълна - ти умираш! Ти трябва да я изживееш в
нейната цялост. И тази готовност е смърт за самата смърт.
В. Съгласни ли сте с гледището, че историята се пов­таря?
О. Нищо не се повтаря освен глупостта, а историята е глупост и се
повтаря.
В. Как може човек да разбере, че нито той, нито ня­кой друг умира?
О. Няма друг начин, освен като умре.
Един дзен-учител бил запитан - голям император дошъл да го разпитва,
защото се страхувал от смъртта като всеки друг. А разбира се
императорът има много повече да загуби от просяка. Затова императорът
трябва да се плаши повече от смъртта отколкото един просяк. Смъртта ще
от­неме повече от императора отколкото от просяка, затова очевидно и
страхът е по-голям. Той остарял и дошъл при дзен-учителя с думите:
- Кажи ми нещо за смъртта, учителю. Учителят казал:
- Ами че откъде да знам аз? Императорът казал:
- Но ти си просветлен, учителю. Той казал:
- Да, но жив, не мъртъв. Откъде да знам за нея?
В този момент животът е тук, живей го. Това е подго­товката за
смъртта. Иначе, когато умреш, ще питаш: "Какво е животът?" Когато
задаваш въпроса "Какво е смъртта?" и дали същото ще бъде след смъртта
или не, трябва да знаеш, че ти си жив, но пропускаш шанса и
възможността да раз­береш какво е животът.
Ще ви кажа една тайна, но не я казвайте никому, ако пък я кажете,
помолете да не я казват никому. Хората, които са живи, идват при мен и
питат "Какво е смъртта?". Духове­те също идват при мен и питат "Какво
е животът?".
Моля ви, докато сте живи, живейте го добре, така че като станете
духове, да не ходите при учителя да питате "Какво е животът?" И ако
познавате живота, ще можете да познаете смъртта, тъй като същността е
познанието. Ако имате способността да познавате живота, ще имате и спо­
собността да познавате смъртта.
Познанието трябва да се развива. Затова Лаодзъ казва: не знание, а
познание.
И запомнете, ако ме питате и аз отговоря: "Да, вие ще живеете", това
ще бъде за вас знание, а не познание.
Аз не съм тук, за да ви направя по-знаещи. То ще е грях, за който ще
бъда наказан. Аз съм тук, за да ви направя познаващи - не за да ви
давам информация, а просто да ви поставя в ситуация, в която вие ще
растете, а битието ви ще цъфти.
Не мислете за смъртта. Точно сега вие сте живи - съв­сем живи. Живейте
живота, за да го опознаете. Ако позна­вате живота, значи познавате и
смъртта, защото смъртта е най-вътрешната сърцевина на живота.
Детето се ражда и вие си мислите, че то ще умре след 70 години.
Грешите. Детето се ражда и носи смъртта със себе си в най-вътрешната
сърцевина на своето битие. На него му трябват 70 години, за да открие
тази сърцевина. Нужни са 70 години на тази ядка да се разпростре
изцяло върху него и изведнъж един ден той изчезва.
Смъртта е нищото във вас, нищо друго освен нищото. Красив феномен!
Животът е красив, но е нищо в сравнение със смъртта. Смъртта е страшно
красива. Хиляди живота не са нищо пред смъртта, защото смъртта е
самото кресчендо. Тя е нищото.
При дълбока медитация ще разберете какво е нищото. Ще се сблъскате със
смъртта и това е единственият начин да я опознаете - като се сблъскате
с нея.
Затова при дълбока медитация внезапно един ден ще почувствате, че ще
умрете, не се плашете. Умри! Карай да върви. Да става каквото ще.
Смъртта ще е настъпила, а вие ще сте свидетели. Смъртта ще бъде около
вас, вие ще кръ­жите около нея и ще я опознавате. Нека това да бъде
позна­ване, а не знание.
В. Защо става така, че макар човек да е достигнал дълбоко осъзнаване и
разбиране на затруднения, проблеми и заблуди, измъкването от това
състояние с взрив и преминаването в самадхи не става?
О. Осъзнаването е достатъчно да доведе до това, но това осъзнаване при
вас не е достатъчно. Осъзнаването е достатъчно, но ако то не приижда,
т. е. ако осъзнаването не ви е изпълнило достатъчно, или това, което
наричате осъз­наване, е само мисълта за него, защото в противен случай
взривът става.
Ти си мислиш за различни неща и докато мислиш, ти се струва, че то е
реално.
Има хора, които си мислят, че обичат; има хора, които си мислят, че
схващат; има хора, които мислят, че са в ме­дитация - но всичко това е
само мислене, а не преживяване. Така взривът не става, а иначе трябва
да стане.
То не се случва и ти трябва да знаеш, че ти не си го осъзнал, а само
си мислиш, че си.
И защо така нетърпеливо чакате взрива? Вие вече сте прекрачили в
бъдещето. Само мисленето навлиза в бъдеще­то, а осъзнаването - не.
Осъзнаването е винаги тук - сега.
Използвам думите тук и сега като една дума: тук-сега е една дума.
Осъзнаването е тук-сега. Момента, в който вие започвате да мислите за
бъдещето, очаквате с нетърпение бъдещето, безпокоите се за резултата,
вие не осъзнавате. Само мисленето е тревога за резултат. Животът
изобщо не се тревожи за резултатите. Резултатът не го касае.
Вие обичате човек и мислите за резултата - какво ще се получи от това?
Ако мислите, значи не обичате; ако оби­чате, вие изобщо не мислите за
резултата - само по себе си то е достатъчно и не отива по-далеч.
Ако медитирате - медитацията е толкова блажена, че никой не мисли за
резултата. Ако ли пък мислите за резул­тат, медитацията не е възможна.
Това насочване на ума към резултата е единствената бариера и
препятствие. Няма мно­го препятствия, единствената преграда е
насоченият към резултат ум: няма тук-сега, а винаги се мисли, че
резултатът е някъде другаде и докато правиш любов мислиш за резул­тат.
На Запад разрушиха даже красивия феномен на лю­бовта, тъй като има
вече книги, които ти дават напътствия и схващания за резултатите.
Докато правят любов, хората мислят дали ще стигнат до оргазъм или не.
Вие го възпира­те и той не може да се случи, защото при това участие
на ума оргазмът е невъзможен. Оргазмът е състояние извън ума. Той
става, когато умът липсва - той става, когато ти си изцяло в момента.
Тъй като много хора на Запад мислят за оргазма, все повече книги се
издават за това, как се стига до него. Кол­кото повече книги излизат
за него, толкова по-малка е въз­можността да се стигне до него.
Така се появява нужда от още книги.
Ето как търсенето и предлагането се затварят в ома­гьосан кръг.
Изглежда, че през следващите 25 години, когато свърши този век,
Западът ще стане напълно неспособен на оргазъм, защото, когато мислиш,
мисленето се превръща в бариера. И така започваме да се манипулираме.
Попадал съм на книги със заглавие "Как да правим любов". Можете ли да
си представите нещо по-глупаво? Любовта се превръща в метод и става
технология, ноу-хау.
Любовта и бог не са методи. Те не са неща, които се правят, а са
начини на битието, не на действието. Начинът на битието изисква само
едно условие да се изпълни - това е да си изцяло в него.
Защо ще мислиш за резултатите? Какво му е на сегаш­ния момент? Какво
ти липсва точно сега? Аз съм тук, ти си там, дърветата са щастливи,
небето е красиво - какво липс­ва? Как може да има повече съвършенство,
отколкото е в този момент? Всичко е толкова съвършено, колкото си е.
Но твоят ум казва "не". Много неща трябва да се направят, за да си
съвършен. Това е болестта - туморното нарастване в ума във връзка с
резултата, подобряването на нещата и усъвършенстване на действията.
Всичко е съвър­шено, не бива да сте перфекционисти, защото само ще
объркате повече нещата, не можете да ги подобрите. Просто се опитайте
да бъдете в настоящето, отпуснете се в сегаш­ното и оставете бъдещето
само да си дойде.
Не търсете края. Нека средството да бъде краят. Нека пътят да бъде
целта.
В. От тази страна на плета не изглежда като шега, а като мръсен
номер...
О. От тебе зависи, иначе си е една хубава шега. Твое тълкуване си е
"мръсният номер", твоя интерпретация. За­режи това тълкуване и
погледни отново. Хвърли свеж пог­лед - това е шега, хубава шега, а Бог
е шегаджия.
Има една хубава еврейска притча. Това се случило в едно село. Щом се
появявало нещастие, равинът отивал в гората, правел някаква магия,
молел се на Господ и винаги след това селото получавало помощ.
Но равинът починал и друг млад мъж го наследил. Отново се появило
нещастие. Човекът отишъл в гората и казал на Господ: "Аз не знам къде
е мястото, не знам и ри­туала, но Ти знаеш всичко. Така че какъв е
смисълът да се прави всичко това? Аз просто ти казвам: спаси ми селото
от това нещастие." И на селото било помогнато.
По-късно и този човек умрял. Дошъл друг млад мъж, а селото отново
изпаднало в беда. Младежът не отишъл в гората, седнал на стола и
казал: "Слушай! Не знам място­то,където са ходели онези старци, нито
знам ритуала, нито молитвата, която са казвали, но аз ще ти разкажа
една при­казка, защото знам, че обичаш приказките, и моля Те, по­могни
на селото ми." Така той разказал приказката и на се­лото било
помогнато.
Обичам тази притча. Господ е разказвач. Той обича шегите, но ако ви
изглежда като мръсен трик, то си е ваша интерпретация. Оставете вашите
тълкувания и гледайте напред със свеж ум, без интерпретации, без лоши
спомени от миналото и ще ви стане весело. Светът е много красив, а
шегата е съвършена.
В. Колко търпение е нужно? Наистина ли няма нищо, което можем да
сторим?
О. В момента, в който питате "колко?", вие пропускате смисъла. Не може
да питате колко търпение е нужно. Сами­ят въпрос показва, че вие
нямате търпение, а сте нетърпели­ви. Търпението не пита колко.
Търпението винаги знае, че каквото и да направите, то е винаги по-
малко от нужното.
Ето защо тези, които са постигнали, казват: "Когато го постигнахме, не
беше поради нашите усилия, а поради Не­говото благоволение."
Не питайте колко търпение. Самият въпрос е породен от нетърпение.
И наистина "нищо ли не можем да сторим"? Да, наис­тина вие нищо не
можете да направите. Правенето е барие­рата. Вие сте спънката.
Зарежете и правенето и себе си. Жи­вотът е случване, а не действие, а
всичко, което е велико и красиво, се случва. Вие не можете да го
направите, можете само да го оставите да се случи. Моля ви, оставете
го. Всич­ко, което е нужно да направите, е да го оставите да стане.
Така се случило веднъж, че един мъж дошъл при ра-вина на селото много
объркан, разтревожен и паникьосан. Той казал:
- Ще трябва да ми помогнеш, равине. Изпаднал съм в голяма беда.
Дванадесетото ми дете се роди днес, аз съм беден човек и не мога да
издържам себе си, жена си и дванадесет деца. Вие ще разберете моя хал.
Помогнете ми. Какво да сторя?
Равинът скочил. Той казал:
- Да сториш? Послушай съвета ми: недей да правиш нищо.
Вие също последвайте съвета ми: не правете нищо. Оставете го и то ще
стане. То е винаги зад ъгъла. Толкова сте близо до него. То е готово
да се случи във всеки момент, но вие не му позволявате. Вие блъскате
реката. Плувайте по нея, само по нея.
В. Дали всички същества накрая намират своя път към просветлението?
О. Не знам. Може би да, може би не. Аз знам само ед­но нещо, че всеки
си е просветлен. Дали ще го разберете накрая или не, зависи от вас.
Как да отговоря за вас?
Ако вие продължавате да вършите нещата, които сте вършили досега, вие
можете да продължите да ги вършите и във вечността.
Аз знам само това: че всеки е просветлен. А дали ще го разбере накрая
или не, си зависи единствено от него са­мия.
ЗАВЛАДЯВАНЕ НА СВЕТА ЧРЕЗ БЕЗДЕЙСТВИЕ
Лаодзъ казва:
Ученикът на знанията има за цел -да учи ден след ден.
Ученикът на Дао има за цел да губи ден след ден.
Чрез непрекъснато губене
човек постига да не прави нищо.
Като не прави нищо, постига всичко.
Този, който владее света,
често го е постигнал като не прави нищо.
Когато човек е заставен да прави нещо,
светът за него остава непостижим.
Какво са знанията? И защо са толкова много тези, ко­ито дълбоко им се
противопоставят?
Знанието е средство да се бориш срещу съществуване­то. Знанието е
оръдие в ръцете на Егото. Знанието е конфликт - частта се стреми да
завладее цялото като опознава тайните на цялото. Знанието е главното
пътешествие на Егото.
Това, което са парите, което е властта - точно това са знанията, но са
по-опасни от парите и по-опасни от власт­та, защото знанията са по-
коварни.
Трябва да ви разкажа старата библейска приказка за изгонването на Адам
от рая. Тази притча има няколко зна­чения. Едно от значенията е на
Лаодзъ, а именно: Господ създаде света и каза на Адам да не яде от
плодовете на дър­вото на знанието - но защо точно от дървото на
знанието? Всъщност това е абсурдно. Ако беше забранил на Адам да
убива, щяхме да го разберем. Ако беше забранил на Адам изневярата в
секса, тогава всички религии по света щяха да го разберат. Но Господ
не е забранил нито секса, нито наси­лието, а знанието. Изглежда, че
знанието е първият грях.
Но защо трябва Господ да го забранява? Защо е опасно знанието? -
Защото самият стремеж да научиш тайните е агресия. Най-силната
агресия. Самият стремеж към разбул­ване на тайнството е насилие. А
усилията да научиш показ­ват, че ти си готов да се биеш. Иначе за
какво са ти знания­та?
Знанията са средство за агресия, борба и конфликт. Частта се опитва да
въстане. Частта се опитва да създаде свой собствен център, за да бъде
отделена от цялото. Частта се опитва да стане сама център на света!
Не че има бог, който забранява. Вчера ви казах, че Бог обича
приказките. А сега трябва да ви кажа, че Бог е част от една красива
приказка. Бог е най-хубавата притча. Няма никъде нищо подобно на Бога.
Не го търсете, защото ще го търсите напразно. Никъде няма да го
срещнете. Бог е една притча - но красива! Тя означава много неща и вие
ще загу­бите, ако мислите, че Бог е човек. Бог не е лице.
Случи се преди време аз да чуя важен философски диалог. Седях в къщата
на един богаташ, в неговата краси­ва гостна. Той бърбореше
непрекъснато, но телефонът в другата стая позвъня и той трябваше да ме
остави. Добре стана, че той излезе, защото иначе щях да пропусна
важния разговор.
В страни от мен имаше голям съд и в него плуваха две златни рибки. По-
младата изведнъж спря и попита дру­гата:
- Вярваш ли в Господ?
По-младата рибка имаше философски вид, като изс­ледовател. Старата
отговори поучително, като гуру:
- Да, иначе кой мислиш, че ни сменя водата всеки ден? Ако няма
Господ, кой мислиш ни сменя водата всеки ден?
Всички концепции за Бога са като тази... Кой мислиш е създал света?
Просто малък ум - малки концепции. Бог не е концепция - той е притча.
Така, че запомнете, когато казвам "Бог забранил", аз не мисля, че има
такъв, който е забранил. Аз просто искам да кажа, че това е начин да
се изрази нещо. Съществуване­то забранява знанието. Съществуването
разрешава неве­жеството и забранява знанието, защото в неведение
частта се слива с цялото, остава при цялото, представлява едно с
цялото. И в момента, в който то започне да знае, се появява егото,
егото кристализира. Сега вече частта не плува заедно с цялото. Сега тя
има собствен ум - да прави това, да не прави онова. Сега тя има свой
избор - харесва това, не ха­ресва онова...
Това е смисълът на разказа, че неочаквано Адам и Ева били изгонени от
рая.
Може би се чудите къде е този рай. Това не е географ­ско място, а
психологическо състояние на ума. Невежество­то е рай, а знанието е
прогонване.
Всяко дете се ражда като Адам или Ева и остава в рая. Но, когато
започнем да го обучаваме, ние започваме да го дресираме. Всички тези
учители и хора, които се опитват да направят детето знаещо, са змията,
която убедила Ева, че който хапне от плода на дървото на знанието, ще
стане като Бог - ти ще имаш собствен център, както Бог има свой цен­
тър. Ако знаеш, ще станеш нещо по-различно от това, което си.
Цялото знание е съблазън да станеш нещо, което не си. Всички знания
създават бъдеще, всички знания създават желание да станеш нещо, което
ти не си.
Неведението е да се радваш на това, което си, а знани­ето е да се
стремиш към това, което не си.
Онази змия е била първият учител в света. Онази змия е създала разрив,
а разривът е между битие и ставане. Всяко знание създава този разрив
между твоето битие и твоето превръщане. То създава един блян. Създава
изкушение, илюзия, че можеш да станеш като боговете. Но ти не си бог,
можеш ли да си като тях. Невежеството казва, че си и няма нужда да
ставаш. Друго не е възможно - ти си част от цяло­то, ти имаш същите
качества като цялото - ти си свещен. Невежеството ти казва, че ти вече
си това. Няма какво друго да се прави. Ти просто трябва да му се
радваш, да го чест­ваш и да му се наслаждаваш. Знанието казва: "Такъв
какъв­то си, ти си осъден, ти си нищо. Ти трябва да станеш като
боговете. Опитай! Направи усилие! Извърши нещо! Дис­циплинирай се!"
Запомни, че в деня, в който едно дете започне да мис­ли за бъдещето,
то загубва своята невинност. Само до този момент, докато се радва на
настоящето, то е дете, невинно, некорумпирано в своето битие.
Ставането още не е настъ­пило - то е все още в рая.
Раят не е нищо. Раят е способността да се наслажда­ваш точно тук и
сега.
Ти си в рая и все пак си го загубил, защото не можеш да се наслаждаваш
тук и сега. Ти си мислиш и планираш за бъдещето, някъде там, когато
станеш като боговете, тогава ще му се наслаждаваш.
Знанието създава бъдещето. Знанието създава желани­ето. Знанието
създава ставането. Знанието е самсара - ко­лелото. Когато ти си в
колелото, ти се въртиш, въртиш, вър­тиш и не стигаш никъде.
Знанието е светът. Когато Исус казва: "Моето царство не е на този
свят", той има предвид света на ставането. Той няма предвид този свят
с дърветата и птичките, които пеят, и дъжда, който вали, и небето, и
облаците - не, под "този свят" той не означава света, който заобикаля
твоя ум и би­тие, света на ставането, на желанието.... което Буда
нарича танха. Желанието да бъдеш нещо друго, а не това, което вече ти
си.
А то е невъзможно. Ти ще си във вечен пъкъл. Ти мо­жеш да бъдеш само
това, което си. Нищо друго не е въз­можно. Ти се мъчиш да направиш
нещо невъзможно.
Ти не можеш да бъдеш нищо друго. Как можеш да си? Цветът на розата да
се опита да стане цвят на лотоса, или цветът на лотоса да се опита да
стане нещо друго... Те не са толкова глупави и са все още част от рая.
Розовият храст до тебе е все още в рая, но ти не си. Детето седнало до
тебе може да е все още в рая, но ти не си. Аз съм тук пред и в рая, но
ти не си. Така че раят не е въпрос на географията, той е въпрос на
вътрешния мир.
Знанието създава разрив. То корумпира невинността и те състарява.
Иначе ти би останал винаги като дете. И когато Исус казва, а той го
казва съвършено правилно, че "дока-то не станете като децата, вие няма
да влезете в Царството Господне". Това е тайният ключ, който ще отвори
отново заключените врати на рая. Знанието ви е изпъдило, не Бог. Няма
Бог, а само начин да кажеш едно и също нещо. За да го кажеш по лесен
начин, ние създаваме притчи, които мо-жеш ти да разбереш. В момента, в
който станеш знаещ, ти си автоматически изпъден, никой не те пъди. А в
момента, в който изоставиш знанието и ставаш отново невинен, ти си
приет обратно, никой не те приема.
Знанието е средство да се бориш с цялото, а как мо­жеш да се бориш с
цялото? Това е като капка в океана, коя-то се бори с океана - едно
жалко, много жалко пъклено яв­ление. Как може капката да се бори с
океана? Тя може да продължава да се бори, но няма никаква възможност
никога да покори цялото. Ще бъде поражение, а това е адът - вина­ги
победен, винаги провал.
А Лаодзъ казва:
Знанието е единственият грях.
И всички, които са се събудили за вътрешната си не­винност, казват
същото.
Оставете знанието и станете невинни, отново като де­ца. Възвърнете си
изгубеното детство и веднага ще станете мъдреци и светци. Нищо не
липсва. Освен желанието да станете нещо друго. Нищо не прегражда пътя
ви.
Ученикът на знанията има за цел -да учи ден след ден.
Ученикът на Дао има за цел - да губи ден след ден.
Тези, които се интересуват от знания, полагат всички усилия да научат
все повече и повече. Те трупат - колкото повече трупат, толкова повече
се натоварват. Огледайте се наоколо, всеки изглежда, че носи много
тежък товар, сло­мен от собствените си натрупвания, страдащ, но
притиснат към него, защото си мисли, че е нещо скъпоценно.
Ако се наблюдавате, ще се изненадате, че се притиска­те към своята
агония. Вие продължавате да бленувате, че някой ден някога екстазът ще
настъпи, но вие се притискате към своята агония и не я изпускате.
Запомнете, че не тя се е залепила към вас - тя не може да се залепи за
вас - знанието не може да се залепи за вас, а вие се залепвате за
него. Не само се залепвате за него, но го увеличавате, помагате му да
нараства все повече и повече.
Лаодзъ казва:
Ученикът на знанията има за цел -да учи ден след ден.
Всичките му усилия са да научава повече, да трупа по­вече, да знае
повече. И колкото повече научава, толкова по-малко остава вътре в себе
си, защото така битието се губи. Така той става купчина информация,
склад за отпадъци, и не може да намери себе си, не знае къде е. Той е
загубен в джунглата на своите знания.
Ученикът на Дао има за цел - да губи ден след ден.
Точно обратното е ученикът на Дао - ученикът на ис­тината, не на
знанията, ученикът на битието, не на ставането. Той е точно обратното.
Той губи ден след ден, разтовар­ва себе си, не научава. Неговото
единствено учене е как да не научава. Единственото нещо , което го
интересува, е как да се разтовари напълно.
Един немски философ отишъл при Махарши Раман. Разбира се, пътувал
дълго и трябва да е мислил много, от­носно това, което ще пита. Когато
приближил Раман, той ка­зал:
- Дойдох да седна до тебе и да науча много. Раман го погледнал
състрадателно и казал:
- В такъв случай си сбъркал човека, тъй като аз уча само как да не
научаваш. Ако си дошъл да научиш, значи си сбъркал адреса и трябва да
отидеш някъде другаде, но ако си готов да не научиш, достатъчно зрял,
за да не научиш, то можеш да останеш тук.
Той бил прав. При мъдрец се ходи, за да не научиш. Когато ти втръсне
от учене, когато си научил много, но не си спечелил нищо, когато знаеш
много и си се изгубил в своите знания, когато знаеш много, но напълно
си забравил кой си ти, когато знаеш много за ненужни неща, несъщест­
вени неща, а съществените знания за твоя собствен бит са загубени,
тогава отиваш при мъдреца, за да не научаваш.
Това е най-голямата капитулация. Лесно е да преда­деш богатството си,
защото то е извън теб. Крадци могат да го вземат, то може да се
задигне, то не е част от тебе, то е извън тебе! Ти можеш лесно да го
изпуснеш. Но твоите зна­ния стават вътрешен феномен - те са влезли
вътре в тебе, текат в кръвта ти, стават част от костната ти система,
влизат в костния ти мозък и е трудно да ги предадеш.
Лесно е да се научи нещо, но е трудно да не се научи. Как да не
научиш, когато знаеш нещо? Става много трудно" да не го научиш. А как
да се разделиш с него? То е толкова дълбоко в тебе. Докато не напуснеш
ума си, тъй като ти се идентифицираш с ума, не можеш да го напуснеш,
защото си мислиш: "Това съм аз". Така ти смяташ, че твоите знания са
твоят бит.
Марш! Всички медитации са начин за напускане на ума, отдалечаване от
него на разстояние, за да получиш ма­лък луфт и да не се идентифицираш
с него, да се извисиш над ума, да го наблюдаваш от възвишението, така
че да мо­жеш да видиш какво става в ума. Когато се отделиш от ума,
само тогава има възможност да изпуснеш нещо, да изхвър­лиш знанието,
да не научиш.
Ученикът на Дао има за цел - да губи ден след ден.
Това е неговият успех. Той успява като губи ден след ден. Това е
неговият урок - той се учи да не учи ден след ден. Идва моментът,
когато той е отново дете, незнаещо нищо. Идва момент, в който той
влиза отново в рая.
Той опитал горчивия плод на знанието, но разбрал, че е глупаво.
Знанието е голяма глупост.
Той го разбрал и сега се връща отново в рая. Сега вече змията не може
да го изкуши. Той е -зрял като дете, но зрял - едно дете невинно, но
будно, бдително, съзнателно.
Сега той се приближава до по-голяма чистота, защото чистотата, която
не се осъзнава, се губи. Някой ще изкуша­ва, някой ще корумпира, а ако
няма никой, тогава вие сами корумпирате себе си, тъй като не сте
бдителни.
Адам е трябвало да бъде изхвърлен от райската гради­на. Той бил просто
праведен. Той е бил като Буда от една страна - бил праведен. Той бил
като Исус от една страна -бил праведен. Но другата страна липсвала -
не бил съзнате­лен.
Адам е началото, Исус е краят. Адам е половинката, Исус е цялото -
другата половина е осъзната. Затова Исус не може да се кору мпира. Той
е не само чист, но е непокварен - неговата праведност е абсолютна.
Ученикът на Дао има за цел - да губи ден след ден. Чрез непрекъснато
губене човек постига да не прави нищо.
Това е много тънко. Обърнете му колкото е възможно повече внимание.
Бъдете толкова медитиращи, колкото мо­жете. Може би не знаете, че
думата "медитация" произлиза от същия корен като "медицина",
"медицински", а ориги­налното значение на думата било: начин да станеш
цял, на­чин да станеш здрав. Медицината е лечебна и по същия на­чин
медитацията е лечебна. Тя те прави цял, хармоничен, здрав.
Внимавай, вслушвай се колкото може по-медитиращо. Когато слушаш
медитиращо, ти разбираш. Когато слушаш концентрирано, ти научаваш. Ако
слушаш със съсредоточа­ване, ти ще постигнеш знание. Ако слушаш
медитиращо, ще загубиш знанието. А разликата е много тънка.
Когато слушате внимателно, вниманието означава напрежение и това
означава, че вие сте напрегнати , нетър­пеливи да получите, да
погълнете, да знаете. Вие се интере­сувате от знанието - умът се
фокусира върху едно нещо: разбира се да научите повече.
Медитацията е нефокусиран ум - вие просто слушате тихо, без напрежение
в ума, без подтик да научите и знаете - не, с пълна релаксация, с едно
"карай да върви" в отворе­ното преддверие на вашето битие.
Вие слушате, не за да знаете, а просто слушате, за да разберете. Това
са различни начини на слушане.
Ако се стремите да знаете, тогава вие се мъчите да запаметите какво
казвам аз и дълбоко в себе си го повтаряте, водите си бележки на ум,
записвате го в света на своята па­мет. Вие сте заинтересувани да го
вкорените дълбоко в себе си, така че да не го забравите. Тогава то ще
стане знание.
А същото семе може да стане на ненаучаване, разби­ране. В такъв случай
вие просто слушате и не се интересу­вате да го акумулирате, не се
интересувате да го запишете в паметта си', в ума си. Вие просто
слушате, открити както слушате музика, както слушате песента на
птиците в дърве­тата, както слушате свистенето на вятъра в старите
борове, както слушате шума на водата във водопада... Няма какво да се
помни, няма нищо за запаметяване, не слушате с ума на папагала, а
просто слушате без участието на ума. Слуша­нето е красиво, възторжено,
без цел, то самото е екстаз, блаженство.
Слушайте медитиращо, без съсредоточаване. Всички училища, колежи,
университети учат на съсредоточаване, защото целта е да се запаметява.
Тук целта не е да се запа­метява, целта е да не се научава изобщо,
целта е да не нау­чаваш.
Слушайте кротко и не мислете, че ще забравите. Не е нужно да помните,
само глупостите трябва да ее запомнят, защото ги забравяте.
Когато чуеш истината, не е нужно да я помниш, тъй като тя не може да
се забрави. Вие може да не успеете да запомните думите, но ще
запомните същината... и това ня­ма да е част от паметта ви, а ще бъде
част от вашето битие.
Аз казвам нещо тук, Лаодзъ казва нещо тук чрез мен, за да разкрие част
от вашето скрито битие. Той не ви захранва с нова информация, той
просто разбулва вас, преотк­рива ви като ви дава представа за вашето
собствено битие.
Чрез непрекъснато губене човек постига да не прави нищо.
Знанието е действие, конфликт, борба, която Дарвин нарича "оцеляване
на най-пригодните". Това е борба с при­родата, непрекъсната борба на
човека с цялото. Глупаво! Но е така.
Когато искате да научите нещо, вие всъщност се мъ­чите да се научите
да правите нещо. Всички знания са праг­матични, практични - вие ги
трансформирате в практиката, за да свършите нещо с тях - иначе ще си
кажете "Защо да уча? Какъв е смисълът?". Вие научавате не заради
ползата му.
Затова в един прагматичен, емпиричен свят изкуствата полека-лека
изчезват. Никой не ще да слуша поезия, не ще да слуша музика, защото
възниква .въпросът: "Какво мога да направя с нея? Можеш ли да станеш
силен чрез това? Какво можеш да направиш? Можеш ли да си поправиш
колата чрез слушане на музика? Можеш ли да си направиш къща­та?" Не,
не става, музиката е неутилитарна, от нея не става нищо... а това е
нейната красота.
Целият живот е неутилитарен, той няма цел и не води до никъде. Той е
просто да бъдеш тук, а не да ходиш някъ­де. Той няма цел за постигане,
няма предназначение. Той е космическа игра, която индийците наричат
"лела" - игра, както децата играят, без да имат предвид някоя цел.
Самото играене е целта - те му се радват, наслаждават му се и са
щастливи - край!
Ученето е винаги с намерение да се прави нещо. Това е пътят да станеш
голям изпълнител. Ако знаеш повече, ти можеш да направиш повече.
Тогава какво може да свърши неученето? То ще те направи неизпълнител.
Лека-полека ти не ще знаеш нищо и няма да можеш да правиш нищо. Лека-
полека с изчезването на знанието от тебе, ще изчезне из­пълнението. Ти
ще станеш битието и ще можеш да бъдеш, а не да правиш. Не искам да
кажа, че ти няма да вършиш ни­що. Даже Буда е длъжен да проси. Даже
Лаодзъ трябва да търси начини и средства да намери хляб и масло и тям
по­добни неща. Когато е валяло, той е трябвало да търси подс­лон.
Живял е дълъг живот и то здравословен. Не, не искам да кажа, че вие не
трябва да правите нищо, а искам да кажа, че вие трябва да станете
недейни. Така нещата започват да се случват. Изпълнителят,
извършителят ходи, топи се, из­чезва, а с изчезването на извършителя с
егото е свършено.
Идват при мене хора и ме питат:
- Как можем да подчиним егото?
Вие не можете да подчините егото. Ако има его, кой тогава ще се
предаде? Егото е, което пита как да се предаде. Вие можете да склоните
глава, можете да сложите главата си в моите крака и можете да кажете:
"Аз се предавам." Но това аз, което го изрича, е нещото, което трябва
да се преда­де. Сега то оцелява и черпи сили от предаването си. То оти­
ва при хората и казва: "Аз се предадох изцяло на моя госпо­дар. Мене
повече ме няма." Но аз-ът продължава, без зна­чение как се проявява.
Той се проявява във всичко - и в предаването и в отричането.
Не, егото не може да бъде подчинено. Обаче, ако за­почнете да
ненаучавате, един ден вие неочаквано откривате, че егото не
съществува! На първо място него го няма, а вие задавате глупавия
въпрос "Как да го махна?" Него го е ня­мало от самото начало. То
никога не е съществувало. Започ­вате да се вглеждате в себе си и не го
намирате, няма и следа от него. Него никога не го е имало. То е
фалшиво поня­тие, което възниква чрез правенето на нещо.
Така, че системата е следната: знанието ти помага да станеш
извършител, а когато станеш действащото лице, ти ставаш център -
разбира се фалшив център. Не можеш да бъдеш истински център, защото не
си отделен от съществу­ването. Истински център има вероятно, само ако
можете да съществувате отделно от съществуването? А можете ли да
съществувате отделно? Можете ли да съществувате без въз­духа, който ви
заобикаля? Можете ли да съществувате без слънцето, което непрекъснато
ви дава живот и енергия? Можете ли да съществувате без дърветата,
които непрекъс­нато ви дават плодове и без земята, която ви храни?
Можете ли да съществувате без дъждовете, пясъка и морето? Може­те ли
да съществувате без звездите и луната? Не можете. Отделно вие не
можете да съществувате.
Тогава как можете да кажете, че сте център? Само ця­лото може да има
център. Всъщност само цялото има право да каже "аз" и никой друг.
Чрез губене на знания обаче, вие разбутвате цялата къща, като
започвате от основите. Основите са знанията. Загубите ли основите,
махнете ли ги и къщата започва да пада. Къщата е действията, а
основите са знанията. Къщата е вършенето на неща, а вътре в къщата
живее въображаемо нещо като дух, което е егото. Когато изчезнат
основите, къщата рухва. Щом рухне къщата, вие изведнъж разбирате, че
там не живее никой. Тя е била винаги празна. Била е само една идея,
една приумица. Само плод на ума. Един кошмар.
Чрез непрекъснато губене човек постига да не прави нищо. Като не прави
нищо, постига всичко.
Това е тайната: като не се прави нищо, всичко е нап­равено. Всичко е
било направено, а вие ненужно идвате и създавате суматоха. Без вас
всичко си върви идеално, както е било винаги. Щом го осъзнаете, вие
изоставяте извърши­теля, ставате част от потока и се носите 'по
течението - вие даже не плувате.
Сега се мъчите да вървите срещу течението и, разбира се, чувствате се
уморени и естествено победени. Никой не иска да ви побеждава. Реката
не се мъчи да ви победи. Всъщност реката изобщо не осъзнава факта, че
вие същест­вувате. И това е добре за реката, защото тя ще побеснее,
ако трябва да научи, че съществувате вие - толкова много луди хора.
Напълно е очевиден фактът, че блажена реката не по­дозира, че вие
съществувате и се мъчите да се борите с те­чението.
Случило се веднъж - трябва да е бил ден като днеш­ния - валял дъжд и
реката край селото преляла. Изведнъж хората се затичали към къщата на
Мулла Насрудин и зави­кали:
- Насрудине, какво правиш тука? Не чу ли? Жена ти паднала в реката.
Върви да я спасиш!
Насрудин изтичал бързо. Никой не очаквал, че ще ти­ча толкова бързо,
защото всеки съпруг иска някак си жена му да се удави в някоя река.
Така е най-добре. Пък и всеки в селото знаел, че те не се разбирали,
все нещо имало, постоянно се биели. Така че това било късмет,
благословия от небето. Обаче Мулла Насрудин тичал толкова бързо, че те
се изненадали колко много я обича. Скочил той в реката и започнал да
се бори с течението - започнал да плува срещу течението. Хората
завикали:
- Какво правиш? Ти си глупак! Реката отнесе жена ти надолу по
течението. Къде отиваш ти?
Насрудин казал:
- Спокойно! Аз познавам жена си добре. Тя винаги върви срещу течението
- това е природата й.
Всички вървят срещу течението. Защо? Защото в бит­ката можете да си
създадете представа за егото. Ако преста­нете да се борите и се
понесете по течението, лека-полека ще разберете, че вие не сте аз-ът.
Затова хората обичат пре­дизвикателствата, обичат опасностите. Те
искат да се борят. Ако няма с кого да се бият, ще измислят едно или
друго, с което да се борят, защото само в битката те могат да под­
държат своето его. А то трябва да се поддържа постоянно, както е
велосипедът - въртиш педалите, защото, ако спреш да ги въртиш, ще
паднеш. Ти трябва непрекъснато да вър­тиш педалите. Егото иска
постоянно действане. Във всеки отделен момент ти трябва да се бориш с
това или онова. Веднага щом спреш борбата, ти откриваш, че велосипедът
ти е паднал. Егото не може да съществува без борба. Учене­то помага на
действието, действието помага на борбата, борбата създава егото - това
е системата, науката. Върху това се гради религията.
Остави знанията, забрави за тях, стани непорочен като дете. Тогава
внезапно нещата ще се променят. Вече ти не си извършителят. А когато
не си действуващо лице, нещата не спират да се случват, те си стават.
Ти не си на мястото си, не си уместен. Когато те е нямало, нещата са
си ставали: слън­цето е изгрявало, както си изгрява сега и т.н.
Чувал ли си за една стара жена, която живеела в едно селце и вярвала,
че заради нея слънцето изгрява в селото? Тя имала много петли и точно
преди изгрев слънце те за­почвали да кукуригат. Тя вярвала, че заради
тези петли слънцето изгрява.
Имало логика - винаги щом надигали шум и веднага слънцето започвало да
изгрява, никога не е било другояче. Тя казвала на селяните:
- Заради мене изгрява слънцето. Щом напусна село­то, ще останете в
тъмнина.
Те се смеели. Ядосана тя напуснала селото заедно с петлите си. Отишла
в друго село и разбира се сутринта слънцето изгряло. Тя се засмяла и
казала:
- Ха сега, ще разберат те! Сега слънцето изгрява в това село! Нека да
плачат и да се тръшкат, но аз няма да се върна.
Нещата се случват и без вас. Всичко си е било съвър­шено и без вас.
Ако не сте тук, всичко ще си бъде така съ­вършено, както е било
винаги. Но вие не го вярвате, защото, ако го повярвате, вашето его ще
изчезне. Нещата ще си про­дължат и когато лицето, което действува ,
изчезне.
Като не прави нищо, постига всичко.
Всичко става, защото цялото функционира. И когато вие не се борите,
вие също ставате проводник на цялото -тръба - флейта, която е куха
отвътре, а цялото пее чрез вас. Песните стават по-хубави като минават
през вас. Даже и сега, независимо от вас, те съществуват. Понякога вие
чувс­твувате внезапно настроение от настъпващата тишина. Вие не знаете
откъде идва тя - просто внезапно тя се появява, защото някак си в този
момент вие сте забравили да се бо­рите. Вие сте забравили, може би сте
се уморили, но сте забравили да се борите и изведнъж всичко става
хубаво.
Обаче небето не винаги остава така отворено. Облаци­те отново ще го
покрият, ако подновите битката. Просто в момента, в който вие
чувствувате как всичко е красиво, за­почвате неочаквано да правите
нещо и умът започва да мисли: "Колко ще трае този момент? Аз мога да
го загубя, така че трябва да направя нещо, за да го задържа, да го
съхраня!"
Вие влизате и флейтата не е вече празна, защото вие я изпълвате.
Музиката не преминава и се загубва. А когато се е изгубила, вие си
мислите: "Виж какво, трябваше да съм по-упорит." Точно поради вашите
усилия е изчезнала музи­ката, но ума ви си повтаря, че е трябвало да
бъдете по-настойчиви, за да продължи тя.
Понякога, седейки под звездното небе, вие чувствува­те появата на
блаженство в сърцето си. То изглежда незем­но. Вие се изненадвате и не
можете да повярвате.
Аз съм попадал на много обикновени хора, които са имали в своя живот
много моменти като тези на Буда, но те имат съзнанието на Христос. Те
не са говорили за тях с ни­кого, защото сами не са вярвали, че това е
възможно. Фак­тически сами са ги подтискали. Мислили са си, че това е
плод на въображението им. Че как може да стане такова нещо без моите
усилия? Как може изведнъж човек да стане блажен?
Вие също можете да ги откриете във вашия живот. И в такива моменти,
когато съвсем не очаквате, просто отивай­ки на работа, в сивото
ежедневие, слънцето пече, вие се по- тите и изведнъж нещо ви поразява.
За миг вие не сте същи­те, вие сте се върнали в рая. После това отново
изчезва. Вие го забравяте, тъй като не е във вашия стил на живот. Даже
не го споменавате. Мислете си: " Трябва да ми се е сторило. Нима са
възможни такива неща? Аз не съм направил нищо -как може да се случи?
Трябва да е било халюцинация, илю­зия или сън." Вие просто не говорите
за него.
Тъй като съм наблюдавал задълбочено хиляди хора, не съм попадал на
много, които да не са изпитвали подобни моментни състояния в живота
си. Но те не са споделяли с никого за тях. Даже ако се опитат, хората
им се смеят и си мислят: "Какъв глупак." Те не вярват и за това го
подтискат.
Човечеството подтиска не само секса, то подтиска смъртта, подтиска
всичко, което е хубаво в живота. Човек е заставен да бъде като
автомат, робот. Всички люкове и вра­ти са затворени за неведомото.
Лаодзъ е прав, а това, което казва, той го знае. И аз го зная. Нещата
си се случват от само себе си. От много годи­ни аз не съм правил нищо,
даже и не съм мислил за нищо, а нещата се случват сами. Истинско
удоволствие е да виждаш как те сами стават.
Много неща стават без твоето действие. И когато не­що стане без твое
участие, то си има собствена красота. В него няма насилие, в него има
изящество, то е хубаво. А ко­гато ти го правиш, ти го насилваш. То
губи изящността си и става грозно. Насилието не може да бъде изящно.
Да бъдеш ненасилник - това е единственият път, както казва Лаодзъ.
Просто зарежи знанията, изпълнението. Само бъди ти и ос­тави нещата да
бъдат каквито са. Всичко започва да цъфти и започва да плува. Знанията
- те замразяват.
Чрез непрекъснато губене
човек постига да не прави нищо.
Като не прави нищо, постига всичко.
Този, който владее света,
често го е постигнал като не прави нищо.
Когато човек е заставен да прави нещо,
светът за него остава непостижим.
Тези, които са извършили велики дела, са неизпълнителните.
Действуващите лица може да изглеждат, че постигат нещо, но то е
нетрайно. Александър Велики, Наполеон, Хитлер, Мусолини - те са се
мъчили да извършат дела, но само са създали кошмар около себе си и в
себе си. Техните дела са за сметка на хиляди и милиони хора и на тях
самите. Техните дела са самоубийство. Те са убили милиони хора, но
накрая са убили и себе си. Това е истината. Те са живели в кошмар.
Луди хора. Невротици. Убийци. Тези хора не са завоеватели. Те не са
владели света.
А сега погледнете Буда, Лаодзъ, Исус - те са друг вид процъфтяване.
Векове са изминали, епохи идват и си оти­ват, Лаодзъ цъфти и ароматът
му остава свеж както винаги. Не е загубил от свежестта си, не е
остарял. Не е покрит с прах. Той е свеж като капката роса тази сутрин.
Хората, които живеят с настоящето, винаги остават в настоящето. Те не
преминават в миналото. Лаодзъ е повече съвременник, отколкото един
Хитлер или Мусолини. Лаод­зъ ще остане съвременник и през хилядите
години, които идват. Той ще бъде винаги съвременен. Един Исус не при­
надлежи на отминалата история. Той е винаги част от съв­ремието. Той е
умрял, но никога не ще умре. Той продължа­ва да живее - това е
смисълът на християнската притча за възкресението. Той умрял на
кръста, но на другия ден го видели да върви по пътя. Не го приемайте
буквално. Това е една хубава приказка с дълбоко съдържание. Вие го
умърт­вихте на кръста, но не можахте да го убиете. След няколко дни
той си вървял, отново се движел. Вие не можете да уби­ете Исус. Човек,
който е познал неправенето, не може да бъде убит, защото само егото
може да се убие. Егото може да се унищожи, а битието - никога. И Исус
възкръснал. В християнството се случило точно обратното - кръстът ста­
нал най-важното нещо. Възкресението е трябвало да стане най-важното
нещо, а не кръстът, защото много хора са ум­рели на кръста и това не е
много важно. Най-важното е въз­кресението. Цялото християнство трябва
да се свърже с не­го, а именно, че Исус не може да бъде убит. Ние го
убиваме, разпъваме на кръста, но той е жив. Той остава свеж - винаги
свеж. Можете да го срещнете на ъгъла, можете да го наме­рите
навсякъде.
В Индия ние никога не рисуваме аватар като стар чо­век - Рама, Кришна,
Махавира. Не че те не са остарели - те са станали старци, защото
тялото следва едни и същи зако­ни, природата никога не допуска
изключения. Правилото е абсолютно задължително. Рама и Кришна, и Буда
и Маха­вира също са остарели, но никога не са изографисвани като
стари, винаги - млади. Всички образи, които има в Индия, са на младия
Махавира, младия Буда, младия Кришна, мла­дия Рама - никога стари.
Защо? Защото ние познаваме тях­ната младост и смятаме, че никога няма
да остареят. Тялото идва и си отива, но тяхната младост остава.
Техният аромат, тяхната праведност са качества на вечността.
Това са истинските покорители, защото те не са пра­вили нищо. Не знаем
Лаодзъ какво е правил, всъщност ни­що. Няма друг живот по-беден на
събития от този на Лаод­зъ. Никакви случки. Само една - той е станал.
Това е всич­ко. Нищо друго не е станало.
Затова тези хора не влизат в историята. В най-лошия случай ги
споменават под линия, защото те нямат биогра­фия. Те нямат нищо.
Хитлер има богата биография. Толкова неща са се случили около него, но
нищо не се е случило в него. Едно единствено нещо не се е случило
никога - него­вото битие. Много други неща са се случили. Вие можете
да изпишете хиляди страници и пак много ще остане ненаписано.
А за Лаодзъ? - Просто бележка под линия. Можете и да изпуснете това
под линията. Той не е част от историята, даже не е и събитие. Но това
са истинските победители - те продължават да побеждават. Лаодзъ
продължава да си хвърля мрежата и хората се ловят, сменят си вярата,
трансформират се, възкръсват от гробовете си. Чудото продължа­ва.
Този, който владее света, често го е постигнал като не прави нищо.
Когато човек е заставен да прави нещо, светът за него остава
непостижим.
Никога не заставяйте някого да върши нещо. Никога не заставяйте себе
си да вършите нещо. Оставете нещата да се случват. Тогава бог ще ги
върши чрез вас. Има два начи­на на правене на нещата: единият - вие ги
правите, а други­ят - бог ги прави чрез вас. Ако вие ги правите,
създавате безпокойство, терзание, нещастие, защото така вие се об­
вързвате с резултата. Мислете си: "Ще успея ли или няма да успея?"
Повече мислете за крайния резултат , отколкото за процеса. И така сте
в постоянна тревога. Каквото и да стане, вие се разочаровате. Ако
успеете, ще бъдете разочаровани, че успехът няма да ви донесе тези
блага, които сте мислели, че ще получите. Ако не успеете, разбира се
ще бъдете много нещастни.
Хората, които не са успели, са нещастни. Хората, кои­то са успели,
също са нещастни. Всъщност успелите са по-нещастни от неуспелите,
защото неуспехът е все пак надеж­да. А човекът, който наистина е
успял, няма надежда. Той става напълно безнадежден. Той няма къде да
отиде - той е успял. Питайте богатите хора защо са така нещастни. Бед­
ният човек - ние ще го разберем, но защо богатите са тол­кова
нещастни? Те са успели и сега като преуспяващи раз­бират, че е било
ненужно и че успехът им не им е дал нищо. Той просто е пропилял живота
им. А изгубеното време не може да се върне. Сега изглежда, че няма
бъдеще и няма надежда. Те може да имат милиони долари и в най-добрия
случай, ако продължат по същия начин, ще имат още повече милиони
долари. Но какво от това? Щом като тези толкова много пари не са им
дали удовлетворение и повечето пари няма да им го дадат.
Думата "задоволство" трябва да се разбере. Тя е много странна -
произхожда от латинския корен "сатир". "Задо­волство", "задоволявам",
"засищам" произхождат от "са­тир", а думата сатир има санскритски
корен "сат". "Сат" оз­начава реален - абсолютно реален. От същата дума
"сат" произхожда японската дума сатори - човек, който осъзнава
истината.
"Сат" означава истината, човек, който знае истината и е постигнал
сатори. Но думите "засищам" и "задоволявам" са загубили връзка с
първоначалния корен. Нищо друго не може да задоволи освен истината.
Така че, когато вие успее­те в света, няма задоволство. Само "сат"
може да задоволи. Вие можете да трупате милиони долари и лири, и
изведнъж да разберете, че нищо не ви засища - жаждата си остава съ­
щата, не можете да я угасите. Не остава никаква надежда. Вие сте
научили трика как да успявате. Сега сте успели, но сте пропилели целия
си живот за този успех. Няма удовлет­ворение, а дълбоко разочарование,
безнадеждност. Ако вие не успеете? Тогава как ще има задоволство? В
света е така: ако загубиш, ти губиш, ако успееш, пак губиш. Има такъв
израз "нищо не успява както "успехът". Аз съм го променил малко и
казвам: "Нищо не се проваля както успехът".
Провалът се проваля и успехът се проваля. Има само една възможност -
ти да познаеш своето битие, истината. Само това може да задоволи и
само това никога не се про­валя. Но това не е част от ставането. То не
е свързано с вре­мето. Точно сега, в този момент, то съществува. То е
тук в цялата си слава. Царят е на трона в тебе самия, но ти никога не
си поглеждал натам. Ти търсиш пари, знания, престиж, власт и си
тръгваш. Всички вие, които сте си тръгнали, влезте! Оставете знанията,
научете незнанието. Влезте! Оставете извършителя, научете се да
вършите нещата, без да ги правите. Има тайна. Това е най-голямата
тайна от всички, най-голямото чудо, което може да се случи някому. То
е, че вие просто ставате проход, средство, куха флейта и божествените
песнопения преминават през вас.
Не заставайте между себе си и пътя. Това е цялото| при йога, тантра и
религията. Моля, отдръпнете се, не заставайте на пътя. Само стойте
отстрани и оставете Господ да мине с колесницата си. Ако можете да
научите едно единствено нещо - как да стоите встрани - вие сте научили
всичко. Тогава осъзнавате, че всичко става от само себе си. Цялото)
функционира. Частта не е нужно да работи, а само да участвува. Тя
просто не бива да създава грижи и конфликти. Тя| само трябва да е с
цялото. Да бъдеш с цялото, значи да бъдеш религиозен. Да бъдеш срещу
цялото, значи да си светски човек.
МОМЧЕ, НАЛИ НИЕ ГО РАЗТРЕСОХМЕ?
В. Доколкото разбираме, Вие схващате невинността като противоположна
на знанието, а какво е тогава невежеството? Хората, които нямат
знания, са често жертва на тези със знания. Молим Ви, кажете ни не­що
във връзка с това.
О. Невежеството е състояние, което съществува преди знанието, а
невинността е състояние, което съществува след знанието. Невежеството
е предзнанийното, а невинността е следзнанийна. Те изглеждат сходни,
но са в известна степен коренно различни.
Детето е невежо. Когато го наричате невинно, вие съз­давате
недоразумение. Невежеството прилича на невин­ността, защото детето не
знае и изглежда невинно, но то ще знае, то ще опита горчивия плод на
знанието, трябва да го опита. Точно като Адам в райската градина то
трябва да бъ­де изхвърлено от там. Ще мине по този път, ще стори грях
и ще се поквари. Неговата невинност не е действуваща, тя е безплодна.
Тя не може да го отклони от знанието. Знанието ще влезе и змията ще го
изкуши, светът ще го разврати. То ще тръгне по пътя на знанието, по
пътя на ума. То е готово като семето да покълне в знанието.
Невинността я няма, то е невежо.
Обаче мъдрец като Лаодзъ, който е познал света, се е завърнал в къщи.
Бил е развратен, бил е на пътя на греха и знанието, вкусил е горчивия
плод, но е узрял, захвърлил знанието и е станал отново като дете - той
е невинен. Само мъдрецът е невинен.
Исус казва: "Само тези, които са като децата, ще могат да влязат в
моето царство господне." Запомнете: той казва като деца, а не децата.
Децата не ще могат да влязат в царс­твото господне, а само тези, които
са като деца. Какво значи това? Кои са като деца, а не са деца? Тези,
които са минали през света, познали са разврата, но са си възвърнали
девст­веността.
Знанието има два антипода: невинността - невинност­та на мъдрите, и
невежеството - невежеството на детето.
Не ме разбирайте криво, че държа на невинността, а не на невежеството.
Аз просто не казвам: "Бъдете невежи! Ако сте невежи, вие само отлагате
знанието - рано или късно, един ден вие ще влезете в капаната
знанието. Преминете през него, живейте с него, опознайте го. Вкусете
горчивия плод! Ще бъдете изхвърлени от рая, така че можете да се
върнете у дома си и да се поправете. Тогава качеството е коренно
различно. Когато са ви изхвърлили, вие сте били невежи. Когато Адам е
бил изхвърлен от рая, той е бил просто невежа.
Когато Исус се върнал отново, той не бил същият Адам. Един невинен
мъдрец, знаещ добре какво значи света и познавайки го добре, той го
разбирал добре и го превъз­хождал.
В. Каква е връзката между медитацията и процеса на неученето?
О. Няма връзка - медитацията е неучене. Те не са две неща, които
трябва да се свързват - те са едно нещо, един процес. Медитацията е
ненаучаване, ненаучаването е меди­тация.
Какво всъщност правите, когато медитирате? Вие просто не научавате ума
- лека-полека вие разграждате пластовете на ума. Вие сте като лука -
сами се отлюспвате: един пласт - най-повърхностният, се отлюспва, друг
пласт се показва и него обелвате - махате го, друг се появява и т.н.
Но един ден последният пласт е отлюспен и в ръцете ви остава нищото.
Целият лук е изчезнал. Оглеждате се и не можете да откриете себе си.
Това е моментът, в който се постига медитация. Но това не е повече
медитация, а става самадхи: станало е това, което вие на запад
наричате екстаз. По-скоро трябва да се нарича енстаз, отколкото
екстаз. Думата екстаз произхожда от гръцкото екстазис, което означава
да стоиш отвън, да бъ­деш извън личността си или кожата си изцяло,
така че да не си част от тях - това е екстаз.
Самадхи е по-скоро енстаз - да стоиш вътре в себе си, така дълбоко, че
вътрешното и външното изчезват. Ти ставаш всеобщност, самата
съвкупност: не че ти си застанал вътре в нея, а ти си съвкупността.
Това е самадхи. Думата самадхи ,има два корена: първият е сам, което
означава за­едно, съвкупно, другият е адха, което означава постигане,
т.е. отиване, достигане, съставляване. Да бъдеш вкупом, да достигнеш
съвкупността значи да станеш съвкупност. Са­мадхи означава, че си
станал толкова съвкупен, толкова един, като кристал, че няма нищо
срещу тебе в тебе. Ти си станал единство, съюз, унисон, Хармония на
всички проти­воположности.
Умът е противоположност. Ти мислиш едно нещо, а изведнъж друга част от
ума го отхвърля. Искаш ли да меди­тираш? Една част от ума ти казва
"да", а друга веднага казва "не". Искаш ли да станеш санясин? Една
част от ума ти каз­ва "разбира се" , а друга част на ума казва:
"Внимавай! Как­во правиш? Недей? Почакай!". И за дребните неща е така,
например какво да облека днес. Заставаш пред огледалото, а умът не
може да реши. Умът е тълпа. Ненаучаването озна­чава да зарежеш тази
тълпа, да оставиш хората да си вървят, а ти да станеш едно, така че
сам да не можеш да кажеш, че е едно, защото едно има смисъл само в
тълпата. Едно има значение само, ако две има значение. Ето защо
индийците никога не го наричат едно, те казват недвойно. Те просто
казват недве, за да покажат, че, ако кажем едно, две влиза от задната
врата, защото какво би означавало едно, ако нямаше две? Ако кажем, че
бог е един, ако кажем, че в самадхи ти си един, тогава две е просто на
ъгъла, след него - три... и след това целият свят.
Индийците настояват, че бог" е не две, не двоен - ад-вайта - в самадхи
ти не си две, това е всичко. Нищо друго не се казва освен отрицанието,
така че числата да не влязат от задната врата.
Чрез ненаучаване ти ставаш недве. Чрез научаване ставаш много. Чрез
научаване ти ставаш легион, тълпа, и тълпата все расте. Колкото повече
научаваш, толкова повече тълпата нараства. Крайният резултат от
научаването може да бъде лудост и нищо друго.
Така че не е случайност дето великите мислители на Запада почти всички
рано или късно са полудели. Всъщ­ност, ако някой мислител на Запад не
е полудял, това само показва, че той не е бил много задълбочен
мислител, нищо друго. Ницше полудял, а той наистина е бил мислител.
Бертранд Ръсел? Той не е полудял, останал повърхностен, по­пулярен и
немного задълбочен.
На Изток става съвсем различно. Не можем и да си помислим, че Буда е
полудял. Това е най-невероятното не­що в света: Буда да полудее. Ницше
е полудял защото е мислител. Буда не може да полудее, защото е
немислител. Той изоставя мисленето, така че как да полудее? Един ден
тълпата си отива, а той си седи сам и никой не го безпокои. Толкова е
сам, че даже не е един, защото кой да каже "ти си един"? Ако има кой
да каже, че ти си един, другият е също там.
Медитацията е ненаучаване. Обелете си лука. Трудно е, защото сте
идентифицирани с лука. Вие си мислите, че тези слоеве - люспите сте
вие, така че е трудно да ги обели­те, освен това е болезнено, понеже
не е като да си свалиш дрехите, а по-скоро като да си обелиш кожата,
твърде мно­го си свързан.
Но щом разбереш, щом си обелиш един пласт, ти чув­ствуваш появата на
свежест. Ставаш нов. Тогава идва кура­жът, а след това надеждата, след
това ти се чувствуваш по-уверен. Тогава ти можеш да обелиш още един
слой. Колко­то повече отлюспваш, толкова повече ставаш тих, щастлив и
блажен. Сега си на прав път. Не си далече от момента, ко­гато ще
изхвърлиш целия лук.
Добре е обаче да обелваш слой след слой, тъй като може да не ти е
възможно да изхвърлиш целия лук. Това е възможно и се е случвало, но
става при интензивно разби­ране, което не е в обикновения ред на
нещата.
Има два начина да се постигне просветление: единият е внезапен, а
другият - постепенен. Внезапното се случва много рядко, но се случва.
Постепенният начин е по-лесният, защото тогава не ви карам да
изхвърлите целия лук, тъй като това е твърде много. Аз ще ви убеждавам
просто да обелите външната люспа, понеже е станала мръс­на, но вие
също чувствувате, че тя е мръсна. Толкова много прах се е натрупал
върху нея, а е станала и много суха. Вие сте в капан - лукът се свива
ли свива и става затвор. Така че, чуйте ме! Обелете го. Втората люспа
се бели по-трудно. Тя е прясна и на вас ще ви се иска да я запазите.
Третата люспа е още по-трудна. Колкото по-навътре стигате, тол­кова по-
трудно става, защото започват да се случват хубави неща. Още не сте
стигнали центъра, но го приближавате, точно като че ли приближавате
реката. Въздухът е хладен и вие се чувствувате добре. Чаршията остава
зад вас. Мръсни­ят въздух го няма. Небето е открито. Реката е бяизо.
Реката изпраща по въздуха знак: "Аз съм близо. Хайде!"
Колкото повече се приближавате, толкова повече се привързвате към
люспите, защото си мислите "това го пра­ви люспата." Това не става
поради люспата, а става, защото приближавате центъра.
Има много хора, които се придържат към светските неща и аз съм попадал
на толкова много хора, които държат на духовните неща, те са люспи.
Някой казва: "Каква хубава светлина ми се яви!" Той идва и казва:
"Бхагван, помогни ми да се радвам винаги на тази светлина".
Какво ще правиш с нея? Светлината е преживяване, това не си ти. Тя е
нещо различно от тебе. Ти си този, който преживява, свидетелят. Преди
ти се радваше на парите, а сега се радваш на светлината - то е едно и
също: това е обект, а ти искаш да се привържеш към него. Ако ти бях ка­
зал: "Остави парите и всички светски неща." Тогава щеше да разбереш.
Но ако кажа: "Остави тези глупости, тази свет­лина, тази твоя
Кундалини, виденията, цъфтящия лотос в тебе! Махни всички тези
глупости!", ти ще се зачудиш що за духовен човек съм аз. Аз ще ти
помогна да разцъфтят по­вече лотоси в тебе.
Но те ще останат в люспите и трябва да се обелят. Аз трябва да ти
помогна да отлюспиш целия лук. Няма да ти помагам да спреш преди
настъпване на нищото. Целта е нищото - шунята: всички люспи са махняти
и в ръката ти е празнота. Ти оставаш сам, без преживявания.
Духовността не е преживяване. Тя идва и остава при този, който я пре­
живява, но тя не е преживяване. Всичко, което се преживя­ва, е
светско, защото принадлежи към люспите, а те не ти принадлежат.
Медитацията е процес на ненаучаване. Не питай за връзката между тези
две. Няма връзка, няма две неща, зато­ва не могат да са свързани.
В. Моето схващане е, че когато всичко е едно, човеш­ките същества са
едно. Така че според мене да се пренебрегва мизерията на улицата, е да
се отрича това едно. Моля кажете нещо за него.
О. Когато всичко е едно, не може да се поставя въпро­сът за
пренебрегване или непренебрегване. Когато всичкото не е едно, възниква
въпросът дали да се пренебрегва или не, тогава има избор. Но когато
чувствувате, че всичко е едно, няма избор. Аз не казвам, че вие ще
пренебрегвате или че вие няма да пренебрегвате, защото вас ви няма, и
каквото ще стане, ще стане.
Ако вземете да помагате на хората от улицата, това е хубаво нещо. Но
ако не стане, нищо не може да се направи.
Опитайте се да ме разберете, защото вие мислите, че когато осъзнаете,
че всичко е едно, ще започнете да се гри­жите за тези хора. Това може
да е така, но може и да не е така. Защото, когато почувствувате това
едно, кой ще е този, който ще се грижи и за кого ще се грижи? Тогава
вие кои сте? Кой чувствува нещастието и състраданието? Кои са те?
Те изчезват. Затова нищо не може да се каже, какво ще се случи. Нещо
ще стане, но никой не може да предскаже.
Въпросът се поставя, защото не е разбрано едното - то е само идея на
ума. Вие размишлявате и това е логически извод, не е екзистенциално.
На улицата има просяк. Вие минавате и чувствувате болка. Егото е това,
което чувствува болката. Вие чувству­вате състрадание или не
чувствувате състрадание и просто го игнорирате. Игнорирането е егото и
чувствуването на състрадание също е его - и в двата случая това сте
вие. Раз­бира се състраданието е по-доброто его, по-изтънчено и даже
позлатено, но то е его. Човекът, който игнорира, може да е със съвсем
обикновено его, не благочестиво, не религи­озно, не възпитано, но той
си има его и за мене двата вида его са едно и също. Дали чувствувате
състрадание или пре­небрегвате - това сте си вие.
Моите усилия са за нещо съвсем различно. Моите уси­лия са насочени към
това вас да ви няма и да оставите да става каквото ще става.
Ако почувствувате появата на състрадание, значи, че вас ви няма, а има
само състрадание. Тогава вие не можете да кажете: "Аз чувствувам
състрадание към този просяк". Тъй като това Аз не може да чувствува
състрадание. Аз -как може да чувствува състрадание? А състраданието,
което протича през Аз-а, е вече корумпирано. То няма тази не­винност,
тази красота, която трябва да е налице. Това е част от егото и тя
укрепва егото. Тя ще ви създаде препятствия при постигане на егото.
Вие ще бъдете милосърдният, вие ще станете велик мъж или велика жена,
велик слуга на на­рода. А великите слуги на народа са извършили
толкова зло през вековете. Няма вече нужда от тях. Те са пакостливи
хора.
Всъщност, ако ви радва вашето его чрез състрадание, дълбоко в себе си
вие ще искате по улицата да има просяци, иначе как ще почувствувате
състрадание? Дълбоко в себе си ще искате да има прокажени, просяци,
сакати, слепи - нав­сякъде, така че да ви е приятно да давате
милостиня и да сте в услуга.
Ако цялото нещастие изчезне от земята, великите слу­ги на народа ще
бъдат много нещастни, защото тогава те няма да има какво да правят.
Изглежда, че бог е милостив към тях и поддържа нещастията.
Не, аз не съм дошъл да ви казвам да ставате слуги на народа. Това не
помага. Това създава лукаво набожно его, а когато егото е набожно, то
е още по-отровно, защото изг­лежда много красиво и ти можеш да се
привържеш към не­го.
Аз съм тук, за да ви помогна да зарежете егото - на­божен или не,
светец или грешник. Егото трябва да се изх­върли и тогава каквото и да
се случи, ще е хубаво.
Отивате и сядате до просяка, помагате, но вас вече ви няма там. Бог
преминава през вас и цялото работи чрез вас. Тогава вие не очаквате
резултат, нито благодарност от про­сяка. Вие не търсите фотограф да ви
снима, нито журналист да ви интервюира, нито пък правителството да ви
забележи, или пък комитетът за нобелови награди да помисли за вас. Не!
Вас ви няма и вие не слагате в ума си, че сте изпълнили дълг, че сте
помогнали, че вие сте били в услуга на някого, изпаднал в беда. Не, не
го отнасяте, защото не сте го из­вършили. Бог е бил там и той е
работил чрез вас. Вие сте били обсебени: когато сте празни вие сте
обсебени от не­бесни сили. И тогава всичко, което се случва, е много
хуба­во.
Понякога е възможно вие да сте в услуга, в помощ, но понякога може да
се случи вие просто да отминете. Човек не знае. Може просто да се
отмине. Ако цялото не пожелае, ако цялото си има други планове, вие не
можете да се наме­сите.
Ако на онзи мъж му е нужно нещастието, ако онова нещастие ще се
превърне в растяща болка в него, ако то ще му даде ново прераждане -
тогава бог няма да му помогне. Той трябва да узрее чрез нещастието и
помощта ще бъде вредна за него.
Така че не насилвайте себе си заради него - оставете го. Ако бог, а
когато казвам бог, аз имам предвид цялото, не отделен човек, а цялото
- ако цялото иска да го измъкне от нещастието, то ще започне да
действува чрез твоите ръце....
Ти не знаеш какво става и какво ще стане. Защо този човек е нещастен?
Трябва да има нещо. Той може да страда за нещо, което е сторил - може
да е неговата карма, или може да се преражда в родилни мъки, след
което ще бъде обновен.
Това е точно като да попаднеш на жена в родов про­цес. Тя вика, ридае
и крещи, а ти чувствуваш състрадание и помагаш, но по такъв начин, че
детето не се ражда. Тогава ти си враг, а не приятел. Защото това дете
ще умре, в утроба­та и жената ще умре заради него. Понякога е нужна
хирур­гическа намеса, понякога е нужно безразличие, понякога е нужно
състрадание, но не си ти, който ще решиш. Решенето не вземаш ти. Така
че ти можеш да направиш само едно не­що, а то е: остави се,
ненаучавай, изключи се и стани про­водник. Но тогава изборът не е
твой. Тогава просто заявя­ваш с цялата си същност: да бъде волята Ти!
И това, което става, е хубаво.
В. Моля ви обяснете свободната воля на човека и нейната връзка с
битието и бездействието.
О. Няма такова нещо свободна воля. Това е само поня­тието за егото и
нищо друго не може да бъде. Аз не твърдя противното, че вие сте
подчинени и роби. Умът лесно пред­полага противоположното. Той създава
дихотомията: или си със свободна воля или си роб. И двете положения са
не-истинни, и двете са грешни представи. След като тебе те няма, не
можеш да си роб и не можеш да си свободен дея­тел, тъй като и за двете
е нужно ти да бъдеш.
Животът е една огромна взаимна зависимост. Ти си само органична част
от цялото, не си отделен, така че как можеш да бъдеш свободен? Но аз
не казвам , че ти не си свободен, запомни това добре. Как можеш да не
си срободен или да си свободен след като ти не си и изобщо не съ­
ществуваш? Това е голямата взаимна зависимост, а тази взаимна
зависимост е тоталността - бог. Но егото продъл­жава да търси своите
пътеки.
Чувал съм как веднъж един голям слон преминавал през мост. Мостът бил
стар и се тресял застрашително. Ед­на муха седяла на главата на слона
близо до ушите му. Ко­гато преминали и почти разрушили моста - аз
казвам почти - когато преминали, мухата казала на слона: - Момко, виж
как разтресохме това нещо! - Но слонът не чул. Затова му­хата казала:
- Какво ти е? Глупак ли си или нещо подобно? Не ме ли чуваш? - Слонът
не чул.
Цялото е огромно. А ние не сме дори като мухи. Про­порциите са много
много огромни. Това не е пропорцията между мухата и слона - тя е нищо.
Ние сме почти нищожни, а цялото е огромно.
И вие продължавате да упорствувате, че мостът се е разтресъл от вас.
Мухата била много деликатна в известен смисъл. Тя казала: - Момко, ние
ли разтресохме този мост? - "Ние" е от деликатност.
Ако мухата имаше човешки ум, естествено, че щеше да каже "Аз". Мухите
са много деликатни. Тя поне включи­ла и слона. Но човекът казва
"свободна воля" и дори не вк­лючва цялото - то е напълно шкартирано.
Той казва "Аз".
Така че на света има две философии и едната провъзг­ласява свободната
воля. Но тъй като това цяло понятие е грешно, абсолютно погрешно, то
може да се оспори и се е оспорвало. Съществува и друга страна, която
казва: "Никой не е свободен". Ние просто сме марионетки, а конците ги
дърпат ръцете на непознат и каквото той реши, това става. Ние сме само
роби и нищо друго.
И двете страни грешат. Ние не сме нито роби, нито свободни деятели.
Това е малко трудно за разбиране, тъй като вие не сте, значи сте част
от цялото. Но, ако вие мис­лите себе си отделно, вие ще сте
чувствувате роб. Ако раз­бирате себе си като част от цялото, вие
ставате господар, но ставате господар с цялото, а не срещу цялото. Ако
сте срещу цялото, вие ставате роб. Ако течете с реката, вие ставате
господар. Вие ставате реката. Ако се опитвате да вървите срещу
течението, ставате роб.
Няма свободна воля, нито пък робство. Зависимост и независимост са две
фалшиви думи. Те трябва изцяло да от­паднат и не бива да се
употребяват. Има взаимна зависи­мост. Аз съществувам в тебе, а ти
съществуваш в мене. Та­къв е животът: ние съществуваме един в друг,
ние населя­ваме един дух. Дъхът, който преди малко беше в мене, се
придвижи и влезе в тебе. Само преди миг аз можех да кажа: "Това е моят
дъх - но къде е той сега?" Сърцето на някой друг бие чрез него.
В твоето сърце тече кръв, а само преди няколко дни тя е текла като сок
в дърво - станала е плод и сега тече в твое­то тяло. После ти ще
отидеш в земята - пръст в пръстта - и отново ще израсне дърво, ти
ставаш тор и дървото оживява, ражда се плодът на твоите дела, децата
ще го изядат. Ти си изял прадедите си - ти си ги изял.
И това така си продължава! Цялото минало е изядено от настоящето.
Цялото настояще ще бъде изядено от бъде­щето. Животът е взаимно
свързан, дълбоко взаимообвързан. Точно като мрежа. Ти си само
пресечната точка на два ко­неца, тебе те няма, ти си само една връзка
между два пре­минаващи конеца. Когато разбереш това, ти се смееш, наис­
тина се смееш! Ти си толкова много обременен!
Затова Христос казва: Ела след мене, моето бреме е леко. Твоето бреме
е много тежко. Твоето бреме си ти. Христос казва: Моето бреме е леко,
то е безтегловно, защото когато те няма, няма тегло, гравитацията не
действува. За­почваш да се издигаш. Порастват ти криле и можеш да ле­
тиш.
Остави дихотомията: независимост - зависимост.- те са взаимосвързани.
Ако се опиташ да бъдеш независим, веднага ще почувствуваш, че си
зависим. Ако се опиташ да бъдеш независим, няма да успееш и ще се
разочароваш, ще разбереш, че си зависим. И двете положения са грешни.
Само погледни навътре: тебе те няма, а космически лъчи преминават и
плетат паяжина, рисунки... Няколко дни си тука, после изчезваш, а след
това отново си тук, пак из­чезваш. Откъде идваш? Къде отиваш? - в
цялото! Ти изчез­ваш, за да си починеш. След това си отново тук.
Настъпва пролет, дърветата разцъфтяват и птичките запяват - нов живот.
Това отминава и всичко се успокоява, тя пак ще дойде. Ти си бил тук
много пъти и много пъти ще бъдеш тук. Но веднъж разбереш ли, че ти не
си, а това е цялото, което си играе чрез тебе. Веднъж разбереш ли,
няма да е нужно да бъдеш постоянно връщан в тялото. Не е нужно, защото
ти си станал бдителен и съзнателен. Сега не е нужно да се проявяваш -
ти си почиваш в цялото и това ние нари­чаме мокша, нирвана. Него
наричаме съвършената свобода.
На Запад е трудно да го разберете, защото, когато вие говорите за
свобода, мислите за свободната воля. А когато Изтокът говори за
свобода, той говори за състоянието да бъдеш свободен от всякаква
свободна воля. Свобода озна-чава да се освободиш от себе си. На Запад
тя означава да се освободиш от всякакви пречки и ограничения, но Ти
оста­ваш и това е Твоята свобода.
На Изток, когато говорим за свобода, ти не оставаш в нея - ти си
неразривна част от ярема, ти вървиш с робство­то. Свободата остава, но
Ти не - това е мокша. Не значи, че ти ставаш свободен. Напротив, ти се
освобождаваш от себе си. Няма го себето. Себето просто изчезва - то е
фалшива представа, произволно понятие, полезно, но неистинно.
В. Цивилизацията сторила ли е добро на човека?
О. Да, тя ви е направила такива грешници, че човек постепенно трябва
да се превърне в светец. Тя ви захвърля в бездънно нещастие и вие
трябва да започнете да търсите "вратички", за да се измъкнете от
затвора.
Цивилизацията помага много. Тя ви помага да израс­нете, да разберете
неволята в живота.
Ето погледнете сега: много повече хора от Запада ид­ват при мене,
отколкото от Индия. Западът е по-цивилизован, по-културен и разбира се
по-нещастен. Всеки е на ръба да освирепее, просто на ръба - нужно е
лекичко да го бутнеш. Всеки един от четирима, а казват даже от трима,
е на границата на полудяването. Всеки четвърти човек днес или утре ще
стане жертва на рака. Значи всеки един от че­тири живи хора, живи
днес, се разболява от рак.
Цивилизацията създава рака - това е голям подарък, защото той показва
абсурдността на ума. Цивилизацията изкарва на повърхността цялата
абсурдност на ума.
Една култура започва да става религиозна, само когато тя е наистина
цивилизована, богата, благоденствуваща. Ед­на бедна страна не може да
бъде религиозна, не може да си позволи да бъде религиозна. Бедната
страна мисли за кому­низъм, а богатата страна мисли за медитация,
саняс. Бедна­та страна мисли за хляб и масло, а богатата страна е
преси­тена от всичко, което цивилизацията, науката и техниката могат
да й осигурят. Тя иска нещо друго.
Когато нуждите на тялото са задоволени, надигат се нуждите на ума.
Когато се задоволят нуждите на ума, се по­явяват духовните нужди, т.е.
има йерархия.
Ако нуждите на вашето тяло не са задоволени, вие не мислите за нуждите
на ума. Когато сте гладни, не мислите за поезия, просто не можете, то
е невъзможно. Когато сте гладни, не можете да мислите за музика.
Бетховен не значи нищо за вас, когато сте гладни. Когато сте гладни,
красотата е безсмислена дума. Гледате красиво лице, но виждате хляб...
Чувал съм, че един поет се загубил в джунглата. Три дни не можел да
намери пътя, а бил голям поет и написал много песни, красиви любовни
песни за луната, за красиви­те жени, за реките и планините, за
морето... След три дни на гладуване настъпило пълнолуние. Той се
изненадал: вър­ху луната видял да плува не приказно красиво лице, а
хляб -чапати. Със задоволяване на телесните нужди изведнъж по­езията,
изкуството, музиката, танците, литературата, философията - всичко това
става много съблазнително. Нов по вик се обажда в сърцето. А когато и
нуждите на ума са задоволени, тогава за първи път придобиват смисъл
богът, религията, медитацията, екстазът. И започва търсенето. Ето я
разликата между следните три думи, а именно: когато всич­ки телесни
нужди са задоволени страната е цивилизована, когато всички нужди на
ума са задоволени, страната е културна и когато духовните нужди са
задоволени, страната е! религиозна. Досега не е имало религиозни
страни. Малко са цивилизациите, които са достигнали нивото на
културата. И това е всичко.
Досега не е съществувала религиозна страна в света. Хората мислят
Индия за религиозна, но това не е така. Някога Индия е достигнала
върха на културата, по времето на Кришна, преди 5000 години. И тогава
се появила нуждата да се търси Бог. Сега почти в същото положение е
Америка - появило се е дълбоко вътрешно търсене.
Цивилизацията помага, много помага, защото изнася на повърхността
цялата скрита мизерия на ума. А вие трябва да я познавате, да я
познавате цялата, за да се издигнете над нея - няма друг начин. Само
опитът, че нищо на земята не е задоволено, че нищо свързано с тялото и
ума не може да ви помогне... Значи, телесните нужди могат да се
задоволят. Какво следва от това? Добре, радвате се на музиката и
поезията и изведнъж един ден вие се чувствувате разоча­ровани. Какво
значи всичко това? Вие си играете с думите и полъха на вятъра. Това не
ви дава дълбока удовлетвореност.
Само религията може да удовлетвори. Само религията може да се превърне
в задоволство. Тя докосва най-вътрешната част на вашата същност,
цивилизацията е тази, която създава условията за проява на религията.
В. Цялото осъзнава ли себе си?
О. Не, нито осъзнава, нито не осъзнава. Тук има значение изразът
"свръхсъзнаване". Безсъзнателното е състояние на сън - ти не осъзнаваш
себе си. Съзнателното е само-осъзнаване - ти съзнаваш себе си. Но това
създава раздвое­ние: себето и съзнанието за него. Ти ставаш две неща.
Ця­лото не е нито съзнаващо, нито несъзнаващо. То е свръх-съзнаващо,
защото няма деление на себе си и на осъзнаване.
Когато станеш едно с цялото, ти не си нито съзнаващ, нито несъзнаващ.
Или си и двете заедно. Донякъде несъзнаващ, защото няма себе, което да
се осъзнава, а и съзнаващ, защото си с будно съзнание.
Ако можеш да схванеш (трудно е за схващане), но ако можеш да си
представиш състояние, в което няма себе, а има осъзнаване - няма кой
да осъзнава, а има самоосъзнаване. Тогава настъпва покой - покой като
при съня, но има бодърствуване - бодърствуване като в будно състояние.
Ако щеш, приеми, че си в двете състояния, ако щеш, приеми, че не си
нито в едното, нито в другото. Но помни едно нещо: всичко, което
знаеш, не съвпада, щом стане дума за цялото. Всичко, което знаеш... Ти
знаеш две неща: съзнателно и безсъзнателно - и двете са ирелевантни.
Или трябва да ги слееш в едно, или да ги отхвърлиш и двете.
Цялото е тотално различно. Всичко, което си знаел до сега, не може да
се превърне в категория за него. И нищо повече не може да се каже за
него. Защото, каквото и да ре­ша да кажа, аз трябва да използувам
твоите думи. Това не­избежно ще доведе до недоразумение. Затова е по-
добре да се влееш в цялото и да го опознаеш, вместо да питаш за не­го.
Задавай въпроси за себе си, защото там е проблемът и този проблем
трябва да бъде решен. С цялото няма проблем - забрави го. Сега задавай
въпроси за себе си, за да бъдат решени.
Един ден, когато се слееш с цялото, ще разбереш. Ня­ма друг начин да
го опознаеш. Това мога да ти дам, а то не е информация, то е един
намек. Цялото е свръхсъзнателно. То е едновременно и съзнателно, и
несъзнателно, без да бъде нито едното, нито другото.
В. Един художник е художник, само ако твори. Творенето не е ли
правене? И повечето от формите на изкуството не са ли резултат от
дейност, от постиже­ние, а не от битие? Ако творецът беше само битие,
той нямаше да създава изкуство. Може би свят без изкуство е това,
което Вие проповядвате? Това ли е краят на сътворението?
О. Този въпрос трябва да се раздели на части. Първата част е: човекът
на изкуството е дотолкова човек на изкуст­вото, доколкото твори. Ясно
е, че не сте ме разбрали пра­вилно. Човекът на изкуството е човек на
изкуството само дотолкова, доколкото той позволява на творчеството да
ста­ва. Това не значи, че той твори. Той не създава, той не е
създател. Той може да композира неща, но не е творец. Той може да е
технически изпълнител, но не е художник.
Например, ако вие създавате поезия, можете да твори­те точно спазвайки
правилата на мерената реч. Не можете да допуснете нито една грешка,
защото няма да бъде поезия. Граматиката може да. е правилна, езикът
точен, ритъмът, стъпката - всичко спазено правилно, но това ще бъде
мърт­во тяло - всичко съвършено, но тялото мъртво. Няма душа в него.
Вие не сте поети, а технически лица. Вие можете да съчинявате поезия,
но не можете да я създавате, да я сътво­рите. Защото, когато творите,
вие изчезвате напълно от сце­ната. Когато създавате, Създателят
създава чрез вас, а не вие. Всички велики поета знаят това. Всички
велики учени го знаят. Когато те не са, нещо започва да тече през тях
и ги обсебва. Нещо по-велико от тях протича през тях, филтрира се, а
те не са нищо друго освен улеят, по който тече.
Художникът е художник само дотолкова, доколкото позволява творчеството
- не че той го прави, защото то не е акт. Затова и цялата древна
поезия е анонимна. Никой не знае кой е създал Упанишадите - толкова
хубави и ненад­минати. Никой не знае кой е сътворил пещерите Аджанта и
Елора - пак анонимно. Никой не знае кой е създал поезията Каджурахо
върху камък - анонимно. Древните творци са разбрали много добре, че
това не е тяхно сътворение и име­ната им не бива да остават. Ето защо
не са се подписвали.
Бог е творецът, а те са били само преносителите, които той е
използувал. И те са били благодарни, че тях е избрал да ги ползува
като преносители. Първокласните поети, ху­дожници, музиканти, учени -
всички го знаят, само второк­ласните не го знаят. Второкласният е
имитатор. Той имити­ра първокласните. Така служи на егото - аз творя.
Никой достоен човек на изкуството не е претендирал, че той е тво­
рецът.
В. Творенето не е ли правене?
О. Не. Творенето е неправене. Много неща се случват, но извършител
няма.
В. А повечето от формите на изкуството не са ли ре­зултат от дейност,
от постигане?
О. Не. Моментът, в който се появи постижението на ума, става грозота -
не изкуство и красота. Колкото повече участвува постигащият ум,
толкова повече е грозотата. Ко­гато няма ум, красотата разцъфва.
Тогава се явява изящест­вото, което не е земно.
В. Ако художникът е само битие, тогава няма да има изкуство!?
О. Не, само тогава ще има изкуство.
В. Свят без изкуство - това ли е, което очаквате?
О. Не. Светът е вече без изкуство. Аз очаквам свят, който е изцяло
изпълнен с изкуство. Но има два вида изкус­тво - изкуство на
техническото лице, което е псевдоизкуство, и изкуството на твореца.
На света има много псевдоизкуство. Истинското, ав­тентичното изкуство
е изчезнало. То е трябвало да изчезне, защото автентично изкуство може
да има само при автен­тични същества. Неавтентичните същества мислите
ли, че могат да създадат автентично изкуство?
То протича през тебе. Поезията извира от най-голямата дълбочина на
поета. Ако няма такъв дълбинен център, ако поетът не е в центъра, ако
той самият не е пус­нал корени, а живее на повърхността, как тогава
може пое­зията да навлезе в най-дълбоките кътчета на неговото съ­
щество? Поезията ще бъде винаги по-ограничена от поета. Вие можете да
се мамете по нея, защото и вие сте неавтен-тични. В един фалшив свят,
където маските стават реалност, а оригиналните лица са напълно
забравени, където истинс- I ките неща са изчезнали, където вече розите
не цъфтят на храста си, а се произвеждат във фабрики за пластмаси, къ­
дето човекът вече не е естествен, а манифактурно произве­дение,
автентичното изкуство наистина изчезва.
Аз бих желал целият свят да се изпълни с истинско изкуство, да диша с
него, да живее с него, защото това е единственият път: чрез истинското
изкуство, реалното из­куство, ти се издигаш над него. Ако музиката е
истинска, скоро ти ще изпаднеш в медитация, защото чрез музиката можеш
да надзърнеш в медитацията, това е всичко. Ако е I истинска, тя ще ти
даде този проблясък, ако ли пък не е I (както е станала попмузиката по
света, неистинска, безсъдържателна), тя може да ти даде малко
катарзис, може да причини състояние на ума, при което да забравиш себе
си, може и да създаде някакво опиянение, както алкохолът. За­това и
цялата попмузика е силна, тя те потапя, ти трябва да забравиш себе си
- затова така гърми. Как би могъл да пом­ниш кой си ти, когато всичко
гърми наоколо? Ти забравяш себе си, тя ти действа като наркотик.
Истинската музика те пречиства все повече. Все повече ти притихваш.
Фактичес­ки истинската музика ще ти помогне да чуеш тишината, къ­дето
всички ноти се губят и остават само паузите. Една нота се появи и
изчезна, а друга не се появява - това е паузата. При тази пауза
медитацията протича през тебе. Истинската музика ще ти помогне да
навлезеш в медитацията, извън нуждите на ума - към духовните нужди.
Истинската поезия ще ти хвърли лъч към умовете на мъдреците, един
проблясък. Тя ще ти отвори прозорец, за да можеш да видиш далечните
Хималаи. Тогава в тебе ще се събуди поривът да тръгнеш на път.
Изкуството не е цел. То е нужда на ума, която трябва да се
удовлетвори. В прозореца на изкуството се явява по­ривът и ти ще видиш
далечния хоризонт, чиято красота ще се превърне за тебе в огромна
притегателна сила, която ще те тегли напред.
Нужна е цивилизация за създаването на изкуство, пое­зия, картини - но
те не са целта, а само приют за нощен от­дих. Сутринта ти отново си на
крак по пътя към далечната цел. Целта е винаги Бог, нищо по-малко.
В. Аз съм начинаещ за Вашето учение, но от това ко­ето съм разбрал
дотук, говоря приблизително, зна­нията, получени от книгите, са само
информация и като такава те са ненужни и ялови. Какво значение има
тогава дали вътрешното познание е придобито чрез опит и чувства, а не
чрез интелект? И защо из­давате книги, които се продават?
О. Аз говоря, за да ви изкушавам да мълчите. Използ­вам думи, за да ви
убедя да преминете към безсловесно съ­ществуване. Книгите са, за да ви
отведат зад тези предели, затова не се осланяйте на тях. В най-добрия
случай те са мостове. Обаче, ако си построите къщата върху мост, то
вие сте глупаци. Преминете по моста!
Точно сега вие не можете да разберете мълчанието, можете да разберете
само думите. Аз трябва да използвам думи, за да ви предам посланието
на тишината. Между ду­мите, между редовете, понякога, ако достатъчно
сте се вър­тели около мене, вие някой ден ще започнете да чувате ти­
шината. И тогава няма да има нужда и вие можете да изго­рите тези
книги, заедно с другите веди, библии и свети пи­сания. Моите книги
трябва да се изгорят. Всичко трябва да се изостави. Но точно сега вие
не сте готови. Когато станете готови, няма да са ви нужни никакви
книги.
Тези книги не се публикуват за хората, които разби­рат. Те се издават
заради хората, които имат желание да разберат, но все още не разбират.
Тяхното желание е пре­възходно. На тях трябва да се помогне. И ако аз
съм чове­кът, който трябва да помогне, то аз трябва да дойда при вас.
Преди вие да сте дошли при мене, аз трябва да дойда при вас - това е
пътят. Преди да ви отведа на мястото, на което аз стоя, трябва да
сляза на мястото, където стоите вие. Тези книги не са необходими.
Нуждата от тях е ваша. Ако може­те да ги прескочите, заобиколите и
отминете - отлично. Но вие не можете да ги отминете, иначе не бихте
били тука. Вие сте тука, за да ме слушате. Вие все още се надявате, че
като ме слушате, ще сполучите. Аз не мисля, че със слушане ще
сполучите. Мисля си, че като слушате, вие ще можете да чуете това,
което не се казва, а чрез него вие ще сполучите. Никой не е сполучил
от книгите, но книгите помагат да се премине оттатък. Всички писания
гласят едно и също.
В Упанишадите се казва: Наяматма правачанен лабхио
(тази душа не се постига чрез слушане на проповеди), на медхиа на
бахуна шрутен (нито с разум, нито с много чете­не). Другаде в
Упанишадите е казано: "Целта е къде? Къде е целта?" Минете отвъд
думите и тогава ще разберете. Точ­ката, от където думите се връщат
обратно, тъй като не могат да преминат, това е точката, вратата. И
библията и коранът - всички те съществуват, за да ви помогнат да
преминете отвъд тях. Ако ги носите на главите си, това е глупост. Вие
не сте надникнали в тях, а там пише: "Не се хващайте за думите, не
дръжте на теориите, не се осланяйте на концеп­циите и философиите.
Всичко е боклук!"
И моите книги трябва да бъдат прескочени. Радвайте им се, докато сте в
преход, но не се привързвайте към тях. Гответе се да минете отвъд тях.
В. Вие ни казахте вчера, че само чрез бездействие и ненаучаване ще
можем да намерим истинското си битие. А какво да правим, когато нашата
професия изисква много знания?
О. Изпълнете го, но нека това да бъде само професия, не му
позволявайте да стане душата ви! Разбира се, че ин­формацията е нужна.
Един лекар трябва да познава около 707 артерии, 433 мускула, 71 кости,
230 нерви и хиляди не­ща по тялото. На всичкото отгоре и около 10 000
лекарства. Иначе той не може да е лекар. Но не това е проблемът. Той
трябва да знае, но това не е познание, а информация - по­лезна,
утилитарна. Обаче това не е растеж в неговото битие и трябва да се
държи отделно. То трябва да бъде част от па­метта ви, без да ви
обременява.
Паметта има огромен капацитет. Още не е изобретен компютър, който да
има подобен капацитет. Паметта на един човек при наличието на
достатъчно време може да запамети всички книги, които съществуват в
света днес. Една човешка памет може да съдържа целия свят на книгите.
Нейният капацитет е огромен, но има едно нещо: Вие тряб­ва да държите
двете неща на разстояние - информацията си е информация, знанието си е
знание!
Познанието е съвсем различно нещо. Познанието е свързано с битието, то
е сянката на битието. Чрез информа­цията вие ставате полезни за
другите. Чрез познанието вие сте осенени. Това не е утилитарност.
В света и на пазара е нужна информация. И няма нищо лошо в това.
Лошото е, когато си мислите, че информацията е станала вашето
познание. Тогава вие сте объркани. Бъдете лекар, когато сте във вашата
болница, но в къщи забравете за това.
Веднъж бях отседнал в дома на съдия от Върховния съд - мой
последовател. Жена му ми каза, когато мъжът й не беше в къщата:
- Моят мъж те обича и ти вярва много, затова ти мо­жеш да ми помогнеш.
Аз й казах:
- Кажи ми какво има. Какво искаш от мене? Тя отговори:
- Само му кажи едно нещо, че в къщи не трябва да е съдия. Даже в
леглото си остава магистрат. Това е. Всички сме подложени на тормоз от
него. Той никога не е като чо­век, като баща, като съпруг, като
приятел - по 24 часа от денонощието той е съдия от Върховния съд.
Всички се ст­рахуваме от него и децата треперят пред него, защото гле­
да на нас като на престъпници, очакващи в съда неговата присъда. Моля
ти се смъкни го на земята. Ако може поне за няколко часа да забрави,
че е върховен съдия, за нас ще бъде благодат.
Ако сте доктор - добре, но не гледайте на съпругата си с докторски
поглед. Защото, доколкото зная, рядко се случ­ва докторите да са добри
любовници, тъй като навсякъде те си остават доктори. Те познават
тялото толкова добре, че как биха могли да любят жена? Мръсотията е
вътре - те го знаят. Артерии, лигавица и секрети - и това знаят. По
цял ден само болести и когато погледнат жена си, пак изплува
информацията. Докторите не са добри любовници, защото е трудно да
забравят знанието и информацията. В болницата ти е нужно и трябва да
го ползваш, но не се оставяй то да те ползва. Щом се върнеш у дома,
изхвърли го! Точно както си сменяш облеклото. Ти не ходиш в болничното
си облекло, преобличаш се и обличаш нещо официално, нали?
Остави информацията настрани, бъди мъж. И тогава двете неща ще вървят
успоредно: информацията ще бъде полезно средство, а ти ще се развиваш
като човешко същес­тво. Това човешко същество израства чрез
познанието, а не чрез знанието. Ако поддържаш тази дистанция и
внимаваш, няма да се случи нищо лошо.
Онзи ден един приятел дойде при мене и ми донесе много книги. Сутринта
преди да ми ги даде, той ме изслуша и остана в недоумение, че аз съм
толкова много против знанията. Вечерта ми каза:
- Донесох ти толкова много книги, а ти си против зна­нията. Сега какво
да правя?
Аз му отговорих:
- Дай ми тези книги и ми донеси още колкото можеш. Знанията няма да ме
развалят. Аз мога да ги ползвам, но те не могат да ме ползват.
Това е нещото, което трябва да се разбере.
В. Защо напоследък ходите с тези чудни шапки?
О. Питайте шапките. Те изведнъж се появиха. Някой ми ги изпрати и те
застанаха на пътя ми. Така че питайте тях, а не мене. Те искаха да
бъдат приети и уважавани.
ОТВЪД ЧЕСТТА И ПОЗОРА
Лаодзъ казва:
Този, който знае, не говори.
Този, който говори, не знае.
Закрийте отворите,
затворете вратите,
загладете остриетата,
разплетете възлите,
омекотете светлината,
заглушете тътена -
това е мистичното единство.
Тогава любовта и омразата
не могат да докоснат човека.
Печалбата и загубата не могат да го достигнат.
Честта и позорът не могат да го засегнат.
Затова той е винаги почитаният в света.
Езикът на общуването е човешки и очевидно трябва да е много ограничен.
Добър е за обективните неща, но е на­пълно ненужен за вътрешното,
съкровеното. Той може да каже нещо, но не може да изрази всичко. Ако
сте седнали на софрата, езикът е полезен, за да каже: "Моля ти се,
подай ми солта."
Това е утилитарно - има употреба, но не изразява ис­тината, защото
истината не е утилитарност, истината не е нищо обективно. Тя не е
извън вас - тя се съдържа някъде в най-съкровените дълбини на вашето
същество.
Ние можем да решим как да наричаме дадено нещо -между нас, като при
договор. Ако двете страни се догово­рят, то с езика няма проблем. Но,
ако нещо се е случило в мене, то не е помежду ни. Аз не мога да го
посоча. Дори и да мога да го посоча, вие не можете да го видите. Така
че договорът не е възможен.
Религията е извън езика. В най-добрия случай езикът може да каже това,
което тя не е. Езикът не може да каже какво е истината, но може да
каже какво не е. В най-добрия случай се получава отрицание. Ние не
можем да кажем как­во е Бог, тъй като това ще рече да го ограничим
чрез огра­ничените ни думи и понятия. В най-добрия случай ние мо­жем
да кажем какво той не е. Така и всички писания единс­твено казват
какво той не е. Те избягват грешката, но никога не казват истината.
Ако вие упорито избягвате грешките, един ден внезапно истината ще ви
се открие. Тя не се разк­рива чрез езика, а чрез мълчанието.
Затова и първото нещо, което трябва да разберете дъл­боко, защото ще
се превърне в препъни-камък, ако не го разберете, е, че езикът може да
бъде опасен и да ви измами.
Вие знаете дума "бог", но думата "бог" не е Бог. В ду­мата "бог" няма
нищо божествено. Тя е куха и празна - ня­ма нищо в нея. Можете да си я
повтаряте хиляди пъти и ня­ма да ви се случи нищо. Тя е една празна
черупка. Вътреш­ността й е куха. Думите не могат да предадат
вътрешното преживяване.
Тя може да е била истината, когато Исус я употребя­вал. Тя може да е
означавала нещо за него, но не и за тези, които са го слушали. Това
трябва да се разбере.
Ако аз кажа "самадхи", за мене то означава нещо, аз го познавам. Но,
когато вие чуете думата "самадхи", тя е само шум в ушите ви. В най-
добрия случай вие можете да разбе­рете смисъла, който е даден в
речника. Но речникът не е съществуване. Той не е заместител на
съществуването. Са­мадхи може да се опознае само, когато изпаднеш в
него. Няма друг начин да го познавате.
Ето защо Лаодзъ настоятелно твърди:
Истината не може да се изкаже,
а това, което се говори, не е истина.
Той говори, защото само това може да бъде казано -отрицанието. Той
казва:
Този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае.
Само толкова може да се каже. Лаодзъ говори, незави­симо от това знае
ли или не. Според неговия принцип, ако той знае, не трябва да говори.
Ако говори, тогава той не е запознат, той не знае. Така ще изпаднете в
недоумение, кое­то не можете да разрешите. Щом като той не знае, как
тога­ва може да твърди толкова велика истина?
Този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае.
Ако той знае, тогава защо говори? Ако не знае, той не би могъл да
достигне до такава прозорливост. Опитайте се да разберете този
парадокс.
Той просто елиминира едно нещо. Това, което казва в тези две
изречения, наситени със значение, което е много съществено, е
следното: Не се лъжете по думите. Те не са истината. Може да изглеждат
истинни, но не са. Изживени­ят момент не може да се изрази. Нещото на
живо се познава само като го живееш.
Влюбваш се и разбираш какво значи това. Ти можеш да прочетеш хиляда и
една книги за любовта, и то хубави книги, може би написани от тези,
които са обичали и знаят какво е любов, но с тяхното прочитане няма да
усетиш лю­бовта.
Любовта не е понятие, за да се разбере. Тя е преживя­ване, което те
обзема. Когато любовта те превземе, ти си изхвърлен от центъра и
повече те няма. Любовта я има, а тебе - не. Любовта не се манипулира.
Ти можеш да интерпретираш дадено понятие, да му предаваш едно или
друго значение, но любовта? - Тя не се манипулира.
Това не значи, че ТИ обичаш. То не е нещо, което ти правиш, а е нещо,
което се случва с тебе. Изведнъж те поема вихрушката. Сила по-голяма
от тебе те обсебва и ти не си повече ти, а чуждо притежание.
Ето защо хората смятат, че влюбените са луди. Те на­истина са луди.
Любовта е една красива лудост. Тя е като лудост, има качествата на
лудост, защото човек е обсебен от нея. Хората казват: "Любовта е
сляпа." Те са прави, любовта е сляпа. Любовта си има собствени очи.
Нормалните очи не функционират. Любовта си има собствен начин на
виждане, чувстване и съществуване. Всички нормални начини са изх­
върлени навън. Любовта си има собствен свят. Около влю­бения се
създава нов свят. Той изглежда сляп за всички, но не е сляп за себе
си. Всъщност за първи път той се е добрал до очите, погледа и душата.
Любовта може да се опознае само чрез влюбване, като се превърнеш не в
любим, а в самата любов. Ако си любов­ник, любовта още не е настъпила.
Ти все още се управля­ваш: ако искаш, можеш да я промениш, ако искаш,
можеш да я отминеш. Все още има избор, защото любовта не е дошла, ти
не си обсебен от нея. Ти не я познаваш.
Ти можеш да действаш в съответствие с шаблони и теории как да обичаш и
как да не обичаш. Ти можеш да се съобразяваш с общественото положение.
Любовта не е из­пълнила сърцето ти. Тя не тупти вътре в тебе. Тя е все
още част от твоя разум. Езикът принадлежи на ума, а преживя­ването -
на сърцето. А сърцето си има свой собствен свят и свои измерения.
Затова любовта не може да се изрази, а ис­тината е още по-дълбока от
любовта.
Три равнини трябва да помниш. Първата равнина е главата - най-
повърхностната. Това е светът на езика, поня­тията, теориите. Той се
манипулира много лесно, там ти си господар.
Втората равнина, която е по-дълбока от главата, е сърцето. Там ти вече
не си господар. Ти ставаш роб. Ти не го управляваш - любовта е
господар, а ти - роб. Тя те об­себва напълно.
И все пак умът може да се произнесе за любовта, за­щото сърцето не е
твърде далеч от главата - разстоянието е малко. Умът може да има
проблясъци, затова е възможно изразяване в поезия, рисуване и музика.
Всичко това е пог­лед от главата към сърцето.
Но има трети слой на твоето същество, който е после­ден - самата база,
основата. Това е твоето битие. Главата мисли, сърцето чувства, а
битието си е просто битие. Бог, истината, екстазът, нирвана,
осенението - те принадлежат на битието. Главата няма представа за
него. Тя може да има някаква представа от втория слой - на сърцето и
любовта, но не е и чувала, че има още един слой, по-дълбоко от сър-
цето... Сърцето може да има представа за битието, тъй като е по-близо
до него. Така че влюбените могат да имат малка представа - казвам
МАЛКА - за молитвата, защото молит-вата е като любовта.
Когато Исус казва: "Бог е любов", той говори на хора-та със сърце.
Говорил е на своите апостоли. Ако е трябвало да говори в университета
на професори и студенти, той не би казал такава глупост, че Бог е
любов. Но той е говорил на най-близките си последователи, най-
близките, които са го обичали дълбоко. Затова е можел да каже: Бог е
любов. Той говорил на сърцата с езика на сърцето. Той посочвал на
хората със сърце, че има по-далечна цел - тази цел е Бог, а отправната
точка за вас е любовта. Исус се опитва да хвърли мост между Бога и
любовта, затова казва, че Бог е любов, или, че любовта е Бог. Той не е
говорил на свещеници и теолози - хора образовани по религиозната
материя - не, той говорил на рибари, земеделци и дърводелци - хора от
народа, хора, които чувстват света и принадлежат на чувствата. Затова
той е можел да каже, че Бог е любов. Сърцето може да си го представи.
Така че първата крачка е от главата към сърцето, а втората - от
сърцето към битието. Нищо не може да се каже за битието, защото и за
сърцето не е възможно да се каже нещо. Нищо не може да се каже за
това, което е. Ти трябва да навлезеш, да се научиш да знаеш. Няма
преки пътеки до него.
Лаодзъ казва:
Този, който знае, не говори.
Всички, които са разбрали, не са говорили. Знам, че няма да повярваш,
защото Буда е говорил 40 години непре­къснато. Всеки ден в продължение
на 40 години той посто­янно говорил. А тези, които познавали Буда,
казват, че той не е казал нито дума. И аз говоря непрекъснато всеки
ден, но тези сред вас, които ме познават, ще разберат, че аз не съм
казал нито дума. Защото всичко, което се говори, е само загатване.
Нищо не се изказва от него. То е като една мрежа - рибарска мрежа - да
хваща тези, които разчитат на глави­те си. Веднъж хванат ли се, край
на употребата на езика. То­гава сърцата им започват да туптят. Тогава
става единение -между Учителя и ученика. Тогава сърцата им започват да
бият в един и същи ритъм. Те дишат в един и същи ритъм. Тогава няма
нужда от думи. Всичко се разбира, без да се из­рича.
Целият разговор е да се подготвите за мълчание. Само с мълчание се
постига истината.
Преди много векове Бодхидхарма отишъл в Китай да си търси ученик. В
себе си той носел нещо и тъй като дните му били преброени, скоро
трябвало да напусне тялото си. Затова търсел някого, с когото било
възможно единението му. Индия била пълна с големи учени, но той
трябвало да отиде в Китай, за да намери някой, който би могъл да раз­
бере езика на сърцето, езика на мълчанието, което всъщност не е език.
Чакал девет години и тогава дошъл неговият ученик. Никой не знае какво
се е случило с тези двама души. Никой не би могъл да знае! Но е
станало предаването. Бодхидхар­ма е дал всичко, което е имал, на
Хюйнен и така се родила традицията Дзен.
Сега хората казват, че Бодхидхарма дал Дзен на Хюй­нен - приемственост
без писменост и комуникация без ду­ми. Дори и вие да сте присъствали
там, нямаше да разберете какво се е отделило. То просто е било
прескачане на битие от едно същество в друго същество. Хюйнен се е
разтворил и Бодхидхарма е прескочил в него. Нещо, което не може да се
изрече, е изречено - не с думи, а с битие. Екзистенциално то е било
прехвърлено и това е бил начинът. От тогава на­сам учители по Дзен
предават последната си дума безмълв­но.
Един Дзен-учител бил на смъртния си одър. Извикал любимия си ученик и
казал:
- Моментът дойде и аз трябва да ти предам писание­то, което носех
толкова дълго. То ми е предадено от моя учител, когато той умираше, а
сега аз умирам.
Той извадил книга, която криел под възглавницата си. Всички знаели за
нея, но никой нямал право да наднича там. Той я пазел в тайна. Когато
влизал в банята, я вземал със себе си. Никой нямал право да поглежда
какво има в книгата. Разбира се, всички били много любознателни и
любопитни. Сега той извикал ученика си и му казал:
- Последният час настъпи и аз трябва да ти дам пи­санието, което ми
беше дадено от моя учител. Пази го! Пази го колкото е възможно по-
внимателно - съхрани го, за да не бъде никога унищожено. Това е ценно
съкровище. Ако се загуби, губи се за векове.
Ученикът се засмял и казал:
- Това, което трябваше да овладея, аз го овладях без писменост, за
какво ми е това? Можеш да си го отнесеш със себе си.
Учителят настоявал и ученикът казал:
- Добре. Щом като настояваш, така да бъде.
Той взел книгата. Вечерта била зимна и много студе­на. В стаята горял
огън. Като взел книгата, без да я поглеж­да, ученикът я хвърлил в
огъня.
Учителят скочил и казал:
- Какво правиш?
Ученикът изкрещял:
- Какво ми говориш? Да запазя писменост? Учителят се засмял и казал:
- Ти взе изпита. Ако я беше запазил, щеше да се про­валиш. В нея
нямаше нищо. Ако искаш да знаеш истината, тя беше съвсем празна. Това
беше само, за да разбера да­ли си способен да разбереш мълчанието, или
все още се осланяш на думите, понятията, теориите и философиите.
Всички философии, всичко, което може да се изрече, е само портала към
двореца. Аз ви виждам всяка вечер в даршана - портала, тъй като всички
въпроси могат да се реша­ват само там на портала. Ако сте готови,
нямате въпроси и можете да влезете в двореца. Чували ли сте някога
името на гръцкия мъдрец Зенон? Той е основател на стоицизма. Точ­но
като мене проповядвал на портала. Думата "стоик" про­излиза от
гръцката дума "стоикас", което на свой ред про­излиза от "стоа" -
врата, портал.
Цял живот той поучавал на входа си, на портала. Хо­рата казвали:
- Имаш такава хубава къща. Защо проповядваш на входа?
Той отговарял:
- Всяко учение е като вход. Когато си готов да слу­шаш тишината, ти
влизаш в храма, а там не се говори.
От думата "стоа" - вход - цялата му философия е из­вестна като
стоицизъм.
Всички думи в най-добрия случай могат да станат входни врати и да ви
заведат във вътрешността на храма. Но ако се осланяте на тях, оставате
на портала, а порталът не е храмът.
Лаодзъ казва нещо, което служи като вход, врата. Ако го разберете, ще
оставите всички думи и езика - всъщност ума си. Когато оставяте
обувките на входната врата, вие трябва да оставите и ума си. Едва
тогава ще навлезете в све­тилището на битието.
Този, който знае, не говори.
Даже, ако говори, той говори само, за да каже това. И ако говори, той
говори само срещу говоренето. Той не иска да добави към казаното, а
иска просто да унищожи думите във вас. Неговата реч е разрушителна.
Той иска да създаде вакуум във вас. Ясно е, че думите могат да бъдат
унищоже­ни само с думи. Отровата се унищожава само с отрова. Ако имате
трън в стъпалото си, ще ви трябва друг трън, за да го извадите. Това,
което аз казвам, е като втория трън, който ще извади тръните от вашето
битие. Щом извадите първия трън, вторият е вече ненужен и вие
изхвърляте двата тръна. Всички думи се използват от знаещите, за да
извадят думи­те, които са се загнездили във вас. Щом се освободите от
тях, работата е свършена.
В Индия имало велик човек - много рядко същество -такива мъже се броят
само на пръсти. Името му било На-гарджуна. Той противоречал на всичко.
Спорил срещу всич­ко. Критикувал всички теории. Хората му се чудели и
го пи­тали:
- Добре де, всичко, което казваш, е така, но каква е твоята гледна
точка?
Той отговарял:
- Аз нямам гледна точка. Моята работа е да оборвам теориите, но аз
нямам теория, с която да ги заменя. Каквато и теория да имате, дайте я
- аз ще я критикувам и руша. Но не искайте от мене да я заменя, защото
нямам с какво. Човек се освобождава от всичко... и това е съвършеното.
Ня­ма нужда да се прави каквото и да било.
Ако вие вярвате в Бог, Нагарджуна ще критикува бога. Ако вие не
вярвате в Бога и сте атеист, той ще критикува атеизма. Ако не вярвате
в душата и тогава той ще ви се про­тивопостави. Ако го попитате:
"Каква е твоята филосо­фия?", той ще свие рамене и ще каже: "Никаква.
Аз само руша."
Тези, които знаят, говорят само, за да разрушават и създават празнота.
В тази празнота е духовната връзка. Терминът "духовна връзка" означава
свързване. Получава се здрав съюз. В този съюз това, което не може да
се изрече, може да се каже. Не са нужни думи, дори жестове - те са
излишни. Всичко се предава просто, без писменост.
Този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае. Закрийте
отворите...
И така, той казва какво да се прави, как да се достигне това мълчание,
което познава истината, как да се достигне до тази празнота, в която
истината те спохожда и ти ставаш неин проводник, Бог те обсебва. Ти
ставаш храм, в който Господ влиза и отсяда.
Закрийте отворите...
Умът има много отвори, чрез които се пълни и зареж­да с гориво. Ти
гледаш - но какво гледаш? Ти не търсиш нещо специално, а просто си
гледаш. Каквото мине го ог­леждаш.
Умът бленува чрез очите да събере някаква информа­ция, до която може
да се добере. Умът е любопитен. Дори четете рекламите по стените,
макар че всеки ден минавате покрай тези стени и всеки път четете и
препрочитате. А знаете какво пише там - нали сте го чели толкова много
пъ­ти. Обаче щом като минете, несъзнателно като робот отново го
прочитате. И продължавате да събирате информация за ума. Той е
компютър, който постоянно си иска: "Гладен съм. Дай ми още знания."
Знанието е храна за ума. Чрез не­го той избуява.
Ушите все слушат какво е станало. Всички сетива са отвори, чрез които
умът се рови и търси знания. Ако щете и най-ненужното знание. Вие не
си представяте каква може да бъде ползата от дадено знание, но умът го
събира с на­деждата, че някой ден може би ще му потрябва. А този ден
никога не идва.
Лаодзъ казва:
Закрийте отворите...
Ако искате да достигнете тишината, запълнете тези отвори. Отваряйте
очи само, когато това е абсолютно нало­жително. Гледайте само, когато
е абсолютно необходимо. Иначе не е нужно! Отминавайте нещата, без да
ги гледате. Очите ви да са празни. Гледайте на света с празни очи,
като че ли не го гледате, не гледате нищо. Вие изпитвате това чувство,
когато отидете при просветлен човек. Той ви гледа, но не ви вижда. Хем
гледа, хем не гледа. Очите му са като празни огледала. Той не е
безразличен, но не е и заинтере­суван. Хем чува, хем не чува. Ако му
кажете нещо, той чува, но, ако спрете по средата, той не е любопитен
да чуе друга­та половина от изречението. Дори когато спрете в средата
на изречението, за него това е точка, краят. Той не е любо­питен. И
умът му спира да събира информация.
В тибетските манастири, когато нов ученик иска да влезе в манастира,
той седи на вратата 24 часа, а понякога 48 часа, дори и повече - седи
гладен със затворени очи.
Учителят ще мине много пъти през вратата, учениците ще минават, други
хора ще влизат и излизат, но той трябва да седи там със затворени очи.
Това е първият изпит - дали е способен да бъде нелюбопитен. Иначе на
него ще му се иска да види кой влиза и излиза. Ако за малко иска да
отвори очи и да види кой е дошъл и кой си е отишъл, той е любопитен.
Ако един мъж е толкова нетърпелив и любопитен, че не може да държи очи­
те си затворени за едно денонощие, той ще бъде отхвърлен от манастира.
Дори малки деца, когато искат да станат пос­лушници, трябва да минат
през този тест.
Но ако вие можете да държите затворени очите си в продължение на едно
денонощие, това е подвиг, тъй като умът е неспокоен и вечно търсещ
информация. Ако не му дадеш информация, той започва да се задушава.
Фактически той започва да умира.
Ето защо лишаването от сетива може да доведе до смърт на ума. Много
експерименти са правени и сега се провеждат по целия свят за сензорна
изолация. Когато всичките ви сетива са лишени от обичайната си храна,
вре­мето става безкрайно. Само един час да е изминал, вие си мислите,
че е вечност. Да кажем, че сте комфортно настане­ни за отдих в
резервоар, който е направен като майчина ут­роба с хладка вода.
Плувате необезпокоявани в тъмнина около вас. Хубаво е - няма грижи,
вие релаксирате в утро­бата отново, но само след минути започвате да
чувствате дълбоко безпокойство. Умът си търси постоянния приток на
храна.
Изолацията на сетивата е бил един от най-използваните методи на
ориента. Човек, който иска да дос­тигне екстаз, самадхи, трябва да се
научи да не копнее да храни ума си. Вие вършите двете неща едновремен­
но.. .Идват хората при мене и ми казват:
- Искаме да се отървем от този ум. Той само ни из­мъчва - направо
ад.
Но ако аз им кажа:
- Тогава затворете всички отвори, тъй като от една ст­рана вие искате
да изхвърлите ума, а от друга - продължа­вате да го храните. Така е
трудно.
Аз изпращам хората за 21 дни да мълчат. Става наис­тина ад след 4-5
дни. Нищо не вършат, разрешава им се само да седят със затворени очи и
уши, да се движат и да ходят, но без да се оглеждат. Разрешено им е да
гледат пъ­течката, по която престьпват, не повече от четири стъпки
пред себе си, да ядат, да почиват и нищо особено - само да отпускат
сетивата и да затварят отворите.
След четвъртия или петия ден умът вдига бунт. Ако те са в състояние да
продължат, то към четиринадесетия или петнадесетия ден умът започва да
приема факта - точно както е с човек, който умира в болница. Когато
вие му ка­жете: "Ти умираш", той иска да отхвърли факта. Но след време
какво може да направи? Безнадежден, той приема. А веднъж приеме ли,
повече не се безпокои и се отпуска.
На 14-я или 15-я ден, ако сте продължили и останали безразлични към
постоянните напомняния на мозъка да търси все повече храна за себе си,
умът ви се отпуска. Щом умът във вас релаксира, тогава вашето битие
започва да цъфти. Умът е оковите на битието.
Така че опитайте да живеете, колкото е възможно с минимум сетива.
Мулла Насрудин дойде веднъж при мене. Чул за ме­дитацията и сб
заинтересувал. И аз му казах една година да седи със затворени очи.
Познавайки го добре, аз си мислех, че,това ще бъде невъзможно.
Той каза:
- Но аз не затварям очи.
Аз му казах:
- Не ме ли разбра? А бе, разбираш ли, затвори очи! Той ги притвори
леко наполовина и каза:
- Повече от това не мога. Аз попитах:
- Какво ти има? Той рече:
- Аз съм човек насред пътя. Не мога да си затворя очите напълно. Кой
знае какво ще се случи? Може да изпус­на нещо хубаво, затова не мога
да ги затворя. Наполовина ги затварям и наполовина ги държа отворени,
за да гледам какво става.
Той добави:
- Напълно разбирам една стара дама, която ходела да се черкува. Щом
се споменавало името божие, тя се кла­няла, което е правилно. Но
свещеникът се разтревожил, защото и когато се споменавало името на
дявола, тя пак се кланяла. Един ден свещеникът не издържал на
любопитст­вото си. След като си разотишли богомолците, той се приб­
лижил до старицата извън черквата и казал: - Какво има? Защо правиш
така? Аз разбирам, че при споменаване името господне ти се кланяш, но
защо и при споменаване името на дявола също се кланяш? - Тя
отговорила: - Човек не знае, може да ти свърши работа някой път.
Мулла Насрудин ми каза:
- Аз съм точно човек в средата на жизнения си път. Кланя се на
господа, но и на дявола - човек не знае... може и да ти свърши работа.
Хората все се опитват да правят компромис с ума си. Но там не можеш да
спечелиш. Ако правиш компромис, умът ти печели. Всички компромиси са
отстъпления във вътрешния ти мир. Ако си решил, че искаш да опознаеш
най-съкровената част от своето същество, ето ти начинът:
Закрийте отворите, затворете вратите, загладете остриетата, разплетете
възлите, омекотете светлината, заглушете тътена -това е мистичното
единство.
Тогава ти стигаш до познаване на това, което е едно. Това е
загадъчното единство, причастието.
Ще повторя пак: "Закрийте отворите..." Използвайте сетивата възможно
най-малко. Ако погледнете, вие где ус­тановите, че ги използвате
съвсем ненужно - 99% от упот­ребата им може да се преустанови, 1% е
достатъчно. Така ще бъдете изненадани, че използвайки сетивата си
възмож­но най-малко, те се изострят извънредно много, тъй като цялата
енергия става концентрирана.
Когато не гледате никого и всекиго, а изведнъж пог­леднете цвета на
розата, очите ви придобиват ясен взор, без замрежване. Иначе вие
гледате нещата, толкова много неща, че сред тези много неща цветът на
розата е просто едно от нещата. Очите ви са замъглени и розата не
цъфти за вас.
Приближавате се и поглеждате детето си, но вие не го виждате. Пред
очите ви е параван от преживяното и очите ви са вече пълни. Как можете
да видите лицето на детето си? Там вие щяхте да видите лицето на Бога.
Как можете да видите цвета на розата? Розата би изчезнала, а вие щяхте
да видите божественото да цъфти.
Очите ви ще станат чисти и свежи, а вие ще станете много възприемчиви,
ако не използвате ненужно сетивата си. Колкото повече ги използвате,
толкова повече сетивата се отегчават и изморяват. Те губят остротата
си, губят чувс­твеността си и съвсем затъпяват.
Закрийте отворите, затворете вратите...
Щом установите, че умът си е направил врата към све­та, затворете я.
Умът има много лукави начини да излезе в света. Само го наблюдавайте
откъде ще се измъкне към све­та.
Фройд е открил, че цялото функциониране на ума е асоциативно - това е
вратата. Погледнете едно куче. Всъщност би трябвало да се спрете само
на това куче, не е нужно да преминавате нататък. Но веднага вие си
спомняте друго куче, което сте познавали в детството си, което е
принадле­жало на едно момиче, в което вие сте се влюбили... и про­
дължавате нататък. Така че това куче, действителното, фак­тът, го няма
- то е било само отключващ момент. И вие продължавате да се движите
нататък: обичали сте това мо­миче, но то не ви е принадлежало, а
другите, които са ви принадлежали, всичките други момичета ... и става
дълга опашка.
И така продължавате да подскачате от едно нещо на друго. От всякъде
умът навлиза в един луд свят, който е безкраен. Фройд е използвал тази
врата за своите психоана­литични методи - мисловната асоциация. Ето
защо психоанализът протича от година в година, но без резултат. И така
може да продължава вечно. Една мисъл води до друга, дру­гата мисъл
води до трета и се навързват милиони мисли.
Чувал съм, че Мулла Насрудин се влюбил в една же­на. Той я завел в
къщи и когато легнали да спят, отпуснати в леглото, жената казала:
- Насрудине, колко жени са били преди мене в това легло?
Насрудин мълчал. Изминали минути, почти половин час и жената казала:
-Аз още чакам.
Насрудин й казал:
- А ти какво мислиш, че правя? Още броя.
Така са свързани нещата. Ако започнете да броите, по­емате по
асоциативното пътешествие, което е без край. Асоциацията е врата. Има
много врати и вие трябва да ги откриете. През едни и същи врати винаги
влизате и едни и същи патила патите, но никога не осъзнавате, че се
повтаря едно и също нещо - омагьосаният кръг и вие се движете
кръгообразно.
Затворете всичките врати. Отначало ще ви бъде труд-но и ще се
чувствате като самоубийци. Самадхи е като са­моубийство. Единствената
разлика е, че няма по-пълно са­моубийство от самадхи. Но то не е само
самоубийство, а и възкресение. Това е кръстът и възкресението. Старото
уми­ра и новото се ражда. Тогава без проблем вие можете да се върнете
към света, но се връщате съвсем различни. Сега ве­че светът не ви
безпокои. Нямате проблеми. Сега можете да използвате очите си и ушите
си и да правите каквото искате, но нищо не ви безпокои. Щом като сте
се установили, пус­нали корени и намерили центъра на своето
съществуване, нищо не ви безпокои. Вие оставате в света, но светът го
ня­ма. Движете се в най-тъмната нощ, а вътрешната светлина е винаги с
вас. Вие живеете с тази вътрешна светлина, така че външната тъмнина не
ви пречи.
Затворете вратите, загладете остриетата...
Умът е много коварен, хитър, логичен. Той е великият рационализатор.
Каквото и да поиска да направи, той вина­ги намира основание. Всичките
му основания са фалшиви. Ако се задълбочите, ще разберете, че това не
са причини, а изобретателности. Искате да се ядосате и си намирате
изви­нение за това. Извинението не е причина, но вие заблужда­вате
себе си и другите, че поради еди какво си вие сте ядо­сани.
Извинението си е само извинение, а вие го обоснова­вате.
Връщате се в къщи ядосани на началника си и се- нах­върляте върху
съпругата си, чувствате се, нервни, ядосани, побеснели. Ако се бяхте
нахвърлили на началника, щеше да ви коства много. Не си заслужава. Там
си мислихте: по-добре да се сдържа и си сдържахте яда там, продължихте
да се усмихвате и да въртите опашка. След това идвате.в къщи и си
търсите на кого да си го излеете. Трябва да намерите слаба брънка в
живота си, за да го излеете без загуба за себе си и го хвърляте върху
жена си или детето си.
Ако пък сте мъж под чехъл, както са повечето съпру­зи, тогава и
съпругата е началник и не можете да си излеете яда на нея. Затова
търсите кучето или котето, или пък нещо, което можете да счупите,
например радиото. Или пък шо­фирате лудо - изливате яда си върху
стъпалата на краката си и натискате газта все повече.
Психолозите твърдят, че половината от пътните про­изшествия стават при
ядосване. Те не са свързани с трафика на улицата, а с вътрешния трафик
на ума. Петдесет процен­та са твърде много!
Вие сте ядосани? Колата набира все повече скорост. Изливате яда си в
бързото каране, а си мислите: вятърът е толкова свеж, утрото е
прекрасно, на мене ми е приятно да карам. Това е само извинение.
Утрото е прекрасно всеки ден, а не само днес.
Ако някой пресича или пък се опитват да ви изпрева­рят ...
Веднъж ми се случи да пътувам с един приятел. Той шофираше. Изведнъж
гледам, че кара много бързо и не само това - гледам табелите по пътя и
виждам, че караме в грешна посока. Попитах го:
- Какво става? Той отговори:
- Мълчи! Половин час повече.
Аз почаках и що да видя - той се опитваше да изпре­вари колата, която
ни беше изпреварила. Щом я изпревари, спря и каза:
- Сега можем да си караме по нашия път.
За какъв се мислеше този мъж? Аз повече не се качих на колата му. Той
беше луд.
Но този мъж си имаше основание. Той ми каза:
- Ако се предадеш в дребните неща, започваш да се предаваш и в
големите.
Така ми рече:
- Никога не се предавай в нищо. Бори се! Каквато и да е цената!
Понеже животът е борба, оцеляват най-тренираните.
Ние закъсняхме. Хората ме чакаха в другия град, а ние пристигнахме с
два часа закъснение. Но той се беше преборил с непознатия човек, който
може би изобщо не беше раз-брал какво се е случило. Моят шофьор можеше
да ме убие и мене и себе си, защото беше луд.
Така че умът си намира основания и ги нарича причини, но те не са
причини.
Загладете остриетата...
Опитвай се да откриваш същността. Колкото повече се опитваш, толкова
повече ръбовете ще се претьпяват. И тогава ще откриеш изведнъж цялата
нерационалност на ума, той ще продължава да настоява: аз съм
рационален. Най- голямото откритие на нашия век е, че човекът не е
разумен.
Аристотел определи човека като разумно животно. Измина­ха 20 века,
докато се докаже истината. Заслугата е на Фройд, който откри, че
човекът изобщо не е разумен. Той е рационализиращо животно, но не е
рационален. В действи­телност причини няма, а той търси причини. Има
неосъзна­ти инстинкти, а той създава фасада от причини наоколо им, но
те са всичките фалшиви.
Наблюдавай и ще видиш. А веднъж разбереш ли, ръ­бовете на ума ще се
претъпят. Тогава той няма да изглежда така остър, така хитър и
интелигентен - защото не е. Никой ум не е интелигентен. Той е
посредствен. Посредствеността е качество на ума.
Хората, които вие наричате гении, таланти и интели­генти - само ги
наблюдавайте! Големият гений, може да е и с нобелова награда, става
сутрин и като види, че чехлите му не са на обичайното си място,
побеснява - великият гений! Щом като пантофите му не са на мястото си,
целият му ден е разбит! Той е сърдит на целия свят! А от това произхож­
дат много неща, тъй като пантофите не са си на мястото. И вие наричате
този мъж гений! Нещата, които ще се случат могат да имат далечни
последици. Сърдит той отива в офи­са си. Сърдит той разговаря с
хората. Той създава верига от гняв и всеки гняв води до друг и трупа
пластове гняв. Той може и да направи нещо, за което после ще съжалява.
Един­ствената причина е, че не е намерил пантофите си, където им е
мястото. А вие наричате този човек гений! И казвате, че е много, много
интелигентен, а? Той може да е умен, но не е мъдър, не е интелигентен.
Може да е ерудиран, но няма качеството познание. А какво значение има,
че пантофите му не са открити на мястото им?
Не! Вижте какво, това е едно извинение. То може да е свързано с други
неща. Например да е сънувал кошмар през нощта, да се е уплашил и да се
е събудил, треперещ от страх. Тогава открил, че пантофите му не са на
мястото си и целият си гняв съсредоточил върху този факт. Той може да
изхвърли слугата си, да го уволни или пък да стигне до развод. Сигурно
ще кажете, че отивам твърде надалеч, но не е така. Аз съм наблюдавал
много разводи и никога не съм откривал основателна причина, а точно
като този случай дребнавости. В живота няма големи неща, само дребни.
Загладете остриетата, разплетете възлите...
Умът е много оплетен, верижен, с асоциации, като мрежа, ненормална
мрежа. Всичко влиза в ума и все повече се оплита. Колкото повече
знаете, толкова умът ви е по-объркан, защото с всяко ново прибавяне
вие прибавяте към неговата обърканост.
Разплетете възлите...
Вижте нещата по-ясно. Опитайте се да видите объркаността. Наблюдавайте
тази заплетеност. Останете страни­чен наблюдател, без да се
идентифицирате с нея. Поддър-жайте дистанция между себе си и ума си.
Да създадеш такава дистанция значи да станеш санясин. Да създадеш
такава дистанция значи да създадеш възможност за вътрешна еволюция.
Разплетете възлите - но как ще ги разплетете? Ако се опитвате да ги
развържете, никога няма да успеете. Единственият начин да ги
разплетете е да създадете дистанция.
Може да сте го забелязали много пъти, много да не сте го осъзнали, че
когато някой е в беда, вие винаги му давате добър съвет. Ако същата
трудност се изпречи пред вас, вие не сте толкова мъдри. Защо? Какво
става? Защо вашата интелигентност функционира така добре, когато някой
друг е в затруднение? - Защото вие сте на разстояние от него.
Четох биографията на голяма актриса - Сара Бернар. Случило се така, че
веднъж била на театър. Една нова ар­тистка играела ролята и толкова
приличала на нейната игра в тази роля от пиесата, че тя напълно
забравила, че е ар­тистка. Започнала да плаче, да лее сълзи и потънала
в плач. Тя изпаднала в такова състояние, че трябвало да я изведат от
сцената по средата на представлението. Тя на­пълно забравила, че е
артистка, която само играе роля. Объркала се, като че ли това бил
нейният живот!
Когато Сара излязла, тя извикала новата артистка и й казала:
- Когато ти плачеш, публиката не плаче. Ти трябва да играеш, но да
спазваш дистанцията, да не се идентифици­раш с играта си.
Това трябва да ви бъде ключът към живота, той като целият живот е една
драма. Сцената е огромна, но е театър. Ти трябва да поддържаш
дистанция. Не бива да се отъждес­твяваш с играта. Каквото и да се
случи, то е на театър, в пи­есата. Ти си свидетел, а не участник в
него. Ако се присъе­диниш, ти се обвързваш. Ако останеш в страни и
можеш да го наблюдаваш от разстояние, умът ти не може да се обър­ка.
Щом си отдалечен, умът ти остава кристално чист. Об­вързването се
дължи на отьждествяването.
Омекотете светлината...
Не гледай на всичко в светлината на ума, с блясъка на ума. Омекоти
неговата светлина. От време на време поглеж­дай на нещата и откъм
сърцето. Насочи меката светлина на сърцето към нещата - гледай и със
светлината на любовта.
Недей да преценяваш нещата само от логическа гледна точ­ка. Не бъди
толкова логичен. Понякога трябва да си и нело­гичен, за да поддържаш
равновесие.
Бъди разумен и неразумен - защото ти си и двете. Ти трябва да
поддържаш равновесието. Има нормални момен­ти, но ти се нуждаеш и от
ненормални моменти. Занимавай се с математика, но понякога трябва и да
лудееш с музиката. Смятай, но от време навреме танцувай. Работи, но и
играй -така равновесието не се губи.
Ако умът ти стане единственият начин да виждаш не­щата, светлината ще.
е много силна. Тя руши. И тогава са­мият блясък няма да ти позволи да
видиш нещата такива, каквито са. Така става и когато погледнеш
слънцето, щом погледнеш нещата, всичко изглежда тъмно, не в правилно
съотношение.
Заглушете тътена...
Умът се бунтува вечно отвътре, а хаосът е постоянен, бурята бушува ли
бушува. Заглуши я, иначе тя не ще ти поз­воли да чуваш нейната музика
на живота. Тя няма да ти позволи да видиш фините неща в живота. Изобщо
няма да ти позволи да чувствуваш.
Но как да потушим бурята в нас? Какво да направим? - Три неща: първо,
ако погледнеш в себе си и почувству­ваш, че бурята бушува, просто
седни на брега и не скачай вътре. Реката си тече, а ти седиш на брега
и я оставяш да си тече. Не прави нищо. Научи се да постигаш нещата
като не ги правиш. Само стой и гледай. Това е наистина една велика
тайна. Ако можеш да видиш и наблюдаваш бурята на ума, тя постепенно
сама затихва. Това е като влизането в къщи, когато прахът се надига, а
ти сядаш и той се уталожва. Ако ти решиш да уталожиш праха, ти повече
ще го разбуташ.
Така че не се впускай, не се опитвай да потушиш бурята. Кой може да го
стори и как може да го стори? Ти ще разбу­таш по-дълбоко пластовете.
Така че не прави нищо, а седи на едно място. Това седене е
медитацията.
В Япония наричат медитацията дзадзен - това означа­ва седене и
невършене нищо. Един дзен-свещеник прекарва от 6 до 8 часа като седи и
не прави нищо. При това седене в продължение на няколко дни или
няколко месеца умът сам се уталожва. Луди хора биват завеждани в
дзенските манас­тири, където не им правят нищо и не ги лекуват. Само
им помагат да седят на едно място. Хранят ги, но не ги закачат за
нищо, не им налагат никаква дисциплина. Оставят ги в отдалечени
сгради, грижат се за нуждите им и им казват да седят или да лежат, или
просто да стоят, без да се безпокоят за нищо. За 21 дена лудите хора
се укротяват. Бурята в тях изчезва.
Сега западни психиатри започнаха да проявяват инте­рес към този факт,
тъй като това те не успяват да го постиг­нат с години, макар че
прилагат електрошок, инсулинов шок и какво ли не, но само разгарят
бурята. Ако пък помог­нат по някакъв начин, пациентът загубва своето
съзнание. Лудостта може да бъде подтисната, но човекът загубва сво­ята
живост. След електрическия шок ти вече не си същият човек. Ако шокът е
бил доста силен, ти губиш и от интели­гентността си. Лудостта ще
изчезне, но характерът ти остава перманентно засегнат. Това наистина
не е постижение, то е пирова победа. Може да станеш нормален, да си
заставен да бъдеш нормален, но за това пък глупав.
В дзенските манастири не се прави нищо. Там знаят великата тайна на
Лаодзъ:
Не върши нищо, само стой и наблюдавай.
Нещата сами си идват на мястото. Защо? Тъй като не е естествено да не
са на мястото си. Това е закон. Ако ти не вършиш нищо, всичко само ще
отиде на мястото си - как може нещо завинаги да не е на мястото си?
Да кажем, че си ядосан - сядай със затворени очи и наблюдавай! Колко
време ще си ядосан - изпробвай? Само след няколко минути изведнъж ще
разбереш, че ядът те е напуснал, или поне неговата острота е
притъпена. Или пък половин час по-късно ще осъзнаеш внезапно, че ти си
заб­равил за яда си и си мислиш за него друго... Ако се беше водил по
яда си, може би щеше да убиеш някого, или себе си, или твой близък,
или любовта си - което е по-опасно отколкото да убиеш любимия си. Ти
можеш да разрушиш нещо хубаво и прекрасно, докато само едно седене
уталожва яда.
Успокоява се, защото е в сила твърд закон. Животът не позволява на
бурята вечно да бушува - тя не може да е вечна, само спокойствието
може да е вечно. Всичко се ута­ложва, само му дайте време, време му е
нужно.
Заглушете тътена -
това е мистичното единство.
Тогава любовта и омразата
не могат да докоснат човека.
Печалбата и загубата не могат да го достигнат.
Честта и позорът не могат да го засегнат.
Затова той е винаги почитаният в света.
тялото, на бога и света. Тогава всичко е едно. Огромен оке­ан от едно.
Океанско чувство обхваща всичко. Това е екстаз, блаженство. Това е най-
голямото блаженство, което може да изпита човек. И когато това
блаженство настъпи, бла­женството на едното...
Затова той е винаги почитаният в света.
Само такива същества са благословени завинаги, веч­но. Векове минават,
царе идват и си отиват, империи се съз­дават и унищожават, но Буда,
Исус и Кришна остават. Те не са вече част от временния, сменящ се
свят. Те са като веч­ните звезди, неподвижни и непроменени, водещи
тези, кои­то искат да са водени, готови да излеят всичко, което имат,
над тези, чиито сърца са готови да се разтворят, тези, които не са
заключени.
Тогава изчезва двойствеността. Щом достигнеш до най-вътрешната част на
своята същност - до едното, двойствеността изчезва. Всичко изчезва:
любовта и омразата, честта и позорът, падението и успехът. И най-
голямата двойственост изчезва - това е двойствеността на душата и
НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ!
В. Защо не ми отговаряте на въпросите?
О. Това е от Ананда Сарипута.
Щом като не отговарям, значи това е отговорът. Опи­тай се да го
разбереш. Има причини. Ако твоите въпроси са само заради питането, аз
не им отговарям и това е отгово­рът.
Ако въпросите ти са изпълнени с твоето его, те са без значение, по-
важното е, че са ТВОИ и затова не им отгова­рям. Това е отговорът.
Ще задаваш въпрос, само ако има реална нужда. Аз не съм тук, за да ти
поднасям информация, която ти можеш да събереш от всякъде. Но, ако
наистина е нужно, аз отгова­рям. Дори, когато чувствам, че егото е
повече във въпроса, аз и тогава отговарям, но никога направо.
Отговарям чрез въпросите на другите. Така практикувам.
Обаче, когато егото е извънредно много, тебе не те ин­тересува
отговорът. Ти се вълнуваш само от едно нещо -дали МОЯТ въпрос получава
отговор. Аз отговарям, но чрез въпросите на другите.
Защо трябва да сте така свързани с въпросите - този е мой, онзи не е
мой? Въпросът не принадлежи на никого.
Човешките проблеми не са много различни. Цялото чове­чество е в един
капан. Цялото човечество е на един хал -само степените са различни.
Аз отговарям на толкова много въпроси. Не можете ли да чуете, че
отговорите на вашите въпроси са дадени мно­гократно. Не, вашите уши са
затворени от егото. Вие нап­регнато чакате да се отговори на вашите
въпроси и пропус­кате отговора.
Може да не съм отговорил по един начин, а съм отго­ворил по много
начини. Така че, когато задавате въпрос, не се тревожете и не чакайте
НЕГОВИЯ отговор - някъде, кос­вено, аз давам отговор.
Аз обръщам внимание на вашите нужди - истинските, автентични нужди, а
не на псевдо, егоистичните нужди. Ос­тавете егото и тогава питайте. Не
задавайте въпроси заради самите тях. Нека всеки въпрос бъде
автентичен. И тогава не чакайте отговор на ВАШИЯ въпрос. Въпросите са
си въп­роси. Те не са нито ваши, нито чужди.
В. Вие казахте, че човек постига, когато е напълно разочарован. А може
ли да постигне в състояние на пълен екстаз?
О. Това не е възможно. Тъй като пълен екстаз не е възможен, преди да
си постигнал. Когато постигнеш, само тогава екстазът разцъфва. Иначе
каква ще бъде нуждата от постигане, ако ти си вече в пълен екстаз?
Няма да има осно­вание да се дири нещо - ти си постигнал целта!
При пълен екстаз целта е постигната. Така че кой да я преследва и къде
да я преследва? Няма нищо повече. Пътят свършва.
При пълна безнадеждност настъпва екстаз. Защо каз­вам ПЪЛНА
безнадеждност? Защото, ако все още се надя­ваш, че има щастие в ТОЗИ
свят - а когато казвам този свят,
помни, че аз нямам предвид света с дърветата, птиците и небето -
когато казвам този свят имам предвид ТВОЯ ум, този ум, този
егоцентричен ум, ако все още се надяваш, че може да има много
рухвания, ако все още има скрита на­дежда, че някой ден, някъде в
бъдещето, с този ум, който имаш и това твое его, щастието е възможно,
тогава няма да изпаднеш в екстаз.
Екстазът се случва, когато си стигнал да разбереш, че при този ум
щастието не е възможно - абсолютно възприе­мане на факта, че умът ти
се движи в затворен кръг. Ти ни­кога няма да намериш това, което
търсиш и никога няма да имаш блаженство и благодат. Когато това
разбиране те обх­ване тотално, тогава неусетно умът рухва! Защото без
на­дежди как можеш да се осланяш на него? Запомни, че умът не се
осланя на тебе, а ти се осланяш на него. Как може едно мъртво нещо
като ума да се осланя на тебе? Ти се осланяш на него, защото имаш
надежда! Пълното разочарование раз­рушава всички надежди и човек става
безнадежден.
Трябва да се прави разлика. Ти може да изпаднеш в безнадеждност много
пъти, но не тотално. В твоята безна­деждност някъде все още се крие
семето на надеждата. И след време то пониква. Когато си скъсал с някоя
жена или с някой мъж, ти си обезнадежден, но ти не си скъсал с жената
като такава или с мъжа като такъв. С конкретната жена ти си скъсал,
или с конкретния човек, но не и с жените като цяло, не с феномена
жена. Освен това в твоето разочарова­ние някъде дълбоко се таи някакво
желание дано да има ед­на жена, която да е точно за тебе. И ти можеш
да бъдеш щастлив с нея. Ти си разочарован от частните случаи, но не от
универсалното.
Тоталното предаване настъпва, когато се разочароваш от универсалното.
Тогава енергията се връща навътре. Тя започва да действа вътре и
повече не излиза навън.
Ти може да се разочароваш от тази къща, в която жи­вееш, но не и от
онзи палат, в който живее някой друг. Тогава се опитваш да прехвърлиш
мост над пропастта и да превърнеш колибата в палат. Ти може да се
отчаяш от пари- те, които имаш, но не от парите като такива, или пък
от властта, която имаш, но не от жаждата за власт като такава. Пълното
разочарование означава, че ти наистина си се пре­дал. Ти неочаквано
изпадаш в такова състояние, като че ли няма вече накъде да се върви -
абсолютно на никъде. Само тогава енергията се завъртва вътре и това
вътрешно въртене е екстазът. Затова и аз го наричам "интаз", а не
"екстаз", тъй като то е въртене вътре, движение вътре, отиване към
собс­твеното ти същество. Сега вече ти не си "насочен към дру- го". Не
си ориентиран към идното. Само се опитваш да раз- береш кой си ти.
Целият свят е изчезнал. Няма го вече кош­марът от него. Настъпва
пробуждане. Това пробуждане ще стане цел и ти ще изпаднеш в пълен
екстаз.
Като казвам пълен екстаз, може да ме разбереш криво, тъй като ти си
живял в нещастие и каквото и да ти кажа, ще го разбереш от гледището
на човек, изпаднал в нещастие. Когато казвам "екстаз", ти го разбираш
като противополож­но на нещастие, нещо като щастие. То не е нито
щастие, ни­то нещастие. А е съвсем различно, категорично различно,
драматично различно - то е напълно различен феномен. Блаженството не е
нито щастие, нито нещастие. И двете из­чезват, двойствеността отпада и
ти си си у дома.
Запомни, че ти не чувстваш, че си в екстаз. Ако чувст­ваш, че си
изпаднал в екстаз, значи все още има възможност нещастието да се
върне, тъй като ти не си в екстаз, ти си все още нещо отделно. Все още
го преживяваш. То е нещо раз­лично от тебе, то не е станало ТИ.
Ако попиташ Буда: "Ти в екстаз ли си?", той ще свие рамене. Самият
въпрос е безсмислен, несвързан. Затова Буда не е отговорил на много
въпроси. Осъзнавал е, че каквото и да отговори, ще бъде недоразбран.
Ако ме попиташ: "Щастлив ли си?", какво да отговоря? Ако ме попиташ :
"Нещастен ли си?", какво да кажа? Някой ме попита: "Ка­захте, че сте
били в Рая. Там има ли болка или не?" Там ня­ма болка, но веднага
добавям: няма и удоволствие. Така е, защото удоволствието и болката са
двете лица на една и съща монета. Удоволствието се превръща в болка, а
болката - в удоволствие. Те не са две неща.
В Япония има една приказка, която искам да ви раз­кажа. Там смятат, че
бялата мишка е добра поличба. Когато някой неочаквано види бяла мишка,
той е много щастлив -нещо хубаво ще му се случи.
Един ден се случило така, че баща и син седели на масата и ядели,
когато изведнъж синът видял, че зад баща му има бяла мишка. Той казал
на баща си:
- Не се обръщай изведнъж, защото зад тебе има гост - много добра
поличба. Обърни се бавно и виж.
Бащата се обърнал бавно и видял една бяла мишка. Двамата били много
щастливи, тъй като това било наистина добро знамение - нещо хубаво
щяло да се случи. Бялата мишка започнала да обикаля около тях. Тъй
като те не я безпокояли, започнала да танцува и да се тресе. Но като
се тресяла, тя изведнъж се превърнала в обикновена сива мишка, защото
всъщност тя била паднала в кацата с браш­ното, бялото брашно, и затова
изглеждала бяла. Щом за­почнала да танцува, тя станала пак обикновена
сива мишка.
И бащата и синът си затворили очите, тъй като доб­рото знамение
изчезнало. Но и да си затваряш очите, сива­та мишка остава.
Това е хубава приказка. Така се случва. Не гледай дъл­го щастието си,
защото бялото брашно ще падне и ще извикаш: "Това е сива мишка!"
Недей! Остави бялата мишка да 1 танцува зад тебе! Не се взирай много и
не гледай дълго. За­щото в живота доброто и злото не са две неща.
Денят мина­ва в нощ и нощта отново се превръща в ден. Това е кръг,
който се движи като колелото на каруцата - едни и същи спици се качват
нагоре и слизат надолу.
Ако ме попиташ дали съм щастлив или нещастен, аз не мога да ти
отговоря с тези термини. Те са неуместни. Най-многото, което мога да
ти кажа, е: "Аз съм." Но това "аз съм" е напълно възторжено - няма
екстаз, няма прежи­вяване. Това е моето битие в този момент. Не, не че
нещо се случва с мене, а е самата ми природа.
Когато дойдеш при себе си, когато се върнеш у дома си, когато влезеш в
най-съкровената вътрешност на битие­то, не значи, че нещо се случва с
тебе, защото то се е случ­вало винаги, но ти го разбираш за първи път.
Разбирането може да е ново, но фактът е много стар -древен като света,
като боговете. Той е съществувал от са­мото начало, но ти си толкова
много обхванат от болките и удоволствията на външния свят, че цялото
ти съзнание е на­сочено в посока навън.
Затвори вратите, затвори прозорците и се настани вът­ре. Тогава
внезапно един ден ще започнеш да се смееш, ще гледаш с насмешка факта,
че си търсил нещо, което си е при тебе.
Четох биографията на един християнски мисионер. Пристигнал той в един
източен град. Църквата и къщурката му били извън града. Там имало само
две къщички и той за­ел едната. Още от първия ден сутрин като се
оглеждал нао­коло, просто да се запознае с мястото и околността, той
проявил интерес към другата съседна къщичка. Тя изглеж­дала красива -
с много зелени дървета и много цветя. Оби­калял я той и искал да
разбере на кого принадлежала. Искал да се запознае с човека, да му се
представи, но не отк­ривал никого там. Подтискал любопитството си, но
с всеки ден то все повече нараствало. Един ден не се сдържал -може би
е било около месец след пристигането му. Влязъл в градината и се
отправил към входа на къщата, но той бил заключен. Обиколил къщата, но
не открил никакви следи от никого - тя била абсолютно празна и тиха.
Това го разтре­вожило - какво става тук? Излязъл навън отново и на пор-
тичката видял, че е пропуснал да прочете нещо. На самата портичка
имало надпис: "Ключът е в другата къща." Той се изненадал, тъй като
другата къща била неговата. Нямало друга къща освен неговата - те били
само две къщурки. Върнал се в къщи, за да разпита, а жена му казала:
- Да, ключът е тук. Защо не ме попита? Денят, в който дойдохме, един
човек дойде и каза: "Пазете този ключ, аз заминавам за няколко месеца.
Ще се върна, но синът ми е на фронта и междувременно може да се
завърне и да иска да остане за някой ден, за да си почине, затова
задръжте ключа.
Ключът бил в къщата му. Мисионерът започнал да се смее. - Какъв
майтап!, казал си той. - Цял месец къщичката ме интригува страшно.
Исках да вляза, но се въздържах -не е хубаво човек да нахълтва без
разрешение. Днес не можах да сдържа любопитството си и си рекох: "Е,
голяма работа! Трябва да отида и да видя какво става там. А клю­чът
през цялото време бил в дома ми!"
Ключът е в тебе. Съкровището е при тебе. А ти си ги забравил и двете.
Когато енергията се насочи навътре - това е ключът. Връщането на
енергията навътре е ключът, който отваря вратата. И тогава съкровището
на всички съкровища е там.
В. Вие казахте, че, когато двама се обичат, те са в ду­ховна връзка
помежду си. Защо тогава светът го на­рича "изпадане в любов", когато
то е възторжено преживяване, а не "изпадане" на по-ниско ниво?
О. Светът казва "да изпаднеш в любов", защото светът се управлява от
главата, а сърцето е по-ниско от главата. Когато някой се влюби, той
пада от главата към сърцето. Сърцето е там от детството, а главата
израства в последст­вие. Главата е по-късно развитие. Ти се раждаш със
сърце, а не с глава. Ти се раждаш с възможностите на главата, но не с
главата.
Разумът трябва да се обучава, а любовта не може да се обучава. Разумът
ти се натрапва - умът ти трябва да бъде тренирай. Училищата, колежите
и университетите същест­вуват заради разума. Няма нито училища, нито
колежи, нито университети заради любовта, защото няма нужда! Човек се
ражда със сърце, което си функционира перфектно. Докато главата е само
една заложена възможност. Ако я обучиш и тренираш, тя ще функционира,
ако ли пък не, тя изобщо няма да функционира.
Така че, когато в твоята младост ти изпаднеш в лю­бовни отношения,
чувстваш го като падане, защото умът ти чувства, че се връща назад,
изпада в детството, връща се от­ново към сърцето. И главата укорява
сърцето - този укор се изразява с думата "изпадане". Главата казва:
"Каква глупост вършиш! Луд ли си? Това е падение! Отърви се!"
За главата любовта е най-големият враг, понеже като се влюбиш, ти
ставаш неразумен. Погледни двама влюбени. Те говорят глупости и се
държат глупаво. Те са почти луди. Главата ги укорява и съди: "Какво
правите?"
Вие падате назад, затова светът казва "изпадане в лю­бов". Но е добре
да паднеш. И в другия смисъл, не само ка­то укор, това е падане, тъй
като то те води в дълбините. Води към дълбините. То се гмурка в твоето
битие. Не го укорявай. Обществото го укорява, защото гледа на любовта
като на анархия.
Ние обучаваме едно момче или едно момиче и харчим толкова средства, а
един ден то се влюбва и цялата система се обърква.
Казват, че майката учи детето си с години да бъде мъдро и след това то
среща друга жена, която за минути го превръща отново в глупак. Една
жена го готви с години да му помогне да помъдрее, а друга жена идва и
за един момент го прави глупак.
Не го корете, защото глупостта си има собствена прелест. Всъщност
човек, който не може да бъде понякога глупак, не е достатъчно мъдър.
Да бъдеш постоянно мъдър - 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата -
е ГЛУПОСТ. По-някога трябва да си дадеш почивка от мъдростта и да
действаш като глупак. Само тогава има равновесие. Глупакът също е част
от живота.
В стари времена всеки цар в двореца си е имал шут. Това е бил
балансиращ фактор, тъй като в двореца е имало много мъдреци, а
понякога многото мъдреци са като много-то готвачи в кухнята. Те
развалят гозбата. Те са просто "разума" и не стигат до сърцето. Нужен
е бил глупак и във всеки царски двор имало шут. Тай създавал хумора в
двореца, чувството за хумор, докато мъдреците носели удължени
физиономии, тъга и сериозност. Наистина сериозността е добро нещо, но
само понякога. Има такива моменти, но има и други моменти, в които
човек трябва да е малко глупав, за мене истински мъдрият човек е
спонтанен - когато е нужна мъдрост, той е мъдър, а когато е нужна
глупост, той е съвършен глупак.
Ако не можеш да стигаш до полярните противоположности, ти си
неподвижно и мъртво явление. Човек трябва да е подвижен и гъвкав.
Трябва да можеш да стигаш дъл-бокия разум, а също да изпадаш в
неразумност. Пресмятай, но люби - математика и поезия. Бъди мъдър и
стар, глупав и млад.
Когато се срещнат детето и старецът, когато мъдрецът и глупакът се
съединят, ти достигаш най-голям растеж. За- помни това: винаги пази
способността си да се влюбиш, да бъдеш глупав, да се държиш глупаво.
За мене единственият глупак е човекът, който е винаги мъдър.
Животът се нуждае от поляритет и пропорции. Глупостта е освежаваща. Тя
промива очите и ти дава перспектива. Връща невинността от детството.
Дава ти отново спонтанност. Така ти не си прикован в шаблон, а плуваш
свободно.
Все пак не се мъчи да бъдеш вечно глупак - това е доста глупаво. За
ума е лесно да се придържа към едната крайност. За него най-трудното е
да променя поляритета, тъй като това нарушава стила. На тебе ти се
иска да си при-кован към един шаблон - метода на най-малкото
съпротивление. Научил си трика и си оставаш верен на него. Оста-ваш
затворен в познатото ти. Не искаш да навлизаш в не­познатото. Не искаш
да се научаваш, да се откриваш за новото.
Умът винаги иска или да е от левите, или да е от десните - или това
или онова, но да бъде винаги нещо. А живо­тът е течение - да си нищо,
с капацитет да си всичко, а си нищо, с качеството да влизаш във всяка
роля, но да не се обвързваш. "Без роля" трябва да стане твой стил на
живот. Трябва да можеш да се включваш и освобождаваш, както се
освобождаваш от своите дрехи.
Ролите трябва да се използват. Ако не се закачиш за тях и не се
впримчиш в тях, ти запазваш свободата си и плуваш по течението -
запазваш качеството си да се радваш на живота в неговата пълнота.
Мъдростта е добра, но и глу­постта е добра, както математиката, така и
поезията. Това е парадоксът.
Използвай главата си, използвай сърцето си. Ако мо­жеш да използваш и
двете, става цяла революция. Ако мо­жеш да използваш и двете, ще
разбереш, че ставаш третата сила - нито едното, нито другото. Ти не си
нито главата, нито сърцето, защото, ако можеш да се преместиш от едно­
то към другото, значи не можеш да бъдеш нито едно от тях. Ти трябва да
си нещо отделно от тях двете - тогава идва свидетелстването, а
идентифицирането изчезва. И това свидетелстване е крайната цел на
медитацията.
В. Вие често казвате: "Аз съм с тебе", но при страда­ние аз срещам
само самота. Това дали се дължи, за­щото не съм в синхрон с Вас, или
защото пътят към центъра е път на самота?
О. Когато казвам: "аз съм с тебе", аз изразявам точно това. Аз съм с
тебе, но ти ме откриваш само, когато си в празнично настроение. Когато
си нещастен, ти си сляп. Аз съм с тебе, но ти не можеш да ме видиш.
Очите ти са пълни със сълзи. Ако ти не виждаш, аз какво мога да
направя? Аз просто чакам.
Има една стара мъдрост, че когато плачеш, ти плачеш сам, а когато се
смееш, целият свят се смее с тебе. Смехът има нещо религиозно в себе
си. Може би затова е забранен от всички църкви. В него има нещо
религиозно.
Ако искаш да почувстваш, че съм с тебе, смей се пове­че, радвай се
повече, приемай живота на майтап, а не на се­риозно.
Аз зная, че този въпрос е от йога Лалита - това е сери­озно нещо,
доста сериозно. Сериозността е мрачна. Тя става като болест,
патологична е. Тя е заболяване. Смехът е здра­ве.
Аз не казвам да не си искрен. Искреността е напълно различна от
сериозността. Човек трябва да е искрен и ис­тински. Само тогава
животът ще разкрие вълшебствата си. Но няма разум в това да си
сериозен и тъжен. Иначе ти няма да ме видиш, което означава, че ти ще
пропуснеш живота.
Когато си тъжен, ти си затворен, ти си закопан, не си свързан със
света. Розовият цвят си цъфти, но ти не си свър­зан с него. Всъщност
той не съществува за тебе. Луната си плува по небето, но за тебе тя не
съществува. Птичките си пеят, но тяхната песен просто ти пречи, дразни
те. Ти си тъжен, ти си изключен. Тъгата прекъсва всички връзки с
живота.
Когато ти казвам, че съм с тебе, аз наистина съм с те­бе, но ти го
разбираш само, когато си весел и безгрижен. Като казвам весел и
безгрижен, щастлив и танцуващ, не ис­кам да кажа, че в живота ти няма
тъжни моменти. Обаче, когато човек знае как да се весели, той се радва
и на тъжния момент. Заслужава си веселието. И в него има нещо ценно.
Важното е да знаеш как да му се насладиш.
Смехът е хубаво нещо, но е плитък. Тъгата изглежда грозна, но е много
дълбока. Ако знаеш как да се насладиш на смеха, ти ще знаеш и как да
се насладиш на тъгата. Ако те забавлява, тя не се превръща в
разрушителна сила. Ти не си откъснат от твоето съществуване. По-скоро
в тъгата си ти оставаш дълбоко свързан с него. Сега ти поглеждаш ро­
зата ... Ти гледаше розата, когато се смееше, веселеше и празнуваше и
тя беше красива, но сега розата има дълбочи­на, която не е имала
никога преди. Ти поглеждаш към луна­та - тя не е вече двуизмерна, а е
станала триизмерна. Смехът е двуизмерен, а тъгата - триизмерна. Но
човек трябва да се научи да извлича от смеха, за да може да се радва
на всичко, дори на тъгата. Ти ще можеш да се наслаждаваш на всичко,
даже, ако не си здрав, ще можеш да изпиташ насла­да, тъй като и то си
има своя красота. Понякога се случва хората да бъдат осенени, когато
са болни. В силна треска, лежейки в леглата си, без да правят нищо,
изведнъж те се усещат в съвсем различно измерение. Лежейки в леглото и
неправейки нищо, неангажиран и без да върши нещо, умът утихва и
настъпва дълбок покой, а ти му се наслаждаваш.
Животът променя цвета си с твоята интерпретация. Болестта изглежда
като враг. Ако познаваш само алопатичното отношение, тогава
заболяването е враг. Ако познаваш хомеопатичното отношение, тогава
заболяването не е враг, а приятел. То прочиства тялото от токсините и
отровите. Треската е приятел, а не неприятел. Тя идва, за да ти помог­
не да очистиш тялото и работата й е толкова огромна, че на тебе ти
става горещо.
Ако можеш да се наслаждаваш, ти се наслаждаваш на всичко. В тебе е
ключът. С този ключ ти можеш да отклю­чиш милиони ключалки - той е
шперц. Опитай!
Да кажем, че имаш главоболие. Опитай се да му се насладиш и ще видиш.
Внезапно ще почувстваш дистанция между тебе и главоболието ти. Болките
в главата продължа­ват, но главата ти е някъде далеч. Ако продължиш
така, ле-ка-полека, макар и да има главоболие, то няма да е част от
тебе. Някъде на края на света има все още болка в главата, но тя ти е
чужда. Твоето съзнание е напълно различно, на­пълно отделено от нея.
Няма отъждествяване.
Така че започни да се радваш и празнуваш. Първо се опитай да ме
откриеш в себе си, когато си в добро настрое­ние, защото ще ти бъде по-
лесно. Ако ме откриеш тогава, постепенно, когато си нещастен, пак се
огледай и се опитай да ме намериш. Ще ти бъде трудно. Измий очите си,
измий ги със сълзи и отново погледни. Лека-полека ще забележиш сянка,
а скоро след това ще започнеш да ме чувстваш.
Всичко е хубаво. Всичко си е хубаво, както си е. Това трябва да бъде
най-основното отношение. Как може нещо да не е наред? Щом като го има,
значи има и цел. Ти може да не я осъзнаваш, но това е друго нещо.
Остави и наблюда­вай! НАБЛЮДАВАЙ трябва да ти бъде ключовата дума.
В. Каква е разликата между молитвата и медитация­та?
О. Голяма разлика. Много голяма. Всъщност това са две различни неща.
Те се движат в различни посоки.
В света има два вида религии: в единия вид се практи­кува молитва, а в
другия - медитация. Християнството, юдеизмът, мохамеданството и
индуизмът практикуват мо­литвата. Джайнизмът, будизмът и даоизмът
практикуват медитацията.
При религията, ориентирана към молитва, е нужно сх­ващането за личен
бог, към който да се обърнеш. При рели­гията, ориентирана към
медитация, бог е ненужна хипотеза и може лесно да се изхвърли на
боклука. Той не е нужен.
Буда може да се постигне, без да се вярва в Господ. Даоистът Лаодзъ
никога не споменава Господ - никога! На­истина трябва да съществува
голяма разлика - опитай се да я разбереш.
Молитвата е диалог между двама - Бог и ти. Ти гово­риш на бога и
затова е диалог, не е мълчание. Думите се нижат. Ти не говориш на друг
човек, а на друго същество. Това същество е въображаемо и е с образа
на човек.
В Библията е казано: "Бог създаде човека по свой об­раз." В реалността
изглежда, че е точно обратното: човекът създаде Бог по свой образ. Ти
имаш въображаема представа за лице някъде там. Ти му говориш.
Признаваш греховете си и молиш за прошка. Ти се молиш. Това е много
добре за сърцето. То помага по малко. Чувстваш се разтоварен, чувс­
тваш се по-леко. Може да има Господ, може и да няма, но не това е
въпросът. Вярата, че има Бог може да те разтова­ри, да се предадеш -
това е по-лесно. Хипотезата помага.
В християнството, юдеизма и мохамеданството няма нищо подобно на
мокша. Има небе и ад. Адът е за тези, ко­ито не са били верни по
някакъв начин на Бога, а по-скоро са работили срещу него, срещу волята
му и са сторили гре­хове. Небето е за тези, които са се молили и са
работили за Бога, според волята му.
Обаче няма нещо подобно на мокша - абсолютната свобода. Тъй като дори
и на небето Бог си остава властелин, той не е демократ, той е
абсолютен диктатор, понеже няма никой над него и той е създателят:
може да създава, може да не създава, може да прави каквото си иска.
Той изглежда малко капризен. Прощава на грешници­те. След това може да
се случи обратното. Хората, които са били праведни, но не са се
молили, могат да отидат в ада и да страдат, докато хората, които не са
били праведни, но са се молили, се радват на хубави жени, вино и добри
неща на небето. Това изглежда като прищевки.
Изглежда, че човек е създал хипотезата за утеха. Явно е, че цялото
явление Бог произлиза от страха, а не от позна­нието; от вината, от
нещастието на човека, а не от неговото разбиране.
Медитацията не е диалог. Тя е мълчание. Няма към кого да се обърнеш и
на кого да говориш. За медитиращия молитвата е глупост. Какво правиш?
На кого говориш?
Онзи ден прочетох една книга от една жена, която пише писма на Господ.
Вивек я погледна и започна да се смее. Тя каза: "Каква глупост! Писма
до Бога!" Обаче такъв е умът на молещата се.
Аз ти казах, че има три пласта на твоето същество. Първият е там,
където е разумът. При разума диалогът не е възможен, тъй като това е
дебат, вечна борба. След това вторият пласт е любовта, където диалогът
е възможен. И третият пласт - диалогът е невъзможен, защото там няма
никого. Ти сам съществуваш в своята кристална чистота, в абсолютно
мълчание.
Библията казва: В началото бе словото. Тя започва от словото. Буда не
може да каже това, той не може да се съг­ласи с нея. В началото беше
тишината. И в края пак ще бъде тишината. Медитацията е мълчание, а не
диалог.
Хората, които се осланят на разума, на главата си, стават в
последствие, ако се интересуват от религия, те ста­ват теолози. Пишат
теории за бога и говорят за бога. Те не са религиозни, те са
антирелигиозни. Стават философи, атеисти, агностици.
А сега за втория пласт на твоето същество - любовта , сърцето. Ако
човек е религиозен, любовта става молитва. Ако човек не е религиозен,
любовта става поезия, изкуство, картини, музика.
Идва третият слой - най-дълбоката същност, зад коя­то нищо не
съществува - това е битието. Абсолютната ти­шина. Абсолютната самота.
Сега няма разлика между рели­гиозни и нерелигиозни. В центъра всичко е
едно. В това мълчание човек не е нито религиозен, нито антирелигиозен,
тъй като това са термини на разума. В това мълчание лю­бовта на човка
не е нито молитва, нито изкуство. Всичко е станало едно. Това мълчание
е медитацията. Когато при ме­не идват хора и аз виждам, че те разчитат
на главите си, аз им помагам да се свържат помежду си, да се
раздвижат, да се влюбят, да се държат малко глупаво, така че да
напуснат главите си, да слязат за малко от трона на егото. Защото чо­
век трябва да се предаде на любовта. Не може само да носи егото си.
Ако си носиш егото, любовта не е възможна. Кога­то разбера, че те са
преживели, научили и изпитали какво е любов, тогава им казвам да
изпаднат по-дълбоко, в медита­ция. Това е последното падане, тъй като
няма бездна по-дълбока от медитацията.
Ако разчиташ на главата си, започни да се молиш, да обичаш. Но не го
прави своя цел. Това не е целта. Затова християнството и
мохамеданството не достигат висините на будизма. Те остават на втория
слой. (За третия слой е нужно нещо като Буда, като Лаодзъ). Те остават
по-добри от обик­новените светски хора, но все още не от друг свят
хора. Ос­тават по средата. Добро за случая, но не достатъчно.
Ако не можеш да обичаш, моли се. Ако си обичал и знаеш какво е, тогава
премини към самотата. Има два вида самота: едната е самотност, другата
е самота. Ако не си обичал и се усамотиш, то ще бъде самотност и ще
чувству­ваш болка за другите. Това не е самота. Другите ще са там, но
в отсъствие. Ти ще продължаваш да чувстваш отсъствие­то на другите и
ще бленуваш. Може би затова хората, които не са обичали както трябва,
започват да говорят с бога, с въображаем феномен, за да запълнят
самотността си и да се ангажират с някой друг.
Това е фантазия, блян - добър, религиозен, но все пак блян. Човек
трябва да излезе от бленуването си. Трябва да достигне положението, в
което е съвсем сигурен, че няма нужда от другите. Аз не казвам, че
такъв човек няма да оби­ча. Фактически само такъв човек може да обича.
Но тогава той обича от изобилие, а това не е нужда. Точно обратното -
той е наситен, с излишък, който иска да раздаде. Тогава той търси
хора, които биха пожелали да го разтоварят, кои­то ще му помогнат да
смъкне бремето от сърцето си. Най-големият любовник е този, чиято
нужда от любов е изчез­нала.
А иначе има дребни любовници, за които любовта е нужна като храната.
Те не могат без храна и не могат без жена или без мъж. Но тогава,
когато ти можеш без това и ти е добре както, ако си с него, тогава се
случва най-великото явление. От мълчанието започва диалог, то той е
най-великият диалог.
Така че това са двете неща, които трябва да помниш. Ако чувстваш, че
жадуваш за любов, тогава твоят път е мо­литвата. Нека да има друг, на
когото да говориш и който да е с тебе. Въпросът точно преди този
въпрос беше защо аз казвам: Аз съм с тебе. Това е за хората от втория
слой, които жадуват за любов.
Ако ти станеш човек от третия слой, тогава няма да ти кажа: Аз съм с
тебе. Ще кажа: Аз съм ти. Тук няма смисъл да бъдеш с някого. Аз съм ти
и ти си мене. Няма двойственост.
В. Какво правите с ръцете си? Аз се вълнувам пове­че като ги гледам,
отколкото като слушам словото Ви.
О. Естествено, защото, когато говоря, аз говоря на главите ви.
Чувствата не се включват. Тях ги няма. Аз гово­ря на разума ви, за да
го убедя. А какво правя с ръцете си? Докато говоря на главите ви, аз
непрекъснато си играя и със сърцата ви.
Аз трябва да работя на два пласта. За главата ти да я убедя, че е
дошло време да се отпусне, да се самоубие; че е дошло време разумът да
се самоубие - затова продължавам да говоря. Но само това не е
достатъчно. Понеже, ако из­веднъж главата е отсечена, а сърцето не е
започнало да фун­кционира, тогава ти ще изпаднеш в много голямо
обърква­не.
С ръцете си аз работя върху сърцето ти. Затова ние в Индия наричаме
жестовете мудри. Когато Буда направи жест, той има смисъл, значение.
Ръцете са мощни източни­ци на енергия. Чрез движение на ръцете се
образуват енер­гийни формирования, образци на невидима енергия. Ако
можеш да чувстваш, ти ще почувстваш, че непрекъснато нещо става в
сърцето.
Това прилича на следното ... Виждал ли си грънчар как прави грънци?
Той работи с двете си ръце - едната от­вън на гърнето, а другата
вътре. От вътрешната страна той поддържа, а отвън дава формата. А пък
колелото се върти. Чрез говоренето аз разрушавам главата ти. Чрез
ръцете си аз ти подкрепям сърцето, насърчавам го да работи повече, да
бие нормално.
Естествено е така да схващаш нещата, но не обръщай много внимание на
ръцете ми. Защото, ако обръщаш прека­лено много внимание на ръцете ми,
тогава ще ги възприе­маш с главата си. Просто забрави за моите ръце,
остави ги да си работят. Сърцето работи в тъмнина. Функционирането и
променянето на сърцето са индиректни. Нещо като коре­ните на дървото -
скрити отдолу под земята в дълбока тъм­нина, те си функционират. Ако
ги изкараш на светло, ще загинат.
Аз не обръщам много внимание на ръцете си, тъй ка­то, ако обръщам
много внимание на ръцете си, то главата е тази, която обръща внимание
на ръцете. Така се пропуска същността. Може да ти харесва, може да
чувстваш появата на емоции, но истинското нещо ти го пропускаш.
Обръщай внимание на словото ми! Бъди напълно по­гълнат от думите ми и
остави настрана моите ръце и твоето сърце. Ти не си помежду им - иначе
ще създадеш проблем, ще станеш препятствие.
Аз работя също и върху третия пласт, което ти изобщо не можеш да
разбереш. Движенията на ръцете могат да се видят - гледай ги! Думите,
които употребявам - ти можеш да разбереш смисъла им. На ръцете, които
използвам, ти можеш да видиш движенията, но не и смисъла. Думите са за
главата, а ръцете - за сърцето. И така, аз постоянно те зат­рупвам. Ти
не можеш да проследиш това действие. Моето битие е като облак, който
те покрива. Аз не обръщам вни­мание на ръцете си. Остави ги да
действат индиректно.
В. Когато човек се отдели от ума, той изпада в със­тояние на
медитация. Но внезапно или постепенно той отново се идентифицира с
ума, отново заспива. Това е доста разочароващо. Можете ли да кажете
нещо за него?
О. То е разочароващо, но ти не се разочаровай. По- скоро, щом
разбереш, че се идентифицираш с ума, напомни си, стегни се, разбутай
се малко. Вместо да влагаш енергия в разочарованието, вложи я в
напомнянето. Напомни си, бъди бдителен и умът ще отлети.
Това ще се случва много пъти. Много пъти ще заспи­ваш, но трябва да
измъкваш себе си от това състояние. Не се разочаровай. То е
естествено, приеми го като даденост. Ес­тествено е, защото си живял с
ума си толкова дълго време, че си бил дълго време идентифициран с него
и забравяш от време на време.
Но дори, ако за моменти само ставаш бдителен, осъз­наващ и
целенасочен, чувствай се щастлив, тъй като има милиони хора, които
прекарват целия си живот, без да се осъзнаят и за един момент, без да
разберат какво се случва и без да знаят кои са те даже за един
единствен момент.
Чувствай се щастлив. Не се разочаровай. Винаги тъл­кувай нещата
позитивно, не ги тълкувай негативно, тъй като една негативност води до
друга негативност, а една позитивност води до друга позитивност. Ако
се разочароваш, самосъзнаването ще те спохожда все по-рядко, понеже то
никога не идва в разочарования ум, в страдащия ум, в сър­дития ум -
никога не идва!
Тогава то ще те спохожда по-рядко, а ти ще се чувст­ваш по-
разочарован. И като се чувстваш все по-разочарован, то ще идва все по-
рядко ... накрая ще изчезне напълно.
Чувствай се позитивно, дори ако ще е само за един от­делен момент.
Благодари на бога, бъди благодарен, че нещо върховно ти се случва,
дори да е за един отделен момент, какво от това? Щом като може да се
случи в един отделен момент, то може и да се случва цял живот.
Всъщност ти никога не преживяваш повече от един момент - ти не можеш
да имаш два момента едновременно. А щом ти се случи за един момент, то
ключът е в тебе. Един момент е цял живот, един момент е вечността, тъй
като ти никога не можеш да имаш два момента заедно, а винаги един
момент. Ако можеш да помниш в един момент, ти мо­жеш да помниш вечно.
Чувствай се положително и благо­дарно, тогава ще видиш, че се случват
много напомняния. Идва денят, когато ти повече няма да заспиваш. Той
наис­тина идва за хора като тебе. Той е дошъл за мене, а аз съм точно
като тебе.
Няма нищо особено. Ти си точно толкова способен, колкото са и другите.
Просто бъди по-положителен към то­ва, което се случва. Това стига.
В. Каква е разликата, ако има такава, между "центъ­ра" на човека и
неговия "его-център"?
О. Твоят център не е ТВОЙ център, той е център на цялото. А его-
центърът е твоят център. Това е единствената разлика, но тя е огромна.
Ако тебе те няма, центърът е тук и той не е твой център, а е център на
цялото.
Когато си тук, ти имаш център, но той е фалшив, псевдо-центьр, който
не е центърът на цялото и докато не стане център на цялото, не се
съвместявай с него. Понеже ти си в съня си, а не си в реалността. Ние
така сме свикнали със съня, че напълно сме забравили какво е на сън и
какво е реалност.
В източната психология реалността се третира като сън. В западната
психология сънят се третира като реал­ност. Ето защо Фройд, Юнг, Адлер
и цялата им компания интерпретират и анализират сънищата, за да
разберат твоята реалност. Сънищата - толкова значими! На Изток ние
нико­га не тълкуваме сънищата, не се занимаваме с тях. По-скоро
твърдим, че цялата реалност е сън, майя, илюзия. Но същес­твува
изкушението да приемеш съня за реален.
Случило се така, че Мулла Насрудин сънувал, че пържи говежди
изпражнения. Много се разстроил. Разбира се всеки би се чувствал така.
Сутринта отишъл на гледачка да му разтълкува съня.Той казал:
- Много съм обезпокоен! Кажи ми какво означава то­ва.
Гледачката отвърнала:
- Таксата ми е една рупия. Дай ми една рупия и аз ще ти го изтълкувам.
Мулла Насрудин скочил и викнал:
- Глупачка! Ако имах една рупия, щях ли да пържа лайна? Щях да отида
на пазаря и да си купя риба. Нея щях да опържа.
Има тенденция сънищата да се приемат като част от действителността.
Западната психология и западният ум приемат съня за реален. Много
детинско разбиране. Нари­чам го детинско, защото децата постъпват
така. Децата не правят разлика между сън и реалност. Едно дете ще се
съ­буди сутрин с рев и вопли. Питате го: "Какво има?" То от­говаря:
"Преди малко имах една играчка. Къде е тя сега?" То сънувало
играчката, но като се събудило, играчката из­чезнала. Плаче, ридае и
иска да му върнете играчката. То не може да направи разликата. Сънят
му изглежда реален.
Западната психология е твърде много доминирана от детския ум.
Източната психология се доминира от стария зрял и мъдър ум. Детето
взема съня за реален, а старецът взема реалността за сън. Цялата
реалност е сън. Човек тряб­ва да се събуди. Ако можеш да се пробудиш
само за един миг, чувстваш се благодарен. Ще последват повече мигове,
не се разочаровай.
И винаги помни, че ако чувстваш центъра, то и ти си част от съня. Това
е разликата между егото и атман - себе-то. Егото е център в съня,
център на личността в сън. Като изчезне личността, ще изчезне и
центърът. Себето или ат­ман е истинският център. Когато всичко
изчезне, той остава. Но той не е твой .Ти ме питаш каква е разликата,
ако има такава, между центъра на човека и неговия его-център. Има
такава разлика. Центърът на човека не е негов, той е на ця­лото. А его-
центърът на даден човек си е негов, не е на ця­лото. Всичко, което ти
принадлежи, е сън, нищо друго ня­маш. Реалността принадлежи на цялото,
тя не може да при­надлежи на част от него.
В. До тук е ясно, че бидейки свидетел, това се чувст­ва като част от
моя ум, която наблюдава другата част на ума ми. Бихте ли го
коментирали, моля?
О. Това е добре, добър знак. Когато човек наблюдава, той започва да
разбира, че една част от ума му наблюдава другата част на ума. Сега
трябва да разбереш кой осъзнава тези две части, кой разбира, че ТОВА е
част първа, а ОНО-ВА е част втора. Естествено е, че ти не можеш да
бъдеш и двете - ти си се извисил над двете. Ако отново чувстваш, то
това е третата част на ума, наблюдаващата, а ти си станал четвъртата.
Ако отново чувстваш, то е четвъртата част на ума, а ти си станал
петата. Ти си трансцеденталният, който винаги е извисен. Каквото и да
наблюдаваш, ти никога не си критерият - такъв е законът. Това, което
можеш да наблю­даваш, не си ти. Ти си наблюдателят - наблюдателят от
хълма.
В. Когато човек е щастлив и възторжен и иска да го сподели с другите,
но вижда, че хората около него не са в празнично настроение, какво
трябва да напра­ви?
О. Трябва да почетеш тяхната тъга! Трябва да споде­лиш тъгата им. Не
заставай срещу хората. Бъди с тях.
"Да бъдеш с някого" има своята прелест. Ако хората са тъжни, бъди
тъжен, но се наслаждавай на това, защото няма причини ти да си тъжен.
Така че е лесно да се наслаж­даваш. Празнувай дълбоко в себе си, но
бъди тъжен. Ако те плачат и ти плачи - нека се ронят сълзите. Обаче се
наслаж­давай на всичко - то е прекрасно!
Плакал ли си някога и да си се наслаждавал? Опитай, няма равно на
него. То надминава всички преживявания. Изведнъж виждаш, че можеш да
плачеш и да се наслажда­ваш! Сълзите капят, но те не са от мъка - нещо
красиво тече с тях. Когато си с хората, по странен начин ти изоставяш
егото.
Опитай се "да бъдеш с тях". Постави си за цел никога да не си срещу
тях, доколкото е възможно. Да бъдеш с някого е да си религиозен, а да
бъдеш против някого е да си политичен. Така че накъдето и да тръгнат
хората, ти бъди с тях.
Ще ти кажа една приказка. Едно време най-великият гръцки санясин бил
Диоген. Той бил хубав човек, защото то­зи, който не се привързва към
нищо, придобива някаква прелест. Когато се привържеш към вещите,
ставаш грозен, ставаш като вещ. Той бил абсолютно свободен човек и хо­
дел гол. Хванали го няколко души, които били търговци на роби. Те
искали да го продадат. Тъй като било много трудно да го задържат, те
се замислили. Оградили го, но той бил много здрав мъж и можел да
повали поне осем души, а те, търговците на роби, били само четири и се
опасявали.
- Не се страхувайте, казал Диоген, - аз съм винаги с вас. Какво има?
Кажете ми и аз ще ви реша проблема.
Те казали:
- Този проблем ти няма да искаш да решиш. Той отвърнал:
- Няма нищо, което аз да не искам да реша, само ми го кажете.
Те му казали:
- Нашето намерение е, че искаме да те хванем и да те затворим.
Той им рекъл:
- Много добре! Какво чакате? Кого? Започвайте - ето ви ръцете ми.
Те не можели да повярват! Спогледали се, били не­доверчиви. Този човек
им се дава ... Той рекъл:
- Не се бойте! Аз никога не се боря, аз вървя по тече­нието. Това е
стил на целия ми живот. Така че вземете ме и ме затворете. Щом като
цялото иска да бъде така, така да бъде.
Те се страхували, но опитали. След това се доверили, защото той
наистина не се съпротивлявал. Окован, той тръгнал с тях. Но бил такъв
човек, че не ставал за роб. Че­тиримата души около него изглеждали
много глупаво. Диоген казал:
- Не се страхувайте, няма нужда да ме държите във вериги, защото аз
никога не се съпротивлявам, винаги вър­вя по течението. Аз ще ви
последвам, където и да отидете. Никога няма да избягам от вас!
Те се уплашили още повече. Що за човек е този, що за тип? Но се
подчинявали на всичко, което им кажел. Учи­телят си е учител и ти не
можеш да направиш от него нищо друго. Учителят си остава учител и в
затвора. Лека-полека те започнали да споделят с него проблемите си. А
той изг­леждал толкова доволен, толкова възторжен - човек не от този
свят!
Те се сприятелили и не само се сприятелили, но ста­нали негови
ученици. Докато стигнали пазаря, те били него­вите ученици и той -
Учителят. Те казвали: "Учителю, кажи ни това ..."
Той им напомнил:
- Не забравяйте, че сте дошли тук да ме продадете. Вие си загубихте
ума. Не забравяйте! Спомнете си защо ме хванахте!
Те отговорили:
- Не можем да го сторим сега. Той казал:
- Не се безпокойте. Дръжте на първоначалния си план. Аз ще ви
помогна.
Те не можели да повярват - какво ще направи той?
Така дошли на пазаря. Всички ги наобиколили. Цели­ят пазар се
заинтересувал от този роб, защото никога преди не били виждали такъв
хубав роб. Дошъл продавачът на търга. Когато Диоген се изправил, той
започнал да вика: "Този мъж е хубав, здрав и силен."
Диоген извикал:
- Стой! Чакай да ти покажа. Ти не знаеш как да пред­ставиш човека.
Търговецът слязъл, тъй като човекът бил наистина много здрав и мощен.
Диоген се изкачил и се случило това, което никой па­зар на роби не
познава. Той казал:
- Всички роби, елате! Дошъл е един учител да бъде продаден.
Така трябва човек да върви с хората, с живота, с дър­ветата, с реките.
Не се борете. Борбата е единственият грях. Не се съпротивлявайте. Ако
хората плачат, плачете. Ако хо­рата се смеят, смейте се. И ако правите
така, изведнъж ще разберете, че сте свидетели, а не изпълнители. Това
е тайна­та на всичко.
ТРУДНО И ЛЕСНО
Лаодзъ казва:
Изпълнявай безделие.
Участвай в неправене на нищо.
Вкуси безвкусното.
Голямо или малко, много или няколко -
замени омразата с добро.
Справяй се с трудното, докато е лесно.
Справяй се с голямото, докато е малко.
Трудните светски проблеми
трябва да се решават, докато са лесни.
Великите проблеми на света
трябва да се оправят, докато са дребни.
Затова мъдрецът,
без да се занимава с велики проблеми,
върши велики дела.
Този, който лесно обещава,
трудно изпълнява обещаното.
Този, който смята за леки много неща,
ще срещне много трудности.
Ето защо дори мъдрецът
смята нещата за трудни и по тази причина никога не среща трудности.
Животът не представлява проблем. По-скоро е тайнс­тво, което трябва да
се преживее, а не проблем, който да се реши. Но той става и проблем.
Става проблем, защото ти отлагаш нещата, отлагаш ги от днес за утре.
Това, което може да се направи днес, да се стори днес, не може да се
стори утре. Това, което би било добро дело днес, тайнство, което да се
преживее, утре ще стане един много труден и неприятен въпрос за
разрешаване.
Животът сам по себе си, ако се живее сега и тук, не е проблем.
Отлагането на нещата създава проблеми, които се трупат. Така се
натрупва огромна камара около тебе. Става почти невъзможно да се
живее. Ти си парализиран, инвали-дизиран, притиснат, окован. Първо се
опитай да разбереш това и след туй ще ти бъде лесно да навлезеш в
сутрата.
Преди няколко дни казах, че дори геният, талантът, може да е нобелист,
голям интелект, световна слава, но и той може да постъпи по детски.
Ако той открие сутринта, когато се събуди, че панто­фите му не са на
обичайното си място, той се ядосва и драз­ни. Ако точно в този момент
може да види яда си, той ще се засмее, защото е толкова глупаво и
нелепо! Но той не об­ръща внимание на гнева си. Отива в банята
раздразнен, в лошо настроение, и започва да се бръсне. Той почти не
осъзнава, че има проблем за решаване, който не го оставя на мира и се
промъква в неговото битие. И този проблем на­раства, защото в живота
няма нещо, което да не нараства. Всичко живо расте - ти си жив, гневът
ти е жив и расте. Никога не остава същият. С всяка минута набира
енергия и сила.
Човекът си се бръсне, но е раздразнен, не се наслажда­ва на
действието, на освежаващия ефект, на хубавия мо­мент, когато чувстваш
разтоварване. Не, той не е в настрое­ние да се наслаждава.
Несъзнателно той отпуска бръснача в ръката си и го изпуска на пода.
Сега той е още по-ядосан. Ако може да се овладее точно сега, той ще се
засмее. Глупа­во е да се ядосваш на бръснача, който не е живо
същество. Бръсначът не е виновен за нищо. Как можеш да се ядосваш на
един бръснач? Сега нашият човек е още по-раздразнен. Ръцете му
започват да се движат по-невнимателно и глупа­во. Отново пропуск и
старото хубаво огледало, което той обича много, е ударено и строшено.
Той вече не е на себе си. Излиза, блъска се в мебелите, тряска
вратата, наплесква детето, че не си е написало до­машното, вдига
кавга, заяжда се със жена си ... И всичко заради нещо толкова
незначително! Понеже пантофите му не били на мястото си.
А сега нашият така-наречен гений се качва на колата и тръгва за офиса
си, но така и не стига до там, защото прави катастрофа. Така трябвало
да стане, тъй като пантофите му не били на обичайното си място. Шофира
той като маниак, ядът му стига до краката, натиска газта - като пиян!
Катаст­рофата става. След 12-15 часа, когато отваря очи, вижда, че е в
болница. И не може да свърже събитията в едно.
Историята може да продължи и още ... влюбва се в сестрата и т.н. И
всичко това само заради пантофите, които не били на мястото си! Цялото
семейство е разстроено, раз­вод, а светът повече не е същият - само
защото пантофите не били на мястото си.
Оправяй нещата едно след друго и не ги оставяй да те затрупат. Не ги
натрупвай. Животът си е хубав, но става грозен. Той не е проблем.
Всеки проблем е толкова ДРЕ­БЕН, че е глупаво да наричаш живота
проблем. Той не е проблем за дърветата, не е проблем за птичките, не е
проб­лем за земята и небето. Той е проблем само за човека, тъй като
само човекът се е научил на хитрост - хитростта да от­лага. Така
дребните неща стават големи. И идва моментът, в който ти не можеш да
се справиш с тях. Тогава ти ставаш дребен, а проблемът огромен и почти
е невъзможно да го решиш. Тогава пренасяш бремето му върху своята
глава. При такова бреме как можеш да се радваш? Как можеш да се
наслаждаваш? Как можеш да празнуваш? Как можеш да танцуваш?
Тогава някой ти казва: "Има Господ." Ти чуваш думи­те, но не можещ да
повярваш. Може да има Сатана, който управлява света, но не Бог. Целият
ти живот е станал такава развалина, такова бреме, че ти се иска да си
сложиш край на живота. Рядко ще намериш човек, който в даден момент да
не е мислил да извърши самоубийство.
Психоаналитиците казват, че всеки мъж и всяка жена в продължение на
живота си поне десет пъти мисли за самоу­бийство. Не го правите,
защото сте страхливци. Иначе няма на какво друго да го отдадете, че не
го извършвате. Важното е, че го замисляте! Това означава, че животът е
станал тол­кова невъзможен за живеене, че вместо да се оставите да ви
повлича още, ще предпочетете вие да го оставите, да отпад­нете от
него.
Как можете да обичате Бога? Как можете да се моли­те? Молитвата е
израз на дълбока благодарност. Добре живян живот става живот на
молитва. Тя няма нищо общо с църквите, храмовете и джамиите, тя е
свързана с качеството на твоя живот. Добре живян живот във всеки
отделен мо­мент, осъзнат, буден, без отлагания, става живот за молит­
ви, а молитвите постепенно се превръщат в медитация. То­гава ти дори
не се молиш, защото думите ти пречат. Молитвата ти е мълчалива. Когато
молитвата е мълчание, това е медитация.
Така че, за да разбереш, че съществуването е красиво, свещено, че то е
благодат, благословия, ти трябва да живе­еш по различен начин - живот,
в който не отлагаш нещата. Това значи да живееш във всеки момент.
Разтовари се от миналото. Бремето вече го няма, ми­налото отплува и не
съществува. Ненужно се обременяваш с духове - те повече не
съществуват. Не се нагьрбвай с бъде­щето - него още го няма. Когато
дойде, ТИ ще си там, за да го посрещнеш. Защо го планираш сега? Така
както го пла­нираш, то няма да се случи. Твоето планиране ще създаде
по-голям проблем, тъй като с предварителното планиране ти искаш да
наложиш твоя план върху съществуването.
Съществуването не следва тебе, а ти можеш да го следваш и да се
чувстваш благодарен. Съществуването не може да следва тебе, защото ти
не познаваш цялото. Ти не познаваш волята на цялото, неговата съдба.
Като си правиш частни планове, те могат да се окажат, че са против
цялото и трябва да бъдат разрушени. Тогава и сърцето ти е сломе­но.
Зарежи миналото и не се захващай с бъдещето. Се­гашният момент е
всичко. Ако преживяваш настоящия момент будно, тогава нещата, дребните
неща, ще се опра­вят, а с оправяне на дребните неща, ти ще растеш и
няма да имаш големи проблеми.
Лаодзъ казва, че за големия човек няма големи проб­леми. Нормално е
вие да си мислите обратното, че има го­леми хора, защото те решават
големи проблеми. А Лаодзъ казва, че няма големи проблеми за големия
човек,тъй като той никога не оставя проблемите да станат големи. Той
ги разрешава, докато са дребни и са в ръцете му - тогава може да се
направи нещо. Когато решаваш проблема на момента, ти си свеж и
необременен, не се трупа прах върху битието ти. Когато се пъхнеш в
следващия момент, ти си свеж, млад и девствен. Изпълзяваш в следващия
момент както змията, която се измъква от старата си кожа, оставя
старата кожа, а в новата е още по-свежа и по-млада. Така че животът е
ед­но тайнство, а не е проблем за решаване. Той трябва да се живее
цялостно. Тогава ти се чувстваш благодарен - това е божи дар. Започни
го и се опитай да разбереш сутрите на Лаодзъ.
Изпълнявай безделие. Участвай в неправене на нищо. Вкуси
безвкусното...
При действие не прави нищо - това е най-дълбоката тайна на Лаодзъ. Той
казва, че щом нещата могат да се вършат като не правиш нищо, защо
трябва да вършиш не­що? Когато нещата стават чрез невършене на нищо,
ако ти правиш нещо, или се опитваш да направиш, ти само ще си навлечеш
беля.
Сега да ти дам няколко примера. Ти трябва да си чул името Архимед -
неговата история е известна. Той се опит­вал да реши един научен
проблем. Напрягал се с всички сили. Не можел да спи, не можел да прави
нищо друго. Ца­рят му бил възложил да реши някакъв проблем и то ведна­
га. И той бил първият човек, който трябвало да се занимава с този
проблем. Така че нямало прецедент, нямало нищо в миналото, което
можело да му помогне. Никога преди не бил възниквал този проблем -
това било за първи път.
Работил той упорито, бил много напрегнат - до край­ност. Но какво да
направи? Като не можеш да решиш един проблем, ти просто не можеш да го
решиш и толкоз! Човек се чувства безсилен, безпомощен.
Един ден докато се къпел, лежал във ваната, отпус­нат - забравил за
задачата, която трябвало да реши, защо­то тя не можела да се реши - и
изведнъж я решил. Той бил толкова екзалтиран, че забравил, че е гол в
банята, изтичал на улицата и завикал: - Еврика! Еврика!, което
означава -Открих, открих го!
Царят помислил, че е полудял и целият град го по­мислил за луд. А той
не бил полудял. Той открил решение­то. Когато царят го попитал: - Как
го откри?, той казал: - С бездействие. Аз нищо не правех и изобщо не
се опитвах да го реша, аз просто го бях изоставил. Бях преустановил на­
пълно всичките си занимания с него и релаксирах.
Тогава какво се е случило'? Когато релаксираш, ти ста­ваш едно с
цялото. Когато релаксираш, ти нямаш его. Кога­то релаксираш, ти не си
личност. Когато релаксираш, ти ставаш цялото. А когато си напрегнат,
ти ставаш индивид. Колкото повече се напрягаш, толкова повече се
концентри­ра егото.
Егото е дребно, как може да реши нещо? То може да се суети, но не може
да реши нищо. Когато го няма егото, ти се отпускаш във ваната и
изведнъж проблемът е решен!
С Буда се случило следното: Шест години работил много, наистина много.
Никой не е търсил така дълбоко вътрешното значение на живота като
Гаутама Буда. За шест години направил всичко, което можело да се
направи, всич­ко в човешките възможности. Ходил при учителите - всички
учители известни в онези времена. Но учителите били без­помощни,
защото каквото и да кажели, Буда го е правил. Той го правил отлично и
те не можели да му кажат: - Не си направил достатъчно и затова не си
го постигнал. - Той правил всичко толкова добре, че било по-добре от
неговите учители. Затова те казвали: - Прости ни, но трябва да отидеш
другаде. Не се получава и ние не можем да ти помог­нем с нищо повече.
Намери друг учител.
Дотегнало му от всичките учители, от всичките систе­ми, философии,
методи, методики и започнал сам да се за­нимава, но пак нищо не
ставало.
Изминали шест години в кошмарно съществуване. Живеел с дълбоки
терзания. Един ден като минавал реката Ниранджана близо до Бодх-Гая,
той бил много слаб от дъл­гия пост, тъй като някой му казал, че трябва
да гладува дъл­го, за да си помогне, толкова слаб бил, че не можал да
пре­мине реката.
Ниранджана не е много голяма река, но той бил наис­тина много немощен.
Хванал се за корените на едно дърво, за да не го отнесе течението.
Така захванат за корените на дървото той започнал да мисли: "Какво
правя? Аз просто се съсипах, а не стигнах до никъде. Светът свърши и
всичко ТОВА аз оставих зад себе си. И сега тази мокша, спасение­то,
господ, истината - все едно как ще го наречеш - всичко свърши и хич не
ме е еня. Зарязах всичко." В този момент той смъкнал бремето от себе
си.
Когато търсиш и ровиш за нещо, ти създаваш напре­жение. Точно това
напрежение става бариерата. А когато няма търсене и ровене, всичко
релаксира. Точно това се случило с Буда в реката Ниранджана, както се
случило и с Архимед в банята. Отпуснал се, релаксирал и почувствал
изблик на енергия. Тази енергия ие е негова, тя е енергията на цялото,
а него го няма.
Ти съществуваш само с твоето търсене, алчност и же­лания. Когато няма
алчност и желания, няма какво да се постига. Настоящият момент е
достатъчен, край сам за себе си. Тебе те няма. Егото изчезва.
Тогава Буда излязъл от водата и се отпуснал под дър­вото бодхи. От
години не бил релаксирал. Тази нощ той спал дълбоко. За първи път спал
без сънища, тъй като съ­нищата са желания. През деня сънуваш чрез
мисленето, в бленуването желанията продължават - 1001 желания, неиз­
пълними.
Мечтите създават някаква утеха за ума - това, което не става в живота,
става в мечтите. Мечтите са утеха. Когато нямаш желания, мечтите
изчезват, а когато мечтите изчез­нат, за първи път заспиваш. За първи
път се отпускаш и из­чезваш в цялото.
Така той спал добре, за първи път наистина се наспал. Рано сутринта,
когато последната звезда бледнеела, той от­ворил очите си - свеж и
бодър като новородено - без наме­рения, без търсещ ум, без желания -
това, което Буда нарича тришна - без тришна, без желание.
Този момент бил вечността, защото когато желаеш, ти винаги преминаваш
в бъдещето. А онзи момент бил веч­ността, без движение към бъдещето -
онзи момент бил всичко. Тогава Буда станал като цветето. Цветето цъфти
тук и сега. Птичката пее тук и сега. Човекът винаги си мисли за
другаде. Човекът никога не е там, където е. Ще го намериш навсякъде
другаде, освен където е. Не можеш да го намериш там, където е -
никога!
Буда в онзи момент бил наистина в онзи момент, там под дървото бодхи.
Физически бил там, психически бил там и душевно бил там. Затова онова
дърво станало дървото на осенението.
Никаква мисъл, никакво вълнение върху езерото на съзнанието, всичко
затихнало, желанията не безпокоят, бу­рята я няма. Погледнал
последната гаснеща звезда и станал осенен. Когато по-късно хората го
питали: "Как го постиг­на?", той отговарял: "Като спрях да търся и да
ровя. Спрях да съм активен - при пълното безделие то стана." Винаги
така става.
Понякога може да сте забелязали, не като при Буда и Архимед, но
понякога се мъчите да си спомните някое име. Просто ви е на върха на
езика. Казвате си: "На върха на ези­ка ми е, а не излиза."
Затормозявате се, напрягате се, но какво да сторите? Не ще, та не ще
да се яви! Колкото повече се мъчите, толкова става по-невъзможно.
Тогава се отказва­те, вземате цигара и запалвате или излизате в
градината да се поразходите. Просто се ангажирате с нещо друго,
пускате радиото или си пиете чая. Или просто се занимавате с нещо
друго и съвсем забравяте за името. Тогава изведнъж то изс­кача и го
произнасяте. Едно малко осеняване, но по качест­во е същото. Едно
малко сатори, много дребно, не си струва хвалбата, но е от същото
естество.
Ако можеш да схванеш този процес, ти ще разбереш какво Лаодзъ има
предвид като казва бездействие. Просто има неща, които ти не можеш да
постигнеш с действие. Ето го критерият: Ако има нещо, което ти можеш
да постигнеш с действие, то принадлежи към този свят. Всичко, което
може да се постигне с действие, принадлежи към материал­ния свят. А
всичко, което принадлежи към духовния свят, не може да се постигне с
действие. То може да се постигне само чрез бездействие, релаксация и
тотално карай-да-върви!
"Изпълнявай бездействие...", изпълнявай карай-да-върви, изпълнявай
релаксация. Релаксирай, когато търсиш истината. Когато тръгнеш да
търсиш истината, ти си със светски ум. Нужна е амбиция, усилия, тъй
като има жестока конкуренция. Ти не си сам. Милиони хора се борят,
сража­ват се един с друг, във вечна война са.
Светът е постоянна война и всеки се бие срещу всеки. Синът се бие с
бащата, може и да не го съзнава. Бащата се бие със сина, също може да
не го съзнава. Майката се бори с детето си, детето се бори с майка си.
Брат срещу брат, нация срещу нация, семейство срещу друго семейство -
всеки се намира в дълбок конфликт и се сражава.
Виж какво, ако релаксираш, ти не можеш да станеш министьр-председател,
не можеш да станеш президент на страната. Ако релаксираш, не можеш да
станеш Рокфелер или Форд. Това не е възможно. Ако само релаксираш, ти
ще си просяк като Буда или Лаодзъ. Така че нужна е борба. Светът е
свързан с насилие и той принадлежи на егото. Све­тът принадлежи на
тези, които са по-агресивни от другите.
Ти идваш в света напълно обучен за насилие, действие и вършене на
нещо. Хората идват при мене и казват: "Кажи ни какво да правим и ще го
направим, а ти казваш: "Само релаксирай и не прави нищо." Това е
невъзможно." Изглеж­да невъзможно дори и за миг да не правиш нищо,
защото по стар навик, по дълбоко вкоренен шаблон ти си знаеш: нещо
трябва да се прави!
Лаодзъ казва:
Не прави нищо.

В света на битието не е нужно да действаш. Това е смисълът на битието:
няма нужда от правене. Там процъф­тява най-дълбоката ти същност и ти
цъфтиш с най-голямото си величие.
Никакви усилия не са нужни. Дзен-учителят казва: Седиш си кротко и не
правиш нищо, а тревата сама си расте. Той говори за най-вътрешния слой
на твоето битие, където бездействието и кроткото седене са
единственият начин да правиш нещо. Тревата сама си расте - няма нужда
да я тег­лиш, нито да дърпаш растенията нагоре - те сами си израст­
ват. Ти седиш отстрани и чакаш. Докато чакаш, тревата по­раства.
Веднъж като разбереш, че не са нужни усилия за най-същественото битие,
внезапно за тебе се открива ново изме­рение. Няма напрягане.
Религиозният човек не е напрегнат. Всъщност религиозният човек не се
мъчи да постигне нещо. Ако видиш религиозен мъж да постига нещо, той
не е рели­гиозен, той е толкова светски, колкото са и другите. Той е
сменил само името на господа си, това е всичко. Преди го е наричал
пари, а сега го нарича медитация. Преди го е нари­чал материален, а
сега нещо друго - Бог. Но постигащият ум е налице, а всеки постигащ ум
е препятствие, единствената бариера.
Изпълнявай безделие...
Наслаждавай се на бездействието. Просто е, но изг­лежда трудно.
Изглежда трудно заради тебе. Иначе си е много просто. Намери време за
неправене на нищо. Когато имаш свободно време, просто си затвори очите
и не прави нищо. Скоро ще усетиш вкуса на безвкусното. Скоро ще
навлезеш в различен вид съществуване, където са живели Исус, Кришна и
Лаодзъ.
Изпълнявай безделие, участвай в неправене на нищо.
Постоянното ангажиране в дела създава безпокойство. Затова понякога
гледай да не се ангажираш с никакви дела и да не правиш нищо.
В детството ми дядо много се безпокоеше за мене. Тай беше любвеобилен,
умен, стар и мъдър човек. Щом ме ви­деше да седя, тъй като цялото ми
детство премина така: в неправене на нищо и само кротко седене - той
казваше:
"Ставай! Прави нещо! Иначе няма да постигнеш нищо в живота, ще се
провалиш."
Той беше прав. Напълно прав. И казваше това от дъл­боко състрадание.
Нареждаше: "Поне иди да играеш! Недей да седиш така, създаваш ми
грижа."
Така че аз се премествах от тази стая в другата и пак сядах. Защото
веднъж вкусиш ли безвкусното, нищо не мо­же да се сравни с него, то е
несравнимо.
Веднъж разбереш ли, че неангажирането с никакви дела е най-великото
дело в света, тогава всички неща ти из­глеждат дребни,детински и
глупави!
Обаче на Запад никога не е имало учител, който да казва: Не правете
нищо! Исус се опитал, но го убили. А той се опитвал много предпазливо,
защото знаел, че няма да бъ­де изобщо разбран. Ако той говорил като
Лаодзъ, никой нямало да го разбере.
Евреите са много дейни. Те вършат много неща. Труд­но е да победиш
евреите в каквото и да било. Никога не се състезавай с евреин, той ще
те победи. Те са големи деяте­ли. И целият свят е против тях. Много
Хитлеровци са идва­ли и са си отивали. Опитвали са се да сломят
евреите, но напразно. Всеки път евреите са се съвземали и са ставали
по-силни от преди. Евреите са най-светската раса на света. Те вярват в
действието. Те не могат да разберат Исус, а той говорил нещо като
Лаодзъ, много предпазливо, с маскиро­въчни изрази, както никой друг
учител не се е опитвал.
Точно обратното гласи поговорката: Като не правиш нищо, ставаш
работилница на дявола. А Лаодзъ казва, че когато не правиш нищо, само
тогава ти ставаш работилница на Бога, не на Сатаната. Дяволът те
обзема, когато решиш да направиш нещо. Тогава ти си в ръцете на
дявола. Тогава той може да те обземе, да те изкуши, да те насили, да
те на­кара да се стремиш към нещата и постиженията. Човекът, който не
иска да прави нищо, който не се интересува от де­лата - дяволът просто
не може да го приближи. Невъзможно е, защото дяволът е деятелят.
Искам отново да ви кажа, от друга гледна точка, защо Адам е бил
изгонен от Райската градина, от Рая.
Адам живял като животните, растенията и птиците, като не правел нищо.
Това било истинска наслада - просто да се радваш на живота като
децата. Те не правят нищо, а му се радват и само играят.
Господ казал: Недей да ядеш плода на дървото на зна­нието, защото в
момента, в който вкусиш този плсд, ти ще станеш деятел, тъй като
знанието е ненужно, ако не действа като средство за правене на нещо.
Знанието означава техно­логия, ноу-хау. Знанието е техническо средство
за по-умело правене на нещата. Знанията те правят по-ефикасен
изпълнител.
Обаче змията, дяволът, ги изкусил. Първо той изкусил Ева. Това също е
от значение, защото, където и да погледнеш, ще видиш винаги как Евите
тласкат мъжете си към правене на нещо. "Иди да свършиш това! Трябва да
си пос­троим по-голяма къща и да си купим по-голяма кола! Нужни са ни
повече богатства, диаманти. Върви да направиш нещо, стига си седял в
къщи!" Жените все ръчкат мъжете си.
Така че притчата е многозначна. Ако го оставиш мъ­жа, той ще се
отпусне и ще стане лентяй. Той просто ще релаксира. Ще си свири с
флейтата под дървото, ще си пийва от шишето винце и това му стига!
Няма да му е до света и да се безпокои за него.
В притчата е казано: змията първо убедила Ева. "Това дърво - дървото
на знанието - е забранено, защото Господ не иска да станете като него.
Ако ядете от плода на знание­то, вие ще станете като боговете!"
Всички реклами са предназначени за жени, а не за мъ­же. Змията е
първата рекламна агенция. Тя е пионер в това поприще. Насочила се е
към правилния обект. Ако искаш да хванеш мъжа, дръж жената. Веднъж
влезе ли в ума й нова кола, трудно ще я откажеш - тя ще вкара новата
кола в гла­вата на мъжа си.
Щом като веднъж Ева вкусила плода от дървото на знанието, тя изкушила
и клетия Адам. Те били изпъдени, изхвърлени, от рая. Смисълът е, че
след като станали толко­ва изкусни, знаещи и действащи, те загубили
невинността на битието, на която се наслаждавали. Преди това времето
не съществувало.
В притчата е казано, че когато Господ ги изгонил, той им казал: "Сега
ще има смърт за вас." Тъй като преди не е имало време, значи не можело
да има и смърт. Не, че Адам нямал да умре, а нямало да има смърт.
Птиците умират, но те не познават смъртта. Те просто живеят и просто
умират. Нито за момент не се тревожат за смъртта. Животните жи­веят и
умират, но смъртта не е техен проблем. Те не сядат да мислят какво е
смъртта и може ли да се живее след смъртта или не. Смъртта не е
проблем за тях. С идването на времето идва и смъртта. Идва знанието,
времето навлиза и тогава идва смъртта. Всичко това е една каша от
проблеми.
Човек трябва да стане отново невинен. Той трябва да изостави знанията.
Но ти можеш да зарежеш знанието, само ако разбереш, че всичко, което е
хубаво, истинно и добро, може да се случи без правене. Иначе ти не би
могъл да зах­върлиш знанието.
Лаодзъ се стреми да те направи разбиращ. Той се опитва да ти даде
виждане, че знанието трябва да се изоста­ви. Тогава ти веднага ще
попиташ:
- Ако зарежем знанията, как ще можем да правим раз­личните неща?
Той казва:
- Тези толкова много различни неща не са нужни. Най-съкровеното битие
разцъфтява при неправене на нищо.
Изпълнявай безделие. Участвай в неправене на нищо. Вкуси безвкусното.
Лаодзъ никога не споменава името божие. Той после­дователно се спира
на насочващи думи, но никога не изпол­зва преки изрази. Например
думата безвкусно. Бог няма вкус, тъй като вкус и аромат съществуват
при двойственост. Ако нещо е сладко, значи че друго нещо е горчиво.
Ако не­що е добро, значи друго нещо е лошо. Ако нещо е свято, то друго
трябва да е грешно. Безвкусно значи недвойствено -това което индусите
наричат адвайта - недве. Безвкусно е поетичен израз, с него се прави
намек, а не пряка индика­ция.
Голямо или малко, много или няколко -замени омразата с добро.
Това е едно революционно схващане. Трябва да се тълкува по много
внимателен начин. Ти си чул прочутия израз на Исус: обичай враговете
си. Лаодзъ отива по-далеч от това. Той казва: "Отвърни на омразата с
добродетел, а не с любов." По-лесно би било да каже: "Отвърни с любов,
ко­гато някой те мрази. Обичай врага си." Но защо той не спо­менава
любовта?
Има сериозни причини. Първо, когато Исус казва: обичай врага си, той
приема двойствеността за любовта и омразата. Приема двойствения
феномен. Дълбоко в себе си ти вече обичаш своя враг, иначе как можеш
да мразиш? Докато не си обикнал своя враг, ти не можеш да го мразиш.
Ти обичаш вече врага си несъзнателно, ето защо го мразиш. Любовта и
омразата съществуват заедно. Когато обичаш някого, ти забравяш, че го
мразиш. Ако го осъзнаеш, ти ще осъзнаеш факта, че, когато обичаш даден
човек, ти също го мразиш и че когато мразиш даден човек, ти също го
оби­чаш. Враговете и приятелите не се различават много. Ти обичаш
приятеля си съзнателно, а го мразиш несъзнателно. Мразиш врага
съзнателно, а го обичаш несъзнателно. Защо­то двете не могат да
съществуват отделно. Те са двете лица на една монета: обичам/мразя.
Понякога се плашиш, че искаш да убиеш някого -например мислиш, че
искаш да убиеш съпругата си или съпруга, или че ще убиеш майка си или
баща си. Чувстваш се много виновен, но защо? Не чувствай вина.
Естествено е. Във всяка любов се крие омраза. Мисли за врага си и все
повече засилвай омразата си, тогава ще откриеш, че ти го обичаш. Може
би това е негативният начин на обичането -омразата е негативният път
на любовта.
Това се случило отдавна. Махатма Ганди и Мохамед Джина - двама велики
политици на Индия - били заклети врагове. Разбира се, когато сте
врагове за много дълго вре­ме, вие се привързвате един към друг.
Когато Ганди бил убит и Джина научил новината, човекът, който му я
съоб­щил, очаквал, че той ще е щастлив, но той станал много тъ­жен.
Без Ганди какво ще прави Джина? Врагът е мъртъв, значи и ти си почти
мъртъв.
На тебе не ти липсват само приятелите, липсват ти и враговете. Те са
част от битието ти.
Когато Исус казва: "Обичай враговете си", той не каз­ва нещо
революционно, то само изглежда революционно. Ти всъщност ги обичаш, но
любовта е скрита, а той иска да я разкрие, нищо друго.
Лаодзъ казва:
Отвърни на омразата с целомъдрие.
Какво е целомъдрието? То е равновесие, съчувствие, но не любов.
Разликата е фина, обаче велика. Когато оби­чаш някого, чувствата са
горещи. Когато мразиш някого и тогава чувствата са горещи. Еднакво е
едно нещо и то е го­рещите отношения.
Ако си безразличен към някого, ти си студен. Няма никаква топлина. Ти
просто не си привързан - нито обичаш, нито мразиш, нито те е грижа,
нито те е еня. Ти си безраз­личен и си вървиш по пътя. Затова и нищо
не може да нара­ни хората така, както безразличието. Ако мразиш
някого, това не е негов проблем. Той знае, че ти му обръщаш вни­мание
- може да е отрицателно, но е внимание. Но ако си безразличен, това
дълбоко го наранява.
Ако хората просто не ги е грижа за тебе, ти минаваш, а те не ти
обръщат никакво внимание, ти се чувстваш почти мъртъв! Безразличието
убива, а не омразата. Омразата по­ражда енергия. Любовта също носи
енергия. Любовта е приятно чувство, а омразата - неприятно, но ако
трябва да избираш между омразата и безразличието, ти сигурно ще
избереш омразата: Никога няма да предпочетеш безразли­чието.
Безразличието е напълно студено, убийствено.
Състраданието не е студено, но е хладно. Студеното означава смърт, а
хладното - равновесие. Нека да ви го обясня по друг начин.
Състраданието е хладно, а безразли­чието е студено. Ако сравниш
състраданието с любовта и омразата, то е хладно. Ако сравниш
състраданието с безраз­личието, то е топло. Топло е в сравнение с
безразличието и неговата студенина. Хладно е в сравнение с любовта и
ом­разата, с тяхната жар.
Целомъдрието е състрадание. То не е любов, не е ом­раза. То е
равновесието помежду им. Но не е безразличие. То дава живот. Ако не го
познаваш, състраданието ще ти изглежда като безразличие.
Разликата е едва забележима. Хладнината ще изглежда като студенина,
обаче хладното е живо и свежо, е студеното е просто мъртво.
Целомъдрието е състрадание.
Замени омразата с добро.
Справяй се с трудното, докато е лесно.
Всяко трудно нещо си има фаза, в която е лесно. Ако внимаваш, ще
разбереш. Много е лесно да се унищожи едно семенце. Но е много трудно
да се повали голямо дърво. А всичко си има семенна форма. Когато се
появи гневът, той е като едно семе. Ако искаш да го изхвърлиш в този
момент, не е трудно. Но ако го оставиш да пусне корени дълбоко в тебе,
да се разпростре в твоето битие, да те обхване цял, то­гава ще бъде
много трудно да унищожиш гнева в себе си. Ще ти се струва, че
унищожаваш себе си, защото е станал неразделна част от тебе.
Голямо или малко, много или няколко -замени омразата с добро. Справяй
се с трудното, докато е лесно. Справяй се с голямото, докато е малко.
Всичко е малко и лесно в настоящия момент. Ако не го отложиш за после,
всичко е лесно и малко. Ти си доста­тъчно силен, за да го промениш и
трансформираш. Но ако кажеш: - Ще го отложа за утре. Ако кажеш: - Няма
защо да бързам! Ако погледнеш леко и си кажеш: - Някой ден, когато
имам повече време, ще се заема с този проблем! - Меж­дувременно
проблемът ще нарасне и ще пусне корени.
Не отлагай, защото по-късно няма да си в състояние да направиш каквото
е нужно. А ти досега така правиш: от­лагаш за някога си. После идваш
при мене и казваш: - Ис­кам спокойствие, искам мир, - а от векове
отлагаш пробле­мите, които бушуват в тебе. Те трябва да се решат.
Нужно е да се реже с хирургически нож. Но ти отново бързаш.
Хората медитират няколко дни, 4-5 дена, след това идват при мене и
казват: - Нищо не стана. Не виждате ли колко е нелепо?
Какво искате? Цял живот отлагате. Ставате руина. Градината ви я няма
вече. Всичко е разрушено, само плеве­ли растат. Изведнъж един ден на
вас ви се приисква да има­те хубава ливада. Нужно е време. Плевелите
трябва да се изхвърлят. Техните корени и семена трябва да се
отстранят. Почвата трябва да се промени. Сега не е така лесно.
Но вие можете да сторите поне едно нещо: можете да започнете да
живеете за всеки отделен момент. Така поне няма да събирате повече
глупост около себе си, повече бок­луци. Поне ще можете да изчистите
част от градината и ще започнете да работите ден за ден. А веднъж
разберете ли колко трудни са станали проблемите, разберете ли, че те
са лесни, ако се решават в началото, отново всичко ще стане лесно. Но
това чувство, този нюанс, този трик трябва да се научи.
Трудните светски проблеми
трябва да се решават, докато са лесни.
Великите проблеми на света
трябва да се оправят, докато са дребни.
Затова мъдрецът,
без да се занимава с велики проблеми,
върши велики дела.
Това изглежда като парадокс, но не е. Това са прости истини, в които
няма противоречие. "Ето защо мъдрецът никога не се занимава с велики
проблеми..." Защото за не­го няма велики проблеми. Той никога не
решава велики проблеми и затова е велик.
Според вашето разбиране точно обратното е вярно. Вие си мислите, че
някой е велик, защото е решил някакъв велик проблем. Имало е велико
предизвикателство, което е победил. Това е глупост! Великият човек не
покорява нищо. Колкото е по-велик, толкова по-малко има да покорява.
Ако наистина е велик, той няма какво да покорява. Най-великият няма
проблеми за решаване - нито големи, нито малки, защото не им позволява
да се натрупват. Проблемите се създават само поради отлагане. Точно
сега всичко се из­живява и не е проблем, а е част от живота - хубавата
част!
Трябва само да си нащрек. Щом видиш, че се появява проблем, остави
всяко действие. Огледай го, обърни му внимание, но просто се вгледай
вътре, какво представлява. Понякога с една усмивка ще го промениш, а
понякога и смехът ще помогне, за да излезеш от омагьосания кръг. По­
някога нищо не е нужно. Дори без усмивка или смях, а само с едно
внимание вглеждаш се в него и той ще изчезне, както изчезват капките
роса сутрин при изгрев слънце.
Просто погледнете. Внесете слънцето на съзнанието и той ще изчезне,
защото е дребен, а вие сте големи, огромни! Самото прикосновение и
поглед ще сменят качеството му и той няма да е повече проблем. Можете
да му се радвате, наслаждавате и тогава животът става театър.
Този, който лесно обещава, трудно изпълнява обещаното.
Ако разбираш живота, ти никога няма да обещаваш, защото едно обещание
е отлагане. Ти или го правиш сега, или казваш: "Не знам, ще видя
утре."
В Махабхарата има хубав анекдот. Петте братя Пандави се криели в
гората. Един ден дошъл просяк. Удхищира седял пред колибата отвън и
просякът го помолил за нещо малко, само хляб и няколко чапати.
Удхищира размислил. И както винаги става, когато дойде просяк, гледаш
да отло­жиш. Казваш: - Ела утре - само, за да го отбиеш. Той може и да
не дойде утре. Ти не си толкова груб да му кажеш: -Няма да ти дам
нищо. - Освен това искаш да запазиш ими­джа си на щедър човек. Така че
казваш: - Ела утре. Не ме безпокой сега. - Така сторил и Удхищира. Той
казал: - Ела утре.
Бхима, другият брат, който не бил много мъдър или интелигентен, но
понякога се случва не много интелигент­ните да блеснат, та той
започнал да се смее и изскочил от къщата, смеейки се и тръгнал към
града. Удхищира попи­тал:
- Къде отиваш? Той отговорил:
- Отивам да кажа на хората в града, че моят брат е завладял времето!
Той обеща нещо на просяка, ако дойде утре.
Изведнъж Удхищира се усетил. Ами как можеш да ка­жеш: - Ела утре? -
Утре може да не си тук. Просякът може да не е утре тук. Удхищира
изтичал, хванал просяка, дал му каквото можал и повече не обещавал.
Обещанието е възможно, само ако утре е сигурно. Но кой може да знае
какво ще е утре?
Има една стара китайска приказка. Един цар бил мно­го сърдит на своя
министър-председател. Онзи извършил някои неща, за които царят го
осъдил на смърт. Традицията била, когато някой е осъден на смърт от
царя, царят да го посети предния ден и да го попита има ли желание,
което да бъде изпълнено. Последното желание на осъдения трябвало да се
изпълни. Това бил обикновен човек, който служил на царя много години
като премиер и царедворец. Но нещо сгрешил и с делата си разсърдил
царя, за което на другия ден трябвало да го екзекутират, да го обесят.
Царят дошъл при него 24 часа преди екзекуцията. Премиерът бил
смелчага. Той участвал в много войни като генерал.
Когато царят дошъл, премиерът започнал да плаче и ридае, целият облян
в сълзи. Царят казал:
- Никога не съм си представял, че ти човек с такава храброст ще
плачеш и ридаеш, понеже ще бъдеш обесен утре. От смъртта ли се боиш?
Премиерът казал:
- Не това е проблемът. От смъртта не съм се страху­вал никога, но има
нещо друго. Да го оставим настрани, сега няма време за него.
Царят бил любопитен и казал:
- Какво има? Кажи ми. Аз съм дошъл да изпълня пос­ледното ти желание.
Обещавам ти, кажи ми. Ти служи в мо­ето царство дълго време и аз искам
да изпълня последното ти желание, каквото и да е то, само ми кажи.
Премиерът казал:
- Щом като настояваш, ще ти кажа, но това е дълга история. Когато бях
млад, учих при велик учител. Той беше просветлен и пазеше много тайни
в себе си. Аз научих една тайна. Тази тайна е, че има рядък вид кон,
който може да бъде научен да лети. Но аз не го открих, и виж сега
ирония­та на съдбата - коня, с който ти дойде, е точно този вид кон, а
утре аз ще умра. Заедно с мене ще умре цялата наука за това. Тайната
ще умре, изгубена за човечеството. Затова плача.
Царят казал:
- Кон да може да лети? Колко време ти е нужно да го научиш?
Царят бил заинтригуван. Ако този кон може да излети в небето, то ще
бъде нещо превъзходно, несравнимо, с кое­то не може да се похвали
никой друг цар. Царят казал:
- Забрави за присъдата и ми кажи колко време ти е нужно.
Човекът казал:
- Това ще отнеме една година. Царят рекъл:
- Добре. Няма нищо лошо. Опитай за една година. Ако конят полети,
тогава не само че няма да те обесим, но ще те оженя за дъщеря си и ще
разделя с тебе царството си наполовина. Но ако конят не може да
полети, ти ще бъ­деш екзекутиран. Така че няма нищо лошо в това.
Излизай и вземай коня.
Мъжът взел коня и си отишъл в къщи. Жена му и де­цата му плачели,
понеже това бил последният ден, на след­ващата сутрин съпругът и
бащата ще бъде мъртъв. Те не повярвали на очите си, че той се връща,
яхнал кон. Помис­лили, че сънуват. Изтрили сълзите си и попитали:
- Какво става? Как успя да си дойдеш?
Той им разказал цялата история. Жена му отново за­почнала да плаче и
да нарежда:
- Ти си глупак, защото знам, че ти не знаеш такава тайна. Ти си
измислил лъжата. Щом като лъжеш, защо си казал една година? Трябваше
да кажеш 50 години, или поне 20 години. Едната година ще мине бързо и
това ще бъде кошмар. Цяла година ще треперим, защото ти пак ще тряб­ва
да умреш.
Мъжът й рекъл:
- Не се страхувай, една година е много време! Царят може да умре, аз
мога да умра, или поне конят може да ум­ре - не се тревожи! Недей да
се тревожиш, защото една го­дина е достатъчно дълга.
Лаодзъ казва:
Този, който лесно обещава,
трудно изпълнява обещаното.
Този, който смята за леки много неща,
ще срещне много трудности.
Ето защо дори мъдрецът смята нещата за трудни
и по тази причина никога не среща трудности.
Лаодзъ ти казва да не обещаваш, защото губиш вярата си - времето
променя нещата. Не казвай нищо за бъдещето със сигурност, защото
самото бъдеще е несигурно. В най-добрия случай можеш да си сигурен за
настоящия момент, това е всичко. Човекът, който живее с настоящия
момент, без да обещава, да отлага, да обмисля, да планира за в бъ­
деще, който живее толкова прост живот, толкова невинен живот - така че
неговата вяра пораства, доверието му по­раства, благодарността му
пораства - този човек става про­водник на най-върховното блаженство,
което протича през него. Той става път за святото, за Дао.
А този, който лесно дава обещания, който с лекота от­лага нещата,
който никога не мисли, че нещата са трудни...
Опитай се да разбереш това. Лаодзъ казва:
Всичко е просто, ако го приемеш правилно отначало.
Но недей мисли, че е просто, че е лесно, защото, ако си мислиш, че е
лесно, ще си склонен да го отложиш - за такова лесно нещо защо да се
тревожиш сега? То може да се направи и утре. Нещата са лесни, но ти
мисли, че са трудни и се заеми с тях веднага, иначе те ще станат
трудни.
Ето защо дори мъдрецът смята нещата за трудни...
знаейки много добре, че те са лесни. Но той ги счита за трудни, за да
отклони вътрешната склонност към отлага­не.
Дребните неща, много обикновените неща могат да се направят много
лесно, но мъдрецът ги смята за трудни "... и по тази причина никога не
се сблъсква с трудности", защото ги решава всичките. Нещата не се
натрупват и никога не са прекалено много. Човекът преминава от момент
в момент, напълно разтоварен от миналото и необременен за бъдеще­то.
Движи се като огледалото празен.
Празното огледало е най-правилният израз за мъдре­ца. Ти заставаш пред
него и то те отразява. Когато се отда­лечиш, отражението изчезва.
Огледалото е пак празно и от­ново е готово да отрази това, което
застане пред него. Огле­далото никога не казва: Аз ще те отразя утре.
Ако то може да каже: Утре ще отразявам, ще се натрупа такава тълпа, че
нищо няма да се отрази. Такова е състоянието на твоя ум: ти отлагаш.
Стига, спри да отлагаш. Погледни проблемите. Със самото поглеждане те
са почти решени. А дребните неща, които се случват? Те също могат да
се решат.
Всеки е в състояние да реши собствените си проблеми. Всеки трябва да е
в състояние. Щом си способен да създа­ваш проблеми, кой друг трябва да
е способен да ги решава? Ти ги създаваш, ти ги решаваш.
Тези сутри на Лаодзъ са много важни. Обърни им дос­татъчно внимание.
Медитирай върху тях. Нека битието ти да се потопи в тях.

ТЯ Е ЦАРИЦА КЛЕОПАТРА
В. Аз чувствам такава самоувереност, че скоро ще стана просветлен, но
затова ми се струва, че ще е по-добре, ако моето просветление се
позабави, за­щото изглежда, че е по-голяма радостта от забавяне на
просветлението, отколкото да си просветлен. За­що е така?
О. Недей да чувстваш такава увереност, иначе то ще бъде отложено
завинаги. Самоувереността не е качество на пътуването навътре. Тя е
бариера.
Във външния свят самоувереността е помощ и повеля. Без нея не можеш да
отидеш никъде навън в света, защото е нужно его, борба, нещо като
лудост е нужно. Но когато се обърнеш навътре, всички качества, които
ти помагат при пътуването навън, стават препятствия. Себето не е
нужно, самоувереност не трябва.
Човек трябва напълно да загуби себе си и само тогава е възможно
просветлението. Не си ТИ, който ставаш прос­ветлен. Когато тебе те
няма, тогава има просветление. Това е първото нещо, което трябва да
запомниш.
Сега второто ... как можеш да сравниш кое е по-добро - просветлението
или неговото очакване? Сравнението е възможно, само когато си станал
просветлен. Когато ги познаваш и двете, тогава можеш да сравняваш.
Не се залъгвай. Не се опитвай да влагаш разум в него. Тъй като ти
трябва да чакаш, ти се опитваш да го осмислиш. Има много прелест,
щастие и блаженство в очакването. Щом в очакването има толкова много
блаженство - повече отколкото в просветлението, тогава тези, които са
го пос­тигнали, са глупаци. Буда, Лаодзъ, Кришна и Христос са глупави,
всички са глупави! Тогава какъв е смисълът да го постигаш?
Не, така ти се опитваш да заблудиш себе си. Никога не си бил толкова
близко, а умът е лукав и хитър. Той ти казва:
- Кой те кара да бързаш? Хубаво е, че не идва. Чака- нето е добро,
блажено!
Сега ти се опитваш да скриеш безсилието си. Така можеш да се въртиш
все в кръг. Първо, така отлагаш и ще отлагаш може би вечно, ако имаш
твърде много от себето. Забавянето е от тебе! Не че има блаженство при
очакването - чакането си е било винаги мъчително. Да очакваш, значи да
висиш по средата, да си изоставен. Чакането е винаги напрежение,
страдание - иначе кой би се стремял да пос­тигне? Какво всъщност
чакаш? Чакаш да постигнеш. Чака­нето не е хубаво, но ти се мъчиш да се
утешиш.
Забрави себе си, остави фалшивите утешения, защото никой друг освен
тебе не се заблуждава. Ти не мамиш нико­го, но можеш да измамиш себе
си завинаги.
Остави себето, изхвърли твърде голямото доверие, защото е егоистично.
Тогава ще има просветление, няма защо да го чакаш! Чакането е поради
препятствията, които ти създаваш. Просветлението не създава никакви
пречки по пътя ти. Бог не те отблъсква от себе си. Никой не ти създава
трудности. Ако не постигаш, то е само поради теб самия.
Така че зарежи самоувереността и себето. Тогава вне­запно откриваш, че
просветлението не е нещо, което се случва с тебе. То е твоята
собствена природа, твоето битие. Когато себето го няма, то е ти
самият. Забрави всички уте­шения.
Може да си чул, аз самият съм я казвал много пъти, известната приказка
за лисицата и гроздето. Един от най-известните мъже, Езоп, я написал.
Една лисица дошла при едно дърво, което било отру­пано с лозови клони,
натежали от грозде. Скочила тя, опи­тала се, но не можала да достигне
гроздето, понеже било нависоко, а нейното скачане не било достатъчно
силно. След това се огледала дали някой не я наблюдава. Едно малко
зайче я гледало от храста и я попитало:
- Лельо, какво става? Не можеш ли да достигнеш гроздето?
Тя отговорила:
- Не, сине, не това е въпросът. Гроздето е кисело.
Това е утехата.
Аз пък ти казвам, че гроздето никога не е кисело, или поне гроздето на
просветлението. Никога не е кисело, а е винаги узряло и сладко. Ако не
можеш да го достигнеш, не се мъчи да се утешаваш, че обичаш да чакаш.
Просто се постарай да разбереш защо си принуден да чакаш. Кой те
принуждава да чакаш? Ти не ще откриеш никой друг, а себе си - тази
самоувереност и себето.
В. Хаосът, който съществува днес в нашия век, по-различен ли е от този
в други времена? Чувства се като че ли е настъпило особено време, или
може би всяко време е особено?
О. Да, всяко време е специално, всеки момент е специ­ален. Но всяка
епоха си чувства, че е специална епоха. Това е егото на епохата. Всеки
век винаги е имал чувството, че никога не е било такова време -
революционно, в хаос, вой­ни, знания, мъдрост - нещо особено,
специално.
Чувал съм - не знам доколко е вярно, но трябва да е така, след като
знам какъв е човешкият ум - че когато Адам и Ева били изпъдени от
райската градина, казват, че първи-те думи, които били изречени,
напускайки портите, били на Адам към Ева:
- Скъпа, това е най-великото революционно време, през което
преминаваме.
Първият ден на света, по-скоро първият момент, пър­вата стъпка в света
- и революция! "Това е най-великото революционно време, през което
преминаваме." А оттогава насам всеки Адам така чувства и всеки Адам
казва на своята Ева: "Скъпа, това е най-великият революционен век,
през който живеем, много е специален."
Защо става така? Епохата е специална, религията, с която си роден, е
специална, учителят, когото следваш, е специален - най-великият в
света, книгата, в която вярваш, е наистина от самия Бог, а не от
обикновени човешки съ­щества, всичко, което ти принадлежи, е
специално. Така се подпомага и подкрепя егото. Това са устоите.
Страната, в която си роден, е специална. Ако си индиец, тогава
страната ти е свещена. Ако си англичанин, ти знаеш, че си най-добрият
на света. Ако си французин - съ­щото.
Така е. И този метод е толкова лукав, че хич няма да се усетиш какво
вършиш със себе си. Правейки своята религия специална, ти ставаш
специален. Не че християнството е специално, а всъщност ти си този,
който е специален! Зара­ди тебе християнството изглежда специално. Не
Индия е свещена земя, а ти си този, който я правиш свещена със своята
религиозност! Толкова свещено е твоето битие! За­ради тебе цяла Индия
става религиозна страна и специална. Където и да си роден, положението
е същото. Ако си роден в Холандия или в Китай, пак ще бъде същото.
Опитай се да вникнеш в това. Светът е или обикновен или необикновен.
Тъй като няма основание да твърдим, че той е винаги необикновен, значи
е без значение разликата. Ако има обикновени моменти, само тогава
някои моменти могат да бъдат необикновени. Така че ти или твърдиш, че
светът е винаги обикновен и времето е обикновено, страна­та, религията
- всичко е обикновено, или пък казваш, че те са винаги необикновени.
Едно и също е, защото в такъв случай няма с какво да сравняваш и на
какво да противо­поставяш.
Постепенно, ако се откажеш от тези устои, ти извед­нъж ще изчезнеш.
Страната ти е обикновена? - Тогава ти не можеш да ходиш толкова важно
както преди. Езикът ти е обикновен? - Това те разколебава. Ако всичко
е обикновено - твоето раждане, твоето семейство, това-онова, тогава
как ще подхранваш егото си? Махнеш ли устоите, егото рухва на земята.
Това са тънки хитрости.
Чувал съм за един професор в Университета на Па­риж. Един ден
неочаквано той заявил на студентите:
- Аз съм най-великият човек в света!
Те не можели да повярват. Този обикновен професор, и то не по физика,
а по философия, дето никой не идва да я учи, само нарядко някои
откачени хора идват, и никой не за­чита катедрата, най-пренебрегваната
в университета и от­къде накъде той да е най-великият човек в света?
Те се засмели и казали:
- Чували сме, че философите са малко ексцентрични, но сега Вие го
доказахте. Значи Вие сте най-великият човек в света? А Ричард Никсън?
А Мао Дзедун? А Индира Ганди? Какво ще кажете за тези хора? Той
отговорил:
- Почакайте! Когато твърдя нещо, аз го доказвам. Аз съм логик и ще го
докажа. Имам доказателство, иначе нико­га не бих направил такова
изявление.
На следващия ден той донесъл картата на целия свят. Закачил я на
стената и казал:
- Елате да ви докажа. Коя е най-великата страна в света?
Разбира се това била Франция, защото всички били французи. Така че
отпаднал целия свят и останала само Франция. Тогава той казал:
- А кой е най-великият град във Франция? Разбира се това бил Париж,
защото всички били па­рижани. След това попитал:
- И кое е най-великото място в Париж?
Разбира се университетът - цитаделата на мъдрост­та. Вече студентите
се почувствали малко неспокойни, тъй като той идвал към целта и ще
стане трудно да го оборят. Той попитал:
- А коя е най-великата катедра в Университета? Разбира се, че трябвало
да бъде философската - най-древната, с най-тайнствените знания. А кой
е шеф на катедрата по философия? Той е и най-великият мъж на света.
Така правят всички. Има логика, има и доказателство.
Не бъдете глупави. Нека философите да са глупаци, но вие не бива.
Оставете всички тези глупости. Това е боклук. Щом го изхвърлите, ще се
почувствате чисти. Все едно, че сте се изкъпали във вечността. Ще се
почувствате така не-обременени и млади, защото цялата тази поквара в
главата ви прави покварени. Чувствате се болни. Не можете да се
излекувате, ако не изхвърлите боклука.
Бъдете прости, обикновени. Всичко е обикновено -можете да го наречете
необикновено, но разлика няма. Ут­рото е необикновено, като всяко
утро.
Хората винаги са се чувствали така. Щом се влюбиш, струва ти се, че
тази жена е царица Клеопатра. Такава жена не е имало никога. Но всеки
влюбен се чувства така. И не само това - ти ще се влюбиш и втори път и
отново същите чувства. Не, това сега е истинската Клеопатра, онази не
бе­ше нищо. Забравяш, че едно и също нещо си го казал на много жени.
Всеки влюбен чувства повишаване на егото. И това е станало причина за
много нещастия в света. Християните си мислят, че те са много
специални, богоизбрани. Евреите мислят, че те са най-специалните и Бог
ги е направил изб­раната раса. А това е причинило такова нещастие на
света. Ако вие сте избраната раса и на вас са простени всички гре­
хове, вие можете да правите каквото си искате.
Никой не е избран, или пък всички сме избрани! По-миярът и той е
избраното куче. И обикновената трева е изб­рана. Звездите също са
избрани и ти си избран. Или всички са избрани или никой не е избран -
това ще решиш ти. Но никога не казвай: "Аз съм избран." Тогава какво
да кажат другите?
Луди хора като Адолф Хитлер, Мусолини, Тоджо, Сталин - всички те са се
смятали за избрани хора, а остана­лите заставяни да бъдат управлявани!
Тези хора създадоха беди. Но същото семенце се крие и в тебе. Ако му
позволиш да порасне, ти можеш да станеш един Хитлер.
Никой не е специален. Животът е толкова хубав в не­говата ординерност,
така необикновен в неговата обикновеност, защо трябва да внасяш в него
глупави концепции и да го разбутваш?
В. Грешникът заслужава ли просветление?
О. А кой друг? Светецът си е просветлен, само греш­ниците са останали
непросветлени. Обаче религиите ви учат на нещо, което създава проблем.
Те ви заклеймяват като грешници, тогава как можете да станете
просветлени?
Грехът не е нищо друго освен грешка. Тази дума не съдържа укор - чисто
и просто, грешка! А който греши, той научава.
Всички светци са били грешници. Няма светец, който да не е бил
грешник, иначе как ще се превърне в светец? Той скитал, грешил,
отлъчвал се, падал и ставал милион пъ­ти. Но е достигнал. През целия
си път е бил грешник. Обаче след като се научил, повече не грешал.
Станал е мъдър чрез грешките си и греховете си. Сега знае, станал е
просветлен. От тъмнината на нощта се ражда зората.
Всеки светец е бил грешник и всеки грешник ще стане светец. Миналото
на светците е свързано с греха, а бъдеще­то на всеки грешник е
свързано със святост. Така че между светеца и грешника стои само
разликата между миналото и бъдещето. Това е всичко.
Не се чувствайте осъдени. Грехът сам по себе си е дос­татъчен. Защо
трябва да се натоварвате с повече обвинения? Бъдете бдителни. Това е
всичко. Вие трябва да правите грешки, но не повтаряйте едни и същи
грешки. Това е. Внимавайте, наблюдавайте и се учете! Всъщност, ако ме
попитате, ще ви отговоря, че светът на греха е свят на уче­нето. Човек
не може да се научи без него. Той трябва да по­тъне в греха.
Това е като коренът на дървото. Колкото по-дълбоко слиза коренът на
дървото, толкова по-високо стигат клоните му. Дървото се извисява на
голяма височина, но тя зависи от базата, от корените, които навлизат
все по-надълбоко.
Ако попаднеш на голям светец, трябва да знаеш, че той е бил и голям
грешник. Корените трябва да са стигнали надълбоко! Иначе как може да
знае толкова много? Ако ни­кога не е вършил грях, той няма да е
невинен, а глупав.
Има и глупави светци, но за мене те не са светци, а просто страхливи
хора. Те са страхливци. Никога не стори­ли грях, никога не се
отклонили от правия път. Винаги следвали правилната посока по
отъпканата пътека към иде­ологията, която обществото им определило и
концепциите, които религията е натъпкала в умовете им с условието, че
те са родени за тях и трябва да се придържат към тях. Затова те не са
се отклонили и са страхливци, които нищо не са на­учили. За мене
тяхната стойност е равна на нула. Те може да са добри хора, но
добротата им е безвкусна, без сол и аро­мат - малко тъпа и мъртва.
Ще откриеш два вида светци в тоя свят. Единият вид са светци от страх.
Тези, които се плашат от ада и последи­ците, затова никога не правят
грях. Такъв светия е като нап­равен от кал, не истински и не е
постигнал нищо. Ще разбе­реш, че той не е мъдър. Ами откъде може да му
дойде мъд­ростта? Никога не се е отклонил от правия път, как тогава
може да узрее за истината? Той си остава дете - невежо, глупаво и
неразумно. Не е вреден, но не научаваш нищо от него. Най-много да
научиш неговата тъпотия и страхливост.
Има и друг вид светци - ти ще си щастлив, ако попад­неш на светец от
втория вид, тъй като от сто светци девет­десет и девет са тъпи. Такава
е пропорцията между тъпостта и интелигентността и това съотношение се
запазва навсякъ­де. По света и по пазаря съществува тази пропорция: 99
тъпаци и 1 интелигент - мъдър, знаещ. Същата пропорция се запазва и
при светците. Така е по всички посоки.
Ако попаднеш на този, който е живял рисковано и се е движил по всички
посоки без страх, той е научил чрез пре­живяното да превъзмогва греха.
Не че не е вършил грехове, той ги е вършил тотално, интензивно, затова
е можал да се извиси над тях. Можал е да прозре през тяхната
абсурдност, затова е станал трансцедентален. Попаднеш ли на такъв
светец, то през него минава пътя ти, пътеката.
Христос е можел да каже на хората: Аз съм пътят. Той не е обикновен
глупав светец и това е причината, поради която е възкресен. Ако е бил
обикновен глупав светец, ще­ше да бъде въздигнат в култ! Евреите щяха
да провъзгласят: Той е син божий. Но бедата е в това, че неговите
пътища не са били съвсем прави - това, което евреите са считали за
право - пътищата му не били съвсем морални.
Понякога той оставал с проститутка, а това не било за свят човек.
Понякога се събирал с пияници и сам обичал да пие вино, харесвало му.
Не се държал почтено и нехаел за почтеността. Неморални хора и такива,
които обществото осъждало, били негови приятели. Участвал във всякакви
компании.
Това е причината, основната причина, поради която свещениците и всички
глупави тъй-наречени светци били срещу него. Много надълбоко той режел
корените на стара­та нравственост. Този човек бил опасен и трябвало да
се премахне. Той носел нещо на света, което щяло да причини хаос в
обикновения морал. Обикновеният морал живее по правила, а светецът
живее чрез осъзнаване, не чрез правил­ници.
Правилникът е за тези, които са страхливци. Светецът живее по своята
вътрешна дисциплина и не вярва в друга дисциплина. Собственото му
съзнание е единственият закон
за него. Той го следва. Където и да го заведе, той е готов да го
следва. Ако го води в ада, ще отиде в ада, тъй като това е неговият
начин да научи истината. Той следва собственото си битие. Не позволява
на никого да го насилва за нищо, бунтува се.
Обикновените светци са безопасни, но светци като Христос са опасни -
за обществото, за културата, за утвър­дения начин на живот, за
статуквото и за системата. Хрис­тос може би е изглеждал като хипи -
бунтар, който руши правилата.
Човек трябва така да живее! Докато не си живял на­пълно свободен,
докато не си страдал поради собствения си избор, ти не можеш да се
издигнеш над нищо. Ти ще си све­тец от глина.
Питаш ме: - Заслужава ли един грешник да бъде прос­ветлен? Аз ти
отговарям: - А кой друг? - Той си го е спече­лил. Заради греха е
страдал, чрез него е достигнал зрелост. Но аз не казвам, че само по
пътя на греховете се постига. Иначе всички щяха да са го постигнали!
Грехът плюс осъз­наването - това е формулата (грях + осъзнаване).
Тогава върви, където щеш, прави, каквото щеш, но това осъзнаване
винаги ще те връща. Осъзнаването е стълбата, по която се издигаш над
преживяното.
Ако Христос беше роден в Индия, той нямаше да бъде разпънат на кръста.
Ние тука не познаваме такава практика. Знаем много по-опасни люде -
Христос е нищо. Ние позна­ваме Кришна, а всъщност има вариант, че
Христос е изопа-ченото име на Кришна. Христос трябва да съдържа нещо
от качествата на Кришна. В Бенгали Кришна е Кристо, а в много
европейски езици Христос е Христо. Така че може би Христос е
производно от Кришна. Христос не е името на Исус. Исус Христос
означава Исус Кришна, т.е. че в него има нещо от Кришна. А любовта му
към Мария Магдалена е нещо като любовта на Кришна към Радха.
Евреите не му вярвали. Те са големи моралисти, мате­матици,
пресметливи и изведнъж идва този човек, който ще им разтури системата!
Ние позволихме на Кришна да има 16 000 приятелки, които наричаме гопи.
Гопи е по-добрата дума за любовни­ца, по-приятна и съдържателна.
Позволихме му да има 16 000 гаджета и не го разпънахме на кръст.
Разбира се те всички не бяха женени за него, някои си имаха съпрузи,
бя­ха чужди съпруги. Самата Радха не беше негова жена, а на друг.
Само преди няколко дни имаше процес в Утар Прадеш в съда заради
някаква земя. Някакво парче земя от векове се е водило на името на
Радха Кришна. Сега влязъл в сила нов правилник и тази нива не можела
да бъде на името на един човек. Но съдията отсъдил добре и казал:
- Тъй като земята е на името на Радха Кришна, то не е име на един
човек. И тъй като Радха никога не е била за­конна съпруга на Кришна,
тук имаме две лица. Така че зе­мята може да остане както е поради
факта, че е на имената на двама души, а тази големина на земя е
разрешена за два­ма души.
Името на съпругата на Кришна е забравено напълно. Тя се е казвала
Рукмани. Това име е забравено напълно. А Радха не е била негова
съпруга, била негова метреса.
Индия никога не е мислила да убива този човек. Нап­ротив, ние твърдим,
че той е абсолютен аватар - тоталното слизане на Бога на земята. Защо
го наричаме тотален Бог? Защото той може да прави грехове като грешник
- велик грешник, а си остава светец - най-великият светец познат
досега. При него се срещат двете крайности, значи той е то­тален.
Ако един светец е само светец и никога не е съгрешил, той е
еднополярен. Нещо липсва. Когато един човек е двуполярен и са налице
два полюса, значи че той е тотален и жив. Той е едновременно денят и
нощта, животът и смърт­та, хаосът и космосът.
Така че ти питаш: - Заслужава ли грешникът да бъде просветлен?, а аз
отговарям: - Да. Само грешникът заслу­жава. Обаче осъзнаването трябва
да се възпитава.
Аз не осъждам греха. Аз само го посочвам - грях, но грях при
съзнателен, буден и осъзнат ум.
Прави каквото ти харесва. Искаш ли вино, пий, но бъ­ди нащрек. Скоро
ще разбереш, че това е невъзможно. Ко­гато пиеш вино, ти губиш
разбирането, а това е грях. Така че не е възможно да има святост. Ако
можеш да пиеш и да останеш бдителен, пий колкото си искаш, но то е
вода и нищо друго.
Казват, че Христос е превърнал водата във вино, а пък аз ви уча на
друг трик - как да превърнете виното във вода -бъдете осъзнати. Тогава
ще направите по-големи чудеса от Христос.
Бъдете осъзнати и виното ще стане вода. Бъдете осъз­нати и сексът ще
стане любов. Бъдете осъзнати и любовта ще стане молитва. Бъдете
осъзнати и молитвата ще стане медитация. Само трябва да се помни едно
нещо: прави как­вото ти харесва, но го прави с пълно съзнание и тогава
няма да се отклониш.
В. Може ли човек да стане свръх-пристрастен към катарзис?
О. Да. Умът има болест с дълбоки корени. Аз наричам тази болест С.Д. -
свръхдозиране, свръхдействане. Пазете се от болестта С.Д. Може от
всичко да направите прекалено много и тогава вместо полза ще имате
вреда.
Храната е хубаво нещо. Тя е жизненост, но ако изядеш много, ще стане
отрова. Можеш да умреш от преяждане. Всъщност медиците-изследователи
казват, че хората повече умират от преяждане, отколкото от глад.
Вестниците продължават да публикуват съобщения, че няколко души някъде
са умрели от глад, но никога не съоб­щават колко души са умрели от
преяждане. А това трябва да се публикува на първо място. Винаги повече
хора умират от преяждане.
Човек може да живее три месеца без да яде абсолютно нищо. Но, ако
преяждате дори само три седмици, не можете да останете живи. Опитайте.
Само три дена яжте толкова много, колкото сте способни да поемете ...
Веднъж Мулла Насрудин и един ученик тръгнали за Мека. Дегизирани като
пътуващи дервиши, те спирали пред портите на богатите къщи и
получавали храна и вода. Кога­то се хранели, Насрудин ядял колкото
може повече, а след това лягал да спи. А неговият ученик имал странен
навик: ядял по малко, след това се поразкършвал и пак ядял. Един ден
Мулла Насрудин го попитал:
- Какво правиш? Кажи ми тайната. Аз не съм ли ти учителят?
Ученикът отговорил:
- Ами, учителю, аз открих, че ако изям малко и след това пия вода, а
после го наместя с друсане, мога да поема повече. То е като кутията -
наместиш ли се и нещата в нея се наместват.
Насрудин си свалил чехъла и го цапнал по главата.
- Глупак, казал той, - как си посмял да скриеш такава ценна тайна от
мене! Само като си помисля колко храна съм пропуснал от това, че не
съм можал да я изям! Знаех, че пределът на ядене е далеч по-нататък,
защото в края на краищата пределът на ядене е да се спукаш, но никога
не съм знаел тази хитрост. Ти да скриеш от мене такава вели­ка тайна,
та сега се чувствам нещастен, дето съм пропуснал толкова много храна!
Запомнете болестта С.Д., тя убива по много начини. Прекаленото ядене и
прекалената любов могат да ви убият. Много хора идват при мене с
оплакване, че са прекалили със секса. Те убиват себе си. Или пък
прекаляват с ядене и пак убиват себе си.
Да, ти също можеш да прекалиш с медитация. Умът обича да стига до
крайност. Той е екстремист. Никога не се задоволява със средата,
защото да си на средата, значи да си без ума. Ако си точно на средата,
умът го няма. Ако се дви­жиш към крайност, той се появява. Колкото
повече се отда­лечаваш от центъра, толкова повече навлиза умът и те об­
себва. Ако ядеш много, или гладуваш много, умът ще участ­ва, затова не
съм поддръжник нито на многото ядене, нито на многото гладуване. Само
дръж средата - правилното ядене, точно балансирано ... и помни във
всичко бъди ба­лансиран.
Ти можеш да прекалиш с медитация и тогава ще бъ­деш по-скоро изтощен
отколкото възроден или възкресен, съживен, обновен, подмладен. Ти
просто ще се чувстваш изтощен. Така ще стигнеш до другата крайност. Ще
си ка­жеш:
"Медитацията не е нищо. Аз трябва да спра, защото ще ме умори."
Ти няма да умреш от нея, а ще умреш от прекаляването.
Тогава как ще разбереш, че това е средата? Трудно е, много е трудно.
Човек трябва да е с много будно съзнание и тогава ще разбере. Когато
ядеш, къде е средата? Средата е тогава, когато се чувстваш малко
гладен, само малко гладен, но знаеш, че ако продължиш да ядеш, ще ти
стане тежко.
Точно тогава спри. Ако изядеш четири чапати и ти стане тежко, тогава
нека да са три чапати, правилно ще бъде да спреш на три. Три четвърти
от стомаха ти ще са пълни и ед­на четвърт празна. Така е правилно,
защото трябва да оста­виш малко място на храната да се движи, да се
обработва и да се превръща в кръв - дай й малко местенце! Храната има
нужда от свободно място в стомаха.
Ако медитираш и почувстваш, че си постигнал голям катарзис, този
катарзис може да се превърне в силно изто­щаващо явление. При
медитация ти плачеш. Плачи до мо­мента, в който почувстваш, че губиш
сили и ставаш все по-слаб. Ако продължиш да плачеш, ти просто ще се
изтощиш и нищо повече. Спирай. Винаги спирай, когато чувстваш, че
силите те напускат и не се възстановяват.
Ако катарзисът е истински и необходим, тогава чрез катарзис ти ще
почувстваш смъкване на бремето, олекотя­ване, все едно че можеш да
летиш. Но ако продължиш да го правиш още, мислейки, че колкото повече
правиш, толкова повече ти помага, тогава скоро ще разбереш, че ти си
прос­то изчерпан, мъртъв и не можеш да помръднеш. Човек трябва да се
наблюдава. Не може да има точно правило за всеки, защото тялото на
всеки един е с различни качества, различна енергия и различно
количество енергия, затова всеки трябва да се самонаблюдава.
Ако спиш по-малко от необходимото, ще ти се спи по цял ден. Ако спиш
повече от необходимото, пак по цял ден ще ти бъде тъпо, не сънливо, а
тъпо. Има точно определен момент и, ако станеш в този момент, ще се
чувстваш бодър през целия ден - нито сънлив, нито мрачен. Ти трябва да
си откриеш този момент, защото няма да ти послужи моментът на някой
друг.
Така всичко написано става ненужно. Ако някъде е ка­зано: ставай в 5
часа сутринта, това може да е удобно за човека, който го е написал, но
не и за тебе. Ако пък станеш в 5 часа, ще се мъчиш и ще си мислиш: аз
съм грешник и съм наказан заради стара карма, иначе моят учител нямаше
да ме кара да ставам точно в 5 часа.
В ашрама Виноба стават в 3 часа и много хора се мъ­чат. Те дремят по
цял ден. Ако не им разрешат да си поспят, те се чувстват сънливи,
нямат будно съзнание и ходят като сомнамбули.
Това устройва Виноба, но не значи, че ще устрои все­ки. За него е
подходящо, защото храната му е такава, че по­вече сън не му е нужен.
Той се храни само с извара. Дори млякото има нужда от смилане, а
изварата е почти смляна. Млякото като влезе в организма, се пресича и
става на изва­ра, а изварата е почти готова смляна храна. После той
яде много малко, защото има язва, хронична язва, така че това е
подходящо за него.
Но неговите последователи също се хранят с извара и ако нямат язва, ще
имат. Глупаво е. Те просто увеличават киселинността в стомасите си.
После той става в 3 часа, защото не може да спи до по-късно. И те
стават в 3 часа и целият ашрам са сънливи по цял ден. Аз съм бил там и
съм виждал лицата на тези хо­ра - сомнамбули, като че ли са
хипнотизирани.
Как могат те да бъдат бдителни и осъзнати и как могат да медитират?
Открийте собствения си ритъм - всеки си има свой ритъм. Ритъмът ви е
различен както отпечатъците от пръстите ви. Както отпечатъкът на твоя
палец е различен от отпечатъка на палеца на всеки друг в света, точно
по съ­щия начин всичко в индивида е уникално - ти си имаш твой
собствен ритъм за всичко.
Аз съм работил върху много хора и съм разбрал след­ното: всеки си е
различен и не може да се прилага фиксира­но правило, а само гъвкаво
разбиране. Така е.
Ти трябва да откриеш собствения си ритъм. Отнася се и за катарзиса -
трябва да намериш собствения си ритъм. Критерият е следният: ако
катарзисът е изтощителен, значи си прекалил. Ако не си прекалил, ще се
чувстваш след него много много добре, като че ли гравитацията не ти
действа. Ще вървиш като че ли танцуваш, походката ти ще бъде като
танц. Това чувство трябва да го откриеш.
Ако работиш добре и внимаваш, в рамките на три ме­сеца ти ще можеш да
установиш за себе си всички видове ритъм - кога трябва да си лягаш,
кога да ставаш. Ти трябва да създадеш собствената си йога. Не се води
по ритъма на никой друг, защото ще изпаднеш в затруднения и никога
няма да се чувстваш здрав.
В. Каква е връзката между любовта и отговорността? Да обичаш някого
значи ли да се мъчиш да решиш и неговите проблеми и твоите?
О. Ако можеш да решиш собствените си проблеми, това е твърде много.
Но, моля ти се, никога не се опитвай да решаваш чуждите проблеми,
защото ще създадеш бъркотия. Не си решил твоите проблеми, затова не се
захващай. Умът проявява тенденция и изкушение да действа.
Ти питаш каква е връзката между любовта и отговор­ността. Няма връзка,
защото любовта е отговорност. Но трябва добре да се разбере смисълът
на тази дума. Аз се придържам към коренното значение на думата.
Отговорност означава способност да отвърнеш, а не значи задължение.
Отговорност - да се върнем към коренното значение на тази дума -
означава да си отговорен. Любовта е отговор! Когато другият те зове,
ти си готов! Когато другият те кани, ти влизаш в него. Когато другият
не кани, ти не се намес­ваш, не престъпваш границата. Когато другият
пее, ти пееш в отговор. Когато другият ти дава ръката си, ти я вземаш
с дълбок отговор
Отговорността означава откритост, готовност да от­върнеш. Някой зове,
а ти не отвръщаш, оставаш затворен. Някой иска да те обича, но ти не
му помагаш, не му сътруд­ничиш, а по-скоро му създаваш препятствия.
Ако това е нещото, което правиш и болшинството от любовниците го
правят ... когато другият зове, ти не отговаряш, а когато ти зовеш,
другият не отговаря. Защото когато другият зове, ти виждаш, че този
свят може да бъде добър за изтъкване на егото и не отговаряш. Тогава
чувствуваш, че си сам госпо­дар на себе си: никой не те дърпа, никой
не може да те бут­ни за нищо, в което ти сам не се ангажираш, затова
не след­ваш никого.
Идва твоята любима - тя е щастлива и иска да остане до тебе в дълбоко
мълчание, но ти оставаш затворен. После, когато ти повикаш, няма
отговор. Чувал ли си птичките как се зоват? - Това е отговорност.
Кукувицата изкуква - тиши­на и след малко друга кукувица отговаря.
Чрез своите звуци и песни те си отговарят. Могат да бъдат отдалечени
една от друга, в отдалечени дървета, но те прелитат по-близо и отв­
ръщат на зова. Полека-лека те се събират на едно дърво, седят една до
друга и се любят. Когато друго същество ти каже: готов? Бъди готов и
отвърни с цялото си същество. Не бъди скъперник. Това е значението на
отговорността.
Във вашия разум обичта няма отговорност. Думата е корумпирана,
унищожена, отровена. Майката казва на дете­то си:
- Аз съм ти майка и ти си отговорен за мене. Съпругът казва:
- Аз съм твой съпруг и работя много заради тебе. Ти трябва да си
отговорна за мене.
Бащата казва на сина:
- Не бъди безотговорен. Каквото и да правиш винаги мисли за мене.
Това не е отговорност. Извратена е хубавата дума и е станала грозна.
Отговорността е станала почти синоним на дълг. А дългът е грозна дума.
Обичта е красива. Ако обичаш майка си, ти обичаш, но това не може да е
дълг. Ако е дълг, по-добре не обичай, защото задължението ти няма да я
задоволи. Ако ти изпъл-няваш дълга си, защото ти е майка и те е
родила, какво можеш да направиш? Трябва да се грижиш! Когато тя е
болна, ти трябва да седиш до леглото й. Тогава през цялото време, ако
е твой дълг, твоят ум ще бъде срещу нея, ти ще се чувс­твуваш задушен,
обременен, обвързан, ще се бунтуваш и въставаш. Ако майка ти умре, ти
можеш да не кажеш на ни­кого, но ще чувствуваш облекчение.
Що за отговорност е това, когато майката умира, синът да чувствува
дълбоко облекчение? Разбира се, че той плаче и ридае - разбира се - и
то не е за да покаже на другите, че той плаче и ридае. Всъщност, ако
си обичал майка си, може и да не рониш сълзи, но ако не си я обичал,
сега възможността за тебе е загубена. Никога не си обичал майка си, а
тя си отиде! Ето ги сълзите - толкова рев и вопъл - па­тологично е, не
е здравословно. Ако наистина си обичал майка си, за какво да плачеш и
ридаеш? Тя си е отишла!
Обзема те дълбоко мълчание. В това дълбоко мълчание започваш да
разбираш смъртта, започваш да схващаш собствената си смърт! Когато
майка ти умре, или бащата ти умре, това е индикатор, че ти трябва да
умреш. Така се об­вързваш със смъртта. Мъчиш се да я разбереш.
Когато тя беше жива, тя ти помагаше да разбереш живота. Сега тя си
отиде и ти отвори друга врата - вратата на смъртта, през която да
погледнеш, защото тя си отиде, а ти трябва да я последваш.
Ако си обичал някого, когато той си отде от този свят, ти не
чувствуваш облекчение и не плачеш и не ридаеш. В дълбоко мълчание ти
приемаш факта, неговата безпомощ­ност, но обичта продължава, защото
обичта не свършва с тялото и ума, тя си тече.
Не, не питай каква е връзката между обичта и отго­ворността - такава
няма. Когато няма обич, идва въпросът за отговорността. Когато няма
любов, ти започваш да гово­риш за дълг. Когато има любов, самата любов
е отговор­ност.
Сега, дали обичането на друг човек означава да се мъ­чиш да му решиш
проблемите, както и твоите? Не. Никога не се опитвай. Това е
преминаване в чужда територия. При­емай човека такъв, какъвто е, с
всичките му проблеми - това е любовта.
Ако те попита, сподели своето мнение, но никога не се опитвай да
промениш неговото. Трудно е, тъй като умът е манипулатор. В името на
доброто, в името на правене доб­ро, той се мъчи да манипулира, той е
политик. Жена ти каз­ва:
- Тъй като ти си пушач, аз трябва да се боря с тебе, за да промениш
навика си за пушене. Това не е добро, то руши здравето ти.
Аз съм виждал натякващата жена да руши здравето повече от пушенето. А
жената продължава да си натяква като казва:
- Това е за твоето здраве, аз те обичам. Цели 30 години тя натяква.
Има експерименти с натякване и са открили много ря­дък феномен.
Опитали са с храната , която приемаш: хляб, масло, зеленчуци, плодов
сок. Слагат ти плодовия сок с другата храна на един поднос и съпругата
започва да натяк­ва, да крещи. Това разваля плодовия сок върху
подноса. Той става токсичен, отровен. Така че само помисли какво ще
стане в стомаха ти. Все пак на подноса всичко е неорганич­но, в смисъл
мъртво. Плодовият сок в чашата е развален, тогава какво ще стане с
него в стомаха, след като е станал част е от твоя жизнен поток и е
жив.
Натякването съсипва живота и здравето, а твоята жена ти натяква заради
здравето ти, тъй като ти пушиш. Ако тя наистина те обича, как може да
ти натяква? Невъзможно е! Как може да ти крещи? Тя просто те обича и
ще те обича толкова много и така дълбоко, че нуждата ти от пушене ще
изчезне.
Всъщност хората пушат, защото не са наистина целу-вани силно. Ако те
са били целувани страстно, с изливане на огромна любов, пушенето щеше
да изчезне.
Хората пушат, защото майките им не са ги кърмили цялостно, както би
следвало. Гърдата е подавана неохотно, много неохотно. И
неосъщественото желание се е запечата­ло в ума, затова по-късно те
задоволяват това желание чрез пушене.
Пушенето е много символично. Цигарата функциони­ра като зърно на
гърда, а топлият дим, който преминава през нея, действува като топлото
мляко, изтичащо от зърно­то на гърдата. Ако всички майки по света
обичат децата си, няма да има нужда от пушене, тя просто изчезва. Това
е симптом, а не болест. Майките трябва да се научат... и ни­що друго
не може да спре пушенето.
Сега в Америка са решили, Конгресът е решил, на вся­ка цигарена кутия
да пише: "Министърът на здравеопазва­нето е решил, че пушенето е
вредно за здравето." Нищо не стана. Дали е писано на пакета, това не
прави разликата. Точно обратното, продажбата на цигари се увеличи. Тъй
ка­то хората са самоубийци, те искат да се унищожат. Значи цигарите
могат да рушат? Добре, нека да рушат. В живота им няма нищо ценно за
съхранение, така че какво казвате -че пушенето било вредно? Хората са
самоубийци. Те търсят нещо вредно, за да ги свърши. След като никой не
ги прие­ма, значи и те самите не се приемат.
Ако обичаш човека, ти го приемаш цялостно, с всич­ките му кусури. Тези
дефекти са част от човека.
Но любовта се променя - запомни това. Любовта не се мъчи да се
промени, но се променя страхотно. Ако можеш да обичаш, това води до
революция, и така тихо довежда революцията, че дори не чуваш стъпките
й. Никой не е бди­телен за това, което става. Всичко става много тихо,
както разпукването на цветните пъпки става без всякакъв шум. Точно
така.
Никога не се опитвай да промениш човека, когото обичаш, защото самото
усилие да го промениш показва, че ти обичаш наполовина. Другата
половина на човека ти не приемаш. Това значи да се мъчиш да го
промениш. Ти каз­ваш:
- Обичам те, но не обичам носа ти. Обичам те, но не обичам лицето ти.
Едно много дебело момиче ми каза, че само едно мом­че я обичало. То й
казало:
- Обичам душата ти, но не обичам тялото ти. Всички любовници казват
такива неща, т.е. "Аз те обичам, но не мога да обичам пушенето ти,
мразя го!" Това прилича на отхвърляне. За любовника пушенето е част от
неговото битие. Той не може без него. Той си е такъв. Зато­ва той се
свива, след като не го приемат. Ти отравяш едно толкова хубаво нещо,
каквото е любовта, заради несъщест­веното пушене. Ако обичаш, ти
просто обичаш. Ако любов­та доведе до промени, добре, но ако не доведе
до промени, също е добре.
В. Защо любовта се чувства по-илюзорно от омраза­та?
О. Ами, така е. Любовта се чувства по-илюзорно от омразата, защото при
любовта трябва да изоставиш егото, а при омразата егото се засилва.
Затова хората обичат по-малко, а мразят повече. Дори и човека, когото
обичат, на­мират нещо в него, което да мразят.
Ти мразиш 99 %, а обичаш 1 %. И дори този един про­цент изглежда като
сън, защото когато егото изчезне в да­ден момент, тебе те няма. Когато
егото се върне, то не може да си спомни точно какво се е случило, тъй
като него го е нямало. Изглежда като сън, като че ли никога не е
ставало -ти си го сънувал.
Егото няма спомен за преживяната любов. Ако наис­тина си влюбен, в
този единствен момент изпадаш в екстаз и нямаш его. Границите се
сливат, преливат, покриват се и изчезват една в друга.
След преживяването, когато егото се завърне, отново се появяват
граници и ти си отделен от любимата. Прежи­вяното изглежда като че ли
си го видял на кино, прочел в роман или пък: Ама наистина ли се случи?
Егото не може да свидетелства.
Това е като сутринта, когато чувстваш, че нощта е ми­нала добре, спал
си добре, а някой те пита:
- Откъде знаеш, след като си спал така дълбоко?
Ти само свиваш рамене и започваш да се колебаеш. Казваш:
- Да, ти си прав.
Останало е само чувството, защото в съня, в дълбокия сън егото
изчезва.
Ето защо Патанджали казва в своите йога сутри, че самадхи и сънят имат
нещо общо - егото изчезва. Любовта и самадхи също имат нещо общо -
изчезването на егото.
Егото се идентифицира с тебе така, че без него ти не функ­ционираш.
Затова щом изчезне егото, всичко изглежда илю­зорно. Омразата изглежда
по-реална, борбата - по-предизвикателна. Такива са моите наблюдения:
много хора обичат само, за да се борят. Те се интересуват от любовните
дела само, ако в тях има предизвикателство, иначе не.
Има жени, които се влюбват само в съпрузите на дру­ги, никога в
неженени мъже, тъй като няма да има с кого да воюват. Няма
предизвикателство. Има и мъже, които винаги се заглеждат в съпругите
на другите мъже. Те не се интере­суват от неомъжени жени, просто не им
обръщат внимание. Защото, ако няма семеен триъгълник, историята е
безсмис­лена. Не може да се направи филм без този триъгълник. Не може
да се напише роман без триъгълника. Ако са само двама, всичко изглежда
скучно. Третият внася предизвика­телството, енергията и тогава се
засилва твоята бдителност и борбеност.
Дори в любовта ти търсиш омразата, борбата и война­та, както и
конфликта, защото егото се подхранва от конф­ликти. Така че омразата
изглежда по-реална. Затова по вре­ме на война в света, ако се вгледаш
в лицата на хората, те изглеждат напрегнати. Походката придобива ново
качество - движат се бързо. Изглеждат ангажирани, заинтересувани.
Сутрин, точно при брахмамухурт, те стават и питат за вест­ника.
Навсякъде хората говорят, като че ли наистина става нещо.
Когато няма война, те стават тъпи. Животът им се превръща в рутина.
Омразата изглежда по-реална, а не бива да е така. Ако сте по-
внимателни, друго ще бъде положението: омразата ще е нереална, а
любовта ще е реална, защото реалността може да се опознае, само когато
изчезне егото. Чрез егото не може да се опознае реалността, понеже то
е пречката, ба­риерата пред реалността.
В. Кой е най-добрият начин за съжителствуване с малкия съдия, който се
е настанил в главата ми и удря с чука си: лошо, лошо, добро, добро?
О. Не съди съдията. Кое е най-доброто? Да се изкъпя или да медитирам?
Това е запитал Доменик, френски пъте­шественик. Доколкото познавам
западняците, по-добре е да се изкъпе. След банята можеш и да
медитираш. Но първо се изкъпи, защото тялото е първо. Изчисти тялото,
понеже ме­дитацията е също пречистване, едно дълбоко пречистване на
битието. Ако не си изчистил тялото, няма да те интересу­ва и
пречистването на душата. Като начало изчисти тялото, почисти храма -
само тогава можеш да изкъпеш бога - вът­ре в светилището.
В. Заслужавам ли да бъда просветлен?
О. Не, съвсем не. Но не се плаши и не се безпокой. Няма защо да
заслужиш. Това е свещен дар, прасад, благос­ловия. Всъщност колкото
повече мислиш, че заслужаваш, толкова по-малка е възможността да ти се
случи. Колкото повече чувствуваш, че не заслужаваш, толкова по-голяма
е възможността да стане. Остави го да стане, не може да се постави
въпросът дали заслужаваш. Само го остави то да се случи.
В. Когато слушаме Вашите лекции, трябва ли да проследяваме и
интелектуалното значение?
О. Има ли и интелектуално значение? Няма такова. Аз говоря от сърцето
си към сърцата ви, от битието към битие­то ви. Не губете пътя си в
интелектуалната гора, защото иначе ще слушате нещо, което няма да бъде
това, което ви казвам. Ако искате да ме слушате, слушайте със сърцето
си, всъщност от пъпа си, от вътрешността си. Забравете глава­та, за да
може битието да общува с битието. Само тогава значението ще бъде
моето. Ако слушате с интелекта си, вие ще придавате значението. Вие ще
сте го чули, а пък няма да съм го казал.
Последният въпрос е от Бодхидхарма:
В. Чувствувам, че съм достигнал такава празнота и липса, че
просветлението може да се случи всеки момент. Само трябва да се
направи една стъпка, но чувствувам, че тази стъпка трябва да дойде от
стра­на на моя гуру.
О. Първо, добре е да чувствате, че последната стъпка трябва да се
направи от гуру, но тя никога не идва от гуру. Последната стъпка човек
трябва да направи сам, без гуру. Защото, ако и при последната стъпка
гуру остане при тебе, не е възможно да срещнеш бога. Ти трябва да
останеш сам, напълно сам. Така при последната стъпка гуру постепенно
изчезва и ти си оставен сам. Трябва да имаш кураж и да скочиш. Или
трябва да си достатъчно смел да се откриеш, за да скочи бог. Но в
последния момент няма гуру. До този последен момент той може да ти
помогне. Той те подготвя за последната крачка, обаче при последната
крачка него не може да го има, защото неговото присъствие ще създаде
безпокойство.
А когато постигнеш и последното, тогава от все сърце ще благодариш, ще
се поклониш с признателност на своя гуру, задето се е оттеглил в
последния момент.
Гуру ти помага, за да отпадне всичко друго и само гу­ру остава. Тогава
и гуру се оттегля, за да останеш сам. В та­зи пълна самотност ти
срещаш бога. Няма друг начин.
Гуру би искал да ти помогне, но не може да го стори. Просто не е този
начинът, по който се случват нещата.
НАЧАЛОТО И КРАЯТ
Лаодзъ казва:
Това, което лежи неподвижно, лесно се хваща. Това, което още не се е
проявило,
лесно се предотвратява. Това, което е ронливо като лед, лесно се топи.
Това, което е миниатюрно, лесно се разпилява. Справяй се с нещата,
преди да се проявят. Овладявай безпорядъка,
преди да се е разпрострял. Дърво с огромен ствол
започва от тънък филиз. Терасиран терен на девет етажа
започва с един чим. Пътешествие на хиляди километри
започва с първата стъпка. Този, който действа, разваля. Този, който
сграбчва, изпуска. Понеже мъдрецът не действа, той не разваля. Понеже
не сграбчва, не изпуска. Делата на хората често се провалят
пред самото им завършване.
Като си внимателен в края, както и в началото,
ще избегнеш провала.
Затова мъдрецът желае да няма желания,
и не цени нещата, които се постигат трудно.
Научава това, което не се научава,
и възстановява това,
което мнозина са загубили. Той може да помага на естественото
развитие, но не мисли да се меси на природата.
Една китайска алегорична приказка разказва за един монах, който търсил
Буда. Пътувал много години и накрая стигнал страната, където живеел
Буда. Оставало само да прекоси една река и щял да застане лице срещу
лице с Бу­да. Той бил възторжен. Потърсил лодка или сал, за да стиг­не
другия бряг, тъй като реката била много широка. Но хо­рата на брега го
информирали, че никой няма да го прекара оттатък, защото имало
легенда, че който отиде на другия бряг, никога не се връща. - Никой
няма да посмее да те за­кара там. Трябва да преплуваш.
Разбира се той се страхувал, тъй като реката била много широка, но
като не намерил друг начин, монахът тръгнал да я преплува. Точно по
средата на реката видял да плува труп, който го приближавал. Уплашил
се и се по­мъчил да избегне мъртвеца. Колкото и да се мъчил да се
изплъзне, все не успявал, защото трупът се оказал много хитър -
каквото и да правел, трупът все повече го прибли­жавал.
Накрая като не намерил начин да се изплъзне, а ос­вен това го
обхванало и любопитство, понеже трупът изг­леждал да е на будистки
монах с дрехи в охра и обръсната глава, набрал кураж и допуснал трупа
да го приближи, или точно обратното: той заплувал към трупа.
Погледнал лицето и се засмял до полуда, тъй като това било неговото
собствено тяло. Той не можел да повяр­ва на очите си, но така било.
Погледнал пак и пак, обаче тя­лото било неговото.
След това трупът отплувал надолу по реката и той наблюдавал как цялото
му минало отплувало - всичко, кое­то е научил, всичко, което е
притежавал, всичко, което е бил, егото, центърът на ума и себето -
всичко отплувало с трупа. Той останал съвсем празен.
Сега вече нямало нужда да ходи до другия бряг, ня­мало нужда, защото
миналото му било отнесено от реката и той сам бил Буда.
Започнал да се смее, защото търсил Буда навън, а Буда бил вътре.
Върнал се, смеейки се, на същия бряг, кой­то напуснал преди няколко
минути, но никой не го познал. Дори казвал на хората: - Аз съм същият
човек! - Но те се смеели, защото той не бил същият човек. И наистина
не бил. Това била причината за легендата, че никой не се връща щом
като отиде на другия бряг. Всички са се върна­ли, но не били същите.
Старото умира и абсолютно ново идва на мястото му.
Аз бих искал тази алегория да бъде колкото е възмож­но по-дълбоко
имплантирана в твоето битие. Това ще бъде твоето бъдеще. Ако ти
наистина упорито продължаваш пъ­тешествието към страната на Буда, за
да станеш върховен, да познаеш върховното, един ден ще дойдеш до
широката река, където всичко, което си свършил, всичко, което мо­жеш
да направиш, всичко, което си притежавал и можеш да притежаваш,
всичко, което си бил и което можеш да бъдеш - всичко се отнася от
реката бавно по течението към океана. А ти оставаш съвсем сам, без
собственост, без тяло, без ум. В тази самотност цъфти цветето на Буда.
Ти си пристигнал в страната на Буда и си опознал Дао.
Тези сутри на Лаодзъ представляват методите как да постигнеш
вътрешната Страна на Буца, затова се опитай да разбереш сутрата.
Това, което лежи неподвижно, лесно се хваща.
Ти се опитваш по хиляда и един начина да удържиш себе си, да
управляваш себе си, но това не е възможно, за­щото умът ти не стои
кротко. Когато умът ти не е укротен, ти не можеш да го държиш. А
когато е кротък, неподвижен, него вече го няма. И това е единственият
начин да го удър­жиш.
Ти не можеш да управляваш ума. Всъщност хората, които контролират ума
си, са хора, които нямат ум. Пог­решно е да се твърди, че те
управляват ума. Хора, които имат ум, никога не го управляват, те не
могат да го контро­лират. Ако има ум, той ще те управлява. Ако няма
ум, само тогава можеш да го управляваш - а умът го няма, когато е
мирен, неподвижен.
Така че, когато хората казват: "Искам да имам кротък ум, тих ум,
смирен ум", те не знаят какво говорят, тъй като умът съществува само,
ако не е кротък. Няма такова нещо като кротък ум. Смиреният ум не е
ум! Виждали ли сте кротка буря? Виждали ли сте нещо такова? Ако бурята
е стихнала, значи повече няма буря. Умът е буря, суматоха. Когато е
стихнал и кротък, него го няма, вълнението е спря­ло. Ако има вълни,
значи вълнението продължава. Така че, ако си укротил ума, съзнателно
или несъзнателно, ти си се придвижил към състоянието на без ум.
Това, което лежи неподвижно, лесно се хваща.
Всъщност не правиш усилие да го задържиш, защото е лесно. Да казваш
лесно, не е добре, понеже лесно означава с малко затруднение и е
категория от трудното. Трудно и лес­но са едно и също качество. Те се
различават по степен и количество, но не по качество. Така че не е
добре да казваш лесно. Затова Лаодзъ все повтаря, че истината не може
да се изрече. Когато я изречеш, тя вече не е истина. Но и той е
трябвало да използва езика, както аз го използвам. Всички езици са
ирелевантни по отношение на същността на явле­нията и преживяванията.
Всички езици са неудачни - за­помни това. Използвай езика само като
показалка.
Посочвам ти луната и небето с пръст. Мояг пръст не е луната, а само
една показалка, не мисли за него, забрави го. Когато ти показвах
пръста си, аз не ти показвах пръста, а луната. Пръстът е ирелевантен.
Същото може да се извърши с пръчка или с нещо друго. Всяка показалка
ще свърши ра­бота, но показалката не е луната. Целият език върши
работа като показалка.
Лаодзъ иска да каже нещо, което не е точно така:
Това, което лежи неподвижно, лесно се хваща.
Той, обаче, сочи в правилната посока. Ако искаш да държиш себе си, да
управляваш себе си, ако не искаш да си роб, и то роб на много
господари - всеки да те манипулира, маневрира, контролира, подтиска и
експлоатира, т.е. враго­ве и приятели, защото и тези, които са ти
близки и сродни­ци, и тези, които са ти душмани, всички те маневрират
и се опитват да те командват - ако искаш да си господар на себе си,
единственият начин е да укротиш ума, да забавиш него­вото развитие и
да задържиш неговата лудост. Умът си тича лудо. Забави процеса. Убеди
го да върви бързо, но да не ти­ча. След това го убеди да върви бавно и
да не бърза. След това го убеди да не върви, а да стои неподвижен.
Постепен­но го убеждавай да забавя процеса.
Когато умът се забави, ти ще можеш да видиш празно­та между две мисли,
и в тази празнота ще намериш себе си. В този интервал едната мисъл си
е отишла, а другата още не е дошла. Един облак е отплувал, а другият
още не се е поя­вил. Той идва, но в интервала между двата облака може
да се види синьото небе в пространството. Това синьо небе си ТИ. А
веднъж погледнеш ли какво си ти, започваш все по­вече да забавяш ума -
какво блаженство!
Дейността на ума е ад, бездействието му е рай, а пъл­ното изчезване на
ума е мокша. На английски няма дума за мокша, затова употребявам тази
дума. Тя означава извън всякаква двойственост, небето и ада заедно,
където няма нито болка, нито удоволствие, а си само ти, в твоята абсо­
лютна чистота и самота.
Това, което лежи неподвижно, лесно се хваща. Това, което още не се е
проявило, лесно се предотвратява.
Запомни: когато болестта те е превзела, вече става трудно. Може да се
излекува, но отнема време. Можела е да се предотврати, ако ти си се
осъзнал преди да се е появила.
В Съветска Русия се развива ежедневно нова фотогра­фия - фотография с
много големи възможности. Наричат я кирлианска фотография. Кирлиан е
разработил много чувс­твителни филми, които могат да заснемат твоята
аура, твое­то електрическо тяло. Чрез тези снимки стана възможно да се
разбере дали ще се разболееш през следващите шест ме­сеца. Снимката
може да покаже още днес, че след шест ме­сеца ти ще станеш жертва на
туберкулоза или нещо друго. Ти сега изобщо не го осъзнаваш. Нито пък
докторът може да каже, че ще се разболееш. Ти може да изглеждаш съвър­
шено здрав. Болестта още не се е проявила. Не е влязла във физическото
тяло, дори не е дошла до ума. Тя е все още в електрическото тяло,
което е най-неуловимото нещо в тебе - това, което религиите наричат
астрално тяло.
Думата "астрален" произхожда от звезда и тук астрал­но значи звездно
тяло, направено от светлината на звездите. То означава електрическо
тяло. Ето защо науката за звезди­те се нарича астрология.
Така че Кирлиан е разработил ново научно устройство за предсказване на
болестите и то ги предсказва 100 % пра­вилно. Когато то каже:
"Болестта идва", никой не вярва. Ле­карите не могат да я засекат
никъде, защото я няма никъде. Най-много лекарят може да прегледа
тялото. Психиатърът също не може да я засече, защото той проверява
само ума. Тя се намира още по-дълбоко, непроявена, в астралното тя­ло.
Кирлиан твърди, че тя може да се излекува там и тогава няма да
настъпи.
Това изглежда, че крие голям потенциал за бъдещето. Някой ден всяка
болница ще експериментира върху астрал­ното тяло. Едва тогава
болестите могат да изчезнат напъл­но. Те ще бъдат излекувани преди да
са влезли в тебе и пре­ди ти да си разбрал, че ги има.
Това има предвид Лаодзъ, когато говори за най-вътрешните явления в
твоето битие. И там става същото нещо. Ако забавиш процеса, можеш да
видиш как гневът идва - ти го виждаш. Гневът има три етапа: първо, той
е в семето, в астралното тяло. Ако си много бдителен, ти мо­жеш да
почувствуваш наближаващата буря. Тя не е дошла, но чука на вратата.
Чукането е слабо, но може да се чуе. Ти не го чуваш, защото в тебе е
такава гюрултия, такъв шум и бърборене, че финият шум не се чува. Но,
ако позатихнеш малко, ще познаеш гнева, преди да те е достигнал.
Тогава той може да се обуздае много лесно.
Вторият етап е, когато гневът те е обзел. Тогава е поч­ти невъзможно
да го изтласкаш. Всъщност ти си така обсебен, че тебе те няма, за да
се бориш с него. Когато си ядо­сан, тебе те няма, има само гняв и
цялото ти същество е обсебено от него. Може да е само за един момент,
но ти се за­губваш в него. Той те обгръща и ти правиш нещо, за което
ще съжаляваш, но ти си безпомощен, маниак, луд.
И третият етап е, когато гневът отмине. Тогава всеки се осъзнава.
Когато гневът ви напусне и най-глупавият се осъзнава. Той се кае, мъчи
се да намери оправдание защо се е ядосал, привлича разума си, опитва
се да отиде при друга­та страна, върху която е излял яда си и
мръсотията, за да се извини и да му простят. Това е третият стадий.
Хората в то­зи трети етап винаги се кълнат, че повече няма да изпадат
в гняв. Техните клетви са абсолютно безсилни. Те не помагат, тъй като
са направени в третия етап, когато ядът е отминал. Тогава всички сме
много мъдри.
Трябва да си осъзнат, когато гневът е там. Трудно е да го изтикаш
навън, но ако се осъзнаеш, докато гневът е там, няма да навредиш на
никого, само ще го наблюдаваш и той ще се изпари. Невъзможно е да го
избуташ, той те е обсе­бил, ще те нарани, но няма да навреди на никой
друг. Няма да се гневиш на никого, ти сам ще се пържиш в гнева си и ще
го изпускаш в пространството, в небето. Ако се осъзна­еш във втория
етап, само ти ще пострадаш, никой друг. Но, ако се осъзнаеш в първия
етап, преди да се е проявил, ти няма да пострадаш.
Това, което още не се е проявило,
лесно се предотвратява.
Това може да се спре веднага, но имаш нужда от много силна
чувствителност, а ти почти си затъпял и не си чувст­вителен. Доколкото
виждам, хората са загубили напълно чувствителността си и са станали
изцяло нечувствителни. Те се влачат като насън. Вършат неща, без да
знаят защо ги вършат. Когато направят нещо, тогава се осъзнават и
питат: какво направих? След това се мъчат да намерят извинение, понеже
всичко изглежда толкова глупаво. Без каквото и да е извинение, без
каквато и да е причина, защо си го напра­вил? А същото нещо си го
правил много пъти в миналото и пак го повтаряш.
Обикновено човекът е робот, автомат, той повтаря ед­ни и същи грешки
много пъти. Но не го осъзнава.
Гурджиев казваше на своите ученици, че ако можеш да си с пълно
съзнание една единствена минута, това стига. Даваше им часовници и им
казваше да наблюдават:
- Гледайте часовника, гледайте стрелката, която по­казва секундите, и
останете бдителни, докато наблюдавате. Ако почувствувате, че губите
осъзнаването, веднага доклад­вайте.
Било почти невъзможно да се намери човек, който да е бдителен за 60
секунди, т.е. за една минута. След три-четири секунди - пропаст,
забравяте и вашият ум отива ня­къде другаде. След това пак изведнъж си
спомняте и пак започвате да наблюдавате, но след три - четири секунди
пак забравяте. Гурджиев казваше, че такива каквито сте, вие нямате
душа. Той е прав. Как може да се каже, че имате ду­ша, когато нямате
никакво съзнание? Такива каквито сте, нищо не е възможно за вас,
защото възможностите се отк­риват само когато сте съзнателни. Да
станеш напълно съз­нателен, бдителен, внимателен, така че каквото и да
пресече ума ти, да го пресече при пълно осъзнаване, ти да го позна­
ваш.
Буда казвал на учениците си, че дори когато вдишвате и издишвате,
трябва да осъзнавате кога въздухът се вдишва, обръща се и се издишва -
влиза, излиза... Не че трябва да го повторите, ако го повторите, ще
забравите да дишате. Вие трябва да наблюдавате, но не със думи , а с
осъзнаване. Буда го е превърнал в единствена медитация. Той го нарекъл
анапана-сати йога: йогата на наблюдаване вдишването и издишването. Той
казвал:
Нищо друго не трябва, това стига.
Това е стигало на милионите хора, които са последва­ли Буда, понеже те
ставали с все по-будно съзнание, като наблюдавали дишането.
Ако можеш да наблюдаваш дишането, ти можеш да наблюдаваш всичко друго,
тъй като дишането е много фин феномен. Ти оживяваш с първото вдишване.
Това е живо­тът. Индусите го наричат прана, тъй като това е най-
основният живот, без който не можеш да съществуваш.
Първо е дишането - това е първият акт, който се случ­ва. После следват
много неща. Последният акт също е свър­зан с дишането - когато дъхът
напуска тялото.
Раждането на човека започва с дишането. Животът свършва с дишането и
кръгът се затваря. Ако можете да наблюдавате дишането, ставате
трансцедентални, както към раждането, така и към смъртта. Наблюдателят
ще види, че "аз не съм дъхът, който започва живота, аз не съм смъртта -
дъхът, който спира живота - аз съм отвъд."
Това, което още не се е проявило,
лесно се предотвратява.
Затова каквото искате да промените в живота си и да го трансформирате,
вместо да чакате третия етап, внимавай­те още в първия етап. Когато
почувствувате първия трепет на гнева, бъдете нащрек. Когато
почувствувате първия тре­пет на нагона, бъдете нащрек. Когато
почувствувате първия трепет на алчността, бъдете нащрек. Ако
пропуснете този момент, след това ще ви бъде повече или по-малко
трудно да го оправете.
В първия момент всичко е лесно - точно както е със семето: можеш да го
изхвърлиш, без да се тревожиш. Но когато стане голямо дърво, тогава е
трудно. Дърветата на­вън са едно нещо - можеш да ги отсечеш, но
гневът, алч­ността и сексът - това са дървета вътре, преплетени с
твоето битие. Ако ги отсечеш, ще кървиш, и когато ги отсечеш, ще
страдаш.
Хората все ме питат:
- Когато разберем откъде идва нещастието ни, защо пак сме привързани
към това нещастие?
Причината е, че нещастието е станало част от битието ти. Ако го
отсечеш, ще кървиш. Не е като дрехата, от която можеш да се измъкнеш,
а е като кожата. Ако обелиш кожата си, ще страдаш. Може кожата ти да е
заболяла, може да имаш екзема, но тя е твоята кожа, страдаш, но не
можеш да я обелиш, защото ще й причиниш по-голямо страдание.
Хората се привързват към нещастието, понеже все пак имат към какво да
се привържат. Ако се махне нещастието, няма да има към какво да се
привържат. Нещастието поне е познато и фамилиарно като стар приятел.
Ти си се настроил към него и знаеш, че го има - една стара болест.
Човек свиква с нея. Ти се привързваш към нещастието, защото да го
отрежеш значи да отрежеш собственото си битие.
Винаги помни, че трябва да улавяш нещата, докато са в непроявено
състояние. А сега ти ги улавяш, когато си отиват. Ти лъжеш себе си -
как можеш да хванеш нещо, което си е отишло? Ставаш много мъдър,
когато ядът си е отишъл - какъв е смисълът? Много помъдряваш, когато
си извър­шил някоя глупост и актът е приключил. Тогава си мъдър. Тази
мъдрост е ненужна, тя е глупава. Всеки би могъл да бъде мъдър по този
начин.
Ако наистина започнеш процес на трансформация, трябва да си с будно
съзнание, когато нещото е там. Тогава може да се свърши някаква
работа. А пък, ако си се осъзнал преди нещото да е дошло, тогава може
всичко да се напра­ви.
Това, което още не се е проявило,
лесно се предотвратява. Това, което е ронливо като лед, лесно се топи.
Това, което е миниатюрно, лесно се разпилява. Справяй се с нещата,
преди да се проявят.
Изглежда абсурдно. Ти трябва да оправиш нещо, което още го няма. И
Лаодзъ казва да се справиш с нещо, когато не се е появило, просто
преди да го има. Разликата е между след и преди. Ти се справяш с
гнева , когато вече си е оти­шъл, а Лаодзъ казва да се справиш с него,
когато още го ня­ма, не се е появил. Ако се справяш с нещата преди да
ги има, ти ще придобиеш съвсем различно качество на битието си. Ти ще
имаш девствено, невинно и некорумпирано битие.
Овладявай безпорядъка,
преди да се е разпрострял.
Не чакай и не отлагай. Не казвай: - Ще го свърша ут­ре. - Утре няма да
дойде. Утре не е имало и няма да има. Това е някакъв образ в ума ти.
Винаги има днес. Това, което съществува, е винаги сега. Съществува
само настоящият момент.
Ако искаш да свършиш нещо, свърши го сега и тук. Не отлагай и не
казвай: - Това е дреболия, ще я оправя утре.
Нищо не е дреболия. Ако не внимаваш, докато дойде утре, това нещо ще е
станало огромно. Тогава ще срещнеш трудност и може да не ти е възможно
утре да го свършиш.
Никога не оставяй проблемите несвършени. Така се обременяваш. Живей си
живота така, че всеки момент да бъде завършен. Каквото трябва да
свършиш, свърши го сега. Каквото трябва да кажеш, кажи го сега.
Какъвто трябва да бъдеш, бъди сега. Не казвай: "утре." Утре е страната
на глу­паците. Така върви глупостта - с отлагане.
Ако можеш да свършиш всичко в настоящия момент, то в следващия момент
ще бъдеш бодър и няма да има дамоклиев меч. Ако смъртта дойде при
такъв човек, той е ви­наги готов и щастлив, тъй като не е оставил нищо
незавър­шено.
Ако смъртта дойде при тебе, ще те изпълни тревога, тъй като са
останали хиляда и едно неща незавършени. Би искал да ти остане още
малко време, тъй като винаги си ис­кал да свършиш някои неща и никога
не си ги свършил.
Всъщност ненужни неща си свършил, а нужните неща си отлагал. Ако
отложиш яда си за утре, това може да е доб­ре, но ти никога не отлагаш
гнева си за утре. Гневът се из­лива точно сега, а любовта се отлага за
утре. Алчността те обзема сега, а делбата се отлага за утре. Насилието
извърш­ваш сега, а на състраданието казваш: - Чакай да видим утре. -
Всички глупости правиш точно сега и не чакаш утрешния ден. А всичко,
което е хубаво, го избутваш за някой друг ден.
Мъките никога не отлагаш, а винаги отлагаш блаженс­твото. И когато
дойде смъртта, виждаш, че си водил живот с мъки, а блаженството и
благословията винаги си отлагал. Ето я смъртта - тя пристъпва, а ти -
плачеш и ридаеш и мъл­виш:
- Малко време ми трябва. Аз никога не съм живял ис­тински.
Направи обратното, благослови този момент. Мъките могат да се отложат,
за тях не бързай. Ако си блажен в този момент, няма да има мъки, тъй
като моментът е цялостен, всичко е в него. Настъпва следващият момент
и той ще се появи от този момент. Ако в настоящия момент си блажен, то
в следващия ще си още по-блажен.
Когато дойде смъртта, ти ще кажеш:
- Напълно съм готов, тъй като съм отлагал само мъки­те си. Добре че
дойде.
Сега няма нужда, утрешният ден изчезва напълно.
Така прави мъдрият човек. Той решава всеки проблем на момента. Всяка
ситуация се разрешава в настоящия мо­мент.
Много енергия се освобождава, ако завършвате неща­та. Не сте ли го
наблюдавали със себе си? Когато не завър­шиш нещо, то остава в главата
ти и чука, тропа, за да го за­вършиш. Докато не го завършиш, то кръжи
около тебе и те преследва. Може да е нещо дребно, но не те оставя на
мира. Свърши го!
Ако можеш да свършиш всичко на момента - аз ти казвам, че може да се
свърши, защото аз го правя, така че не говоря теоретически, а напълно
практически - то може да се свърши и е свършвано, обаче от много малко
хора. Веднъж като му хванеш цаката, ще се смееш на себе си. Толкова е
просто: завърташ ключа в ключалката и вратата се отваря. Ако
наблюдаваш, ще видиш дали си завършил всичко. През нощта сънищата ще
изчезнат, тъй като сънищата са незавършените преживени неща от деня,
които се мъчат да се завършат сами.
Ако сънищата изчезнат, тогава и мислите ще изчезнат, понеже сънищата и
мислите са едно и също нещо. Сънища­та са примитивен език за
онагледяване - езика на картини­те, а мислите не са нищо друго освен
усъвършенствани съ­нища и блянове. Сънуването и мисленето са два
аспекта на един и същи процес.
Предстои ти интервю. Ти репетираш в ума си какво ще кажеш и какво ще
те питат хората - повтаряш многократно. Отиваш там и изведнъж се
оказва, че репетицията ти не ти е свършила работа. Тя не може да
свърши нищо, защото оне­зи хора нямат представа за твоята репетиция.
Те те питат нещо, но ти не си в настоящето, защото си изпълнен прека­
лено много с онова, което си репетирал, със собствената си подготовка.
Те те питат едно, а ти разбираш друго. Ти отго­варяш с наизустените
отговори, а те изобщо не се интересу­ват от тях. Ти се разминаваш с
въпроса. След като си изпус­нал смисъла, излизаш от стаята и започваш
да мислиш как­во е трябвало да отговориш. И отново започва процесът -
репетицията с ретроспективното мислене. Обаче в нужния момент, точно в
момента, когато е било нужно, ти не си присъствал. Така пропускаш
целия си живот.
Има една приказка за Дзен-будизма. В един град имало два храма,
съперници като всички храмове. Всеки забранявал на поклонниците си да
ходят в другия храм. Би­ли жестоки антагонисти. И в двата храма
монасите имали по едно момче, във всеки храм едно момче за всичко: да
носи покупките от пазара, за туй - за онуй. Във всеки храм забранили
на момчето си да говори с хората от другия храм, било на пазара, било
по пътищата.
- Няма. Тези хора в другия храм са толкова корумпи­рани, че няма да им
говориш!
Момчетата са си момчета. Когато на едно момче му забраниш да прави
нещо, естествено то ще го направи. Те били заинтригувани - какво
всъщност има?
Един ден двамата се срещнали на пътя, докато оти­вали на пазара да
купят нещо. Момчето от храм номер едно попитало другото момче:
- Къде отиваш? Другото момче отговорило:
- Където ме отведат краката.
Слушайки велики метафизични неща, той станал ме­тафизик. Той просто
отивал на пазара да купи зеленчук, но казал:
- Където ме отведат краката. Аз живея спонтанно. Другото момче се
озадачило. То било победено, за­щото не можело да покаже своята
метафизика.
Върнало се и попитало учителя си какво да прави.
- Вие ми забранихте, но аз съм глупав, а те наистина са лоши хора. Аз
зададох на момчето прост въпрос "Къде отиваш?" Той започна да говори
глупости и ме победи. Аз съм обиден.
Учителят казал:
- Така не бива. Утре пак го попитай. Когато ти каже "Където ме
отведат краката ми", ти ще му зададеш въпрос от Дзенски диалог: "Ако
нямаше крака, къде щеше да оти­деш?" Така ще го подредиш, ще го сложиш
на място.
На следващия ден момчето дочакало другото момче да дойде. То дошло и
първото момче го попитало:
- Къде отиваш? Другото отговорило:
- Аз живея спонтанно. Където вятърът ме отнесе. Изобщо не споменал за
крака. Първото момче било в
паника, не знаело какво да прави. Тези хора са наистина много лукави и
непредвидими. Сега пък ново двайсет!
Момчето са върнало ядосано и казало на учителя си:
- Ти си прав. Тези хора са противоречиви, непостоян­ни и изобщо не
може да се разчита на тях. Аз се бях пригот­вил, но другото момче си
беше сменило намеренията. То каза: "Където вятърът ме отнесе. Аз съм
бял облак" Така че какво мога да му кажа. Вятърът няма крака, как
тогава ...?
Учителят казал:
т Аз ги познавам добре. Те са много непостоянни. Ут­ре пак го попитай:
"Къде отиваш?" Той ще каже: "Където ме отнесе вятърът. Аз съм бял
облак." А ти го попитай: "Ако вя­търът не духа, къде ще отидеш?
На следващия ден момчето пак се приготвило.
Това момче е вашият ум. Вие вечно се приготвяте да срещнете живота и
всеки път се проваляте, защото готови­те отговори не вършат работа.
Животът е непостоянен, на него не може да се разчита изобщо.
Тогава момчето попитало:
- Къде отиваш сега? Другото момче отговорило:
- Отивам на пазара за зеленчук. Ами сега какво да прави?
Никога не пристъпвайте в живота с готов отговор, иначе ще се разминете
с живота.
Следната случка станала с Марк Твен. Той се връщал в къщи с жена си
след изнасяне на лекция в университета. Жена му, която не присъствала
на лекцията, а дошла само, за да се приберат вкъщи, го попитала:
- Как беше лекцията?
Марк Твен я погледнал и попитал:
- За коя лекция ме питаш? За тази, която подготвих, или за тази, която
изнесох, или за тази, която бих желал да изнеса - за коя лекция?
Ти подготвяш нещо, изнасяш друго, а съвсем друго би желал да изнесеш.
И времето ти е пропиляно, животът си преминава покрай тебе. Ти само
събираш боклуци.
Тогава се страхуваш от смъртта. Иначе смъртта би би­ла една хубава
почивка. Човек трябва да е готов за релакса­цията: -преживял си своя
ден, обичал си, наслаждавал си се, празнувал си, живял си и ето идва
моментът, вечерта се спуска и на тебе ти се иска да почиваш. Ако
цялото поже­лае, утре сутринта пак ще се върнеш бодър, млад и способен
на живот, но това не е твоя грижа.
Дърво с огромен ствол
започва от тънък филиз. Терасиран терен на девет етажа
започва с един чим. Пътешествие на хиляда ли
започва с първата стъпка.
Затова да не те притеснява целта. Първата стъпка е и последна.
Началото е краят. Настоящият момент е всичко. Пътуване на хиляди мили
започва с нечия крачка..
Не се тревожи за целта, а просто се радвай и наслаж­давай на първата
си крачка. Втората крачка следва след първата, а след това идва и
третата. Няма защо да мислиш за това. Нека утрото само да се погрижи
за себе си. Не мис­ли за утрото. Радвай се! Тази стъпка е добра,
радвай й се, за да може средството да стане краят.
Това трябва да разбереш, иначе винаги ще пропускаш живота. Ще се
отегчаваш от пътуването и ще мечтаеш за целта. А как може едно
изнурително пътуване да достигне мечтана цел?
Можеш ли да разбереш простата математика? Как мо­же с изморително
пътуване да се достигне до желана цел?
Целта идва с пътуването. Тя е сумата на цялото пътуване. Ако аз съм
преживял целта във всяка крачка, ако съм тър­жествувал с целта при
всяка крачка, само тогава ще стигна целта, където мога да тържествувам
тотално.
Но ако ти се влачиш и не те интересува какво става точно сега в
момента, а очакваш утрешния ден, ти може да достигнеш целта, но и тя
ще бъде прашна като пътуването ти.
Целта не е някъде там навън, тя зависи от тебе. Ти трябва да смениш
начина си на преживяване. Затова помни какво казва Лаодзъ:
Дърво с огромен ствол
започва от тънък филиз.
Ако я желаеш, излей цялото си битие върху нея. Ако не я желаещ, по-
добре я отсечи още сега и не чакай утреш­ния ден.
Терасиран терен на девет етажа
започва с един чим.
Ако го желаеш, добре, ако не го желаеш, недей да ча­каш да се изградят
деветте тераси и тогава да решиш, че трябва да го разрушиш. Решавай
сега! Всеки момент ти пос­тавя ултиматум и всеки момент е спешен. Ти
трябва да действаш в настоящия момент.
Пътешествие на хиляди ли
започва с първата стъпка.
Ако искаш да тръгнеш на пътуване, тръгни с бодра стъпка. Ако не искаш,
недей тръгва. Само недей да се вла­чиш.
А в живота става така. Идват при мене хората и ми казват:
- Не знаем, дори не сме сигурни дали искаме да меди­тираме, но все пак
дойдохме.
Ако не сте сигурни искате ли да медитирате или не, значи първото нещо,
което ви трябва, е да сте сигурни. Ина­че ще правите нещо, което няма
да е от сърце. Ще правите нещо, за което ще съжалявате. По-късно може
да поискате да го разрушите, което ще е вече много трудно. Да научиш
нещо е трудно, но не толкова трудно колкото е да не нау­чиш нещо.
Трябва да сте сигурни. Ако не искате да правите медитация, зарежете
идеята - няма нищо лошо в това. Не е дошъл моментът за вас. Изчакайте.
Вършете други неща, които трябва да свършите точно сега. Нека това да
бъде ва­шата медитация. Ако искате да изкарвате пари - нека това да
бъде медитацията ви. Печелете пари. Един ден, когато ви обхване
безнадеждност, ще дойде моментът.
Ако искате да навлезете в политиката, вървете! Веч­ността не бърза.
Бог не бърза. Той може да почака. Прави това, което ТИ искаш да
правиш. Има достатъчно време. Това е смисълът на източната концепция
за прераждането: има достатъчно време, има милиони живота и ще има
мили­они живота.
Спокойно! Гледай си живота, без да бързаш, без да се притесняваш.
Каквото ти се прави, това прави, защото са­мо чрез правене човек
израства и съзрява.
Щом като не е моментът на твоята медитация, така да бъде. Не се
чувствай виновен! Ако е дошъл моментът на твоята медитация, пристъпи
към нея тотално. Как можеш да тръгнеш на дълго пътешествие с
наполовина готов ум? Как можеш да се отправиш на пътуване само с част
от твоето битие? Другата част ще те дърпа назад, ще те влече в други
посоки и ще настъпи суматоха. Така стават нещата.
Съвременният ум е шизофреничен, раздвоен, защото го зоват и дърпат от
много страни и ти трябва да се движиш в няколко посоки едновременно.
Едната ти ръка отива на север, а другата на юг, краката ти вървят на
изток, а погле­дът ти гледа на запад - това е положението. Ако се
разпад­неш на части, не е катастрофа, то е естествено. Ако почувс­
тваш, че не си едно цяло, очевидно така трябва да бъде. Как можеш да
си едно цяло?
Решавай. Бъди сигурен. Решавай при първата крачка, за да не си губиш
ненужно времето, да не губиш нито миг.
Пътешествие на хиляди ли
започва с първата стъпка. Този, който действа, разваля. Този, който
сграбчва, изпуска. Понеже мъдрецът не действа, той не разваля. Понеже
не сграбчва, не изпуска.
Всеки път Лаодзъ идва до едно и също заключение -неговата основна
формула е: прави чрез неправене, у-уей. Действието без действие.
Усилие без усилия. Трудно е да се разбере, но не е трудно да се върши.
Защото интелектуално, ако се опиташ да го разбереш, стигаш до
съвършена глу­пост. Говориш несвързано.
Ето какво Артур Кестлер съобщил на Запада, когато дошъл да учи Дзен на
Изток, а Дзен е Буда и Лаодзъ заедно. Най-високият връх на индийската
мисъл е Буда. Най-високият връх на китайската мисъл е Лаодзъ. Дзен е
кръс­тът между двете. Дете на двамата. Така че няма нищо по­добно на
Дзен - това е най-рядкото цвете на света. Нищо не достига дълбините,
които достига Дзен. Нищо не докосва върховете, както Дзен ги докосва.
Артур Кьостлер - един от най-умните интелектуалци на Запада, дошъл на
Изток, за да разбере какво е Дзен. Мно­го се мъчел да разбере и затова
не успял. Той докладвал:
- Всичко това е глупост.
Интелектуално това е глупост. Ако се опиташ да раз­береш, то ще е
глупост, защото интелектът познава само ед­но нещо: когато правиш
нещо, само тогава то е направено. Ако не правиш, не е направено.
Но битието познава по-велика тайна, а именно, че има неща, които, ако
ги правиш, не стават, но, ако не ги правиш, стават.
Например любовта. Можеш ли да я вършиш? Ако я вършиш, най-многото,
което правиш, е театър - тя не е ис­тинска, не е автентична и не идва
от твоето битие. Тя про­излиза от главата ти, а любовта от главата е
мъртва като всяко мъртво нещо. Има действия, но безсилни, празни, без
съдържание в тях. Когато целунеш жена, която не обичаш, има целувка,
но това е само физиологията на целувката. Ако попиташ лекар, той ще ти
каже: - Да, тази жена е целуната, което се открива в оставените следи.
- Когато целунеш ня­кого, ти пренасяш хиляди малки микроорганизми и
така може да се открие човекът, който е целунал жената, т.е. твоите
микроорганизми се откриват на нейните устни. Оба­че ще е трудно, дори
невъзможно за лекаря да установи да­ли я обичаш или не, защото любовта
не оставя микроорга­низми. Любовта не се открива.
Някой може да те прегърне, да те целуне, дори да пра­ви секс с тебе,
но без любов. Такива актове се вършат, но те са празни и кухи. Те са
мъртви, понеже сърцето ти знае, че мъжът или жената извършват
движения, но не влагат себе си, той или тя не са в тях.
Ти не правиш любовта - тя или се случва или не се случва. Трябва да я
чакаш. Не можеш да я управляваш, нито да я маневрираш, нито да я
манипулираш, защото любовта е по-велика от тебе. Как тогава ще я
манипулираш? Най-многото можеш да й позволиш да се случи. Можеш да й
попречиш, но не можеш да я насилиш.
Точно както е изгревът на слънцето. Можеш да затво­риш врати и
прозорци и лъчите няма да влязат в къщата ти. Ще живееш в тъмнина.
Слънцето няма да чука на вратата ти и да се мъчи със сила да влезе
вътре. По никой начин няма да те безпокои. Ако на тебе ти е добре да
си в тъмнината със затворени врати и прозорци, то на слънцето му е все
едно. Това не го тревожи.
Можеш да отвориш вратата и слънцето ще влезе, но не можеш ти насила да
вкараш слънцето вътре. Слънцето си е навън, а ти можеш да го пуснеш
или спреш, само не можеш да го насилваш. Ти не можеш да хванеш
слънчевите лъчи, да напълниш една кофа с лъчи и да ги занесеш в къщи.
Това не става. Кофата ще влезе в къщи, но лъчите ще останат на­вън.
Любовта е по-велика от тебе. Ако искаш да обичаш, трябва да не си деен
- това е у-уей, действие чрез бездейст­вие.
Но да оставим любовта, той като тя е рядко явление. Много хора мислят,
че обичат, но това е такава рядкост, както и другите велики изкуства.
Много хора - улични пев­ци - мислят, че са певци, но те са само като
уличните лю­бовници. Съвсем малко са певците, чиито песни изливат
вътрешното им мълчание, и те пеят това, което не може да се изпее. Те
се мъчат да предадат това, което е неизразимо и неизказано, а то се
случва рядко.
Можеш да пишеш поезия, но поетите са рядкост в све­та. С поезия се
занимава всеки - всъщност настъпва ден, в който всеки един се пробва
да пише поезия. Има такава възраст, когато всеки човек е достатъчно
глупав, за да опита стихоплетство. След това го зарязва. Можеш да
улучиш ри­тъма, стъпката и граматиката - всичко правилно, но няма
поезия. Така е, защото не е нещо, което се прави. Поетът се ражда, а
те става. И влюбеният се ражда, а не се създава -тази рядкост е като
великият поет, великият музикант, ве­ликият художник. Но що се отнася
до любовта, хората поне могат да се утешат, че са влюбени.
Всеки мисли, че обича. Обаче преживяването е много рядко. Да обичаш
значи да познаваш великата тайна на уу-уей. Ако обичаш, ще станеш
просветлен. Ако обичаш, зна­чи, че вече си го постигнал, защото знаеш
тайната - същата тайна, която е довела до твоето просветление..
Така че нека да оставим този пример настрана, той не ни върши работа,
а да вземем нещо по-основно, което всеки познава, например съня. Ако
се мъчиш да заспиш, няма да можеш да заспиш. Колкото повече се мъчиш,
толкова по-невъзможно ще бъде да заспиш. Това е проблемът на хора­та,
които страдат от безсъние. Има такива, които им дават съвети: направи
това, направи онова, брой до сто, след това обратно до едно. Но
колкото повече броиш, толкова повече умът ти е буден. Започваш да
броиш назад: сто, деветдесет и девет ... сега трябва да си по-
внимателен, по-буден от вся­кога. Може да броиш и до милион, но накрая
ще разбереш, че сънят няма да настъпи.
Мулла Насрудин страдал от безсъние. Отишъл на психиатър. Психиатърът
казал:
- Нищо работа!
Не че психиатрията знае какво да прави, но специа­листите трябва да се
преструват, че знаят. Затова му казал:
- Трябва да направиш следното нещо. Ти търгуваш с вълна и познаваш
овцете. Започваш да броиш овце - от една карай нататък, докато заспиш
накрая.
На следващия ден Мулла Насрудин дошъл тичайки, бесен, влязъл в
кабинета на психиатъра. Той бил толкова разгневен и буен, че
психиатърът се уплашил и казал:
- Какво има, Насрудине? Насрудин отговорил:
- Преди твоя метод аз спях поне по два-три часа, а снощи и толкоз не
можах да спя. Броих, броих - хиляди ов­це. Това не помогна. Започнах
да им стрижа вълната. Стри-гах, стригах - купища вълна. Помислих си,
че и това няма да помогне и започнах да тъка одеала. Това е моят
бизнес. Изтъках десет хиляди одеала - ами сега, кой ще ги купи? Ти ме
побърка напълно. Сега тези 10 000 одеала са ми на гла­вата. Пазарът е
слаб, нещата не вървят добре и става все по-трудно да намеря
купувачи...
Така става. Няма начин да се помогне на човек, който има трудност със
заспиването. Единственият начин е да му кажеш:
- Не прави нищо. Чакай, без да правиш нещо. Каквото и да направиш,
правенето пречи на съня, тъй като сънят е феномен на неправенето.
Сънят идва сам. Ти не го докар­ваш! Изведнъж разбираш, че е настъпил,
а ти си затворен и отнесен. Питай хората, които спят добре. Те ще ти
кажат: "Ние не правим нищо. Слагаме глава на възглавницата, га­сим
светлината и край. Няма нищо за правене.
Същото е вярно и за просветлението: няма нищо за правене. Загасяваш
светлината, отпускаш се на възглавни­цата и... готово! Просветлението
е дълбока почивка. Егото е активност, а липсата на его е безактивност.
То е пасивно, не мъжко отношение, не агресивно, то е женски феномен.
Лаодзъ постоянно твърди, че тези, които достигат върховното, го
постигат само чрез женско отношение. Как­во значи женско отношение? То
е пасивност. Жената никога не е агресивна в любовта. Ако е агресивна,
тя не е жена. В тялото й сигурно има повече мъжки хормони, отколкото
са й нужни. Жената чака. Дори, когато се влюбва, тя не го из­разява.
Тя никога не поема инициативата и не казва: "Аз те обичам."
Тя чака. Дори когато й кажат: "Аз те обичам" и тогава тя не бърза да
отговори с да, защото това не е по женски.
Ето защо поетите казват:
- Когато жената ти каже "не", не й вярвай, защото почти винаги, когато
иска да каже "да", тя казва "не".
Това е женският начин да бъдеш пасивен и приемащ -това е покана, а не
агресия. Светът има нужда от агресия, но твоето вътрешно битие не се
нуждае от агресия. Ти не мо­жеш да нападаш Бога, не можеш да го
покоряваш. Трябва само да се предадеш. Самата дума "покоряване" е
глупава в нашия смисъл, обаче в света ти трябва да покоряваш, тъй като
светът е ориентиран по мъжки.
Истинската религия е женска, тя трябва да бъде така­ва, а светският
живот е мъжки - мъжкото его се стреми да завладява! Женското иска да
бъде завладяно, а това е уу-уей. Точно като съня - то идва, а ти не
правиш нищо, само чакаш. То е като любовта - отправяш поканата и
чакаш. Тя идва, когато назрее моментът.
Този, който действа, разваля.
Този, който сграбчва, изпуска.
Понеже мъдрецът не действа, той не разваля.
Понеже не сграбчва, не изпуска.
Делата на хората често се провалят
пред самото им завършване.
Като си внимателен в края, както и в началото,
ще избегнеш провала.
Бъди внимателен и в началото и в края. Бъди внимате­лен накрая, както
си бил внимателен в началото! Не гледай на началото и края като на две
отделни неща - те са едно и също нещо.
Има хора, които са много ентусиазирани в началото, това са тип хора -
ентусиасти в началото. Щом се влюбят, полудяват от щастие, но рано или
късно се укротяват и ця­лото щастие, наслада и възторг ги напускат. В
началото все­ки може да е много възбуден, тъй като ...
Оня ден Самарпан се върна от Щатите и каза, че е на кръстопът и не
знае дали да си ходи или не. Той прекара тук няколко месеца и умът му
казвал:
- Меденият месец свърши, моят меден месец. Но аз му казах:
- При мене меденият месец никога не свършва. Той винаги е тука и в
бъдеще ме чакат много медени месеци.
Меден месец, който стига до точката на своя край, изобщо не е меден
месец. Истински влюбените обичат док­рай. В последния ден те са така
дълбоко влюбени, както и в първия ден. Любовта им не е възбуда.
Възбудата е треска, а човек не може да остане завинаги в треска. Един
ден трябва да се укротиш и да станеш нормален. Истинската любов не е
като треската. Тя е като дишането - постоянно продължа­ва. Меден
месец, който е свършил, не е бил никакъв меден месец.
Ако има любов, целият ти живот става меден месец. Всеки момент е нов и
ти носи ново откровение. Затова казах на Самарпан:
- Почакай. Иде по-голям меден месец. Винаги е така! Но запомни, че и в
края трябва да си същият както в нача­лото.
Като си внимателен в края, както и в началото,
ще избегнеш провала.
Затова мъдрецът желае да няма желания,
и не цени нещата, които се постигат трудно.
Научава това, което не се научава,
и възстановява това,
което мнозина са загубили. Той може да помага на естественото
развитие, но не мисли да се меси на природата.
Мъдрецът желае да няма желания.
Единственото желание, което си заслужава да си по­желаеш, е да нямаш
желания. Всички желания създават мъ-ки. Желанието означава, че
навлизаш в утрешния ден. Жи­вотът е тук. а желанието е някъде другаде.
Животът е в този момент, а желанието е някъде в бъдещето.
Желанието е отлагане, мечта и надежда. То не е реал­ност.
На Изток ние наричаме света илюзорен, майя. Не, че дърветата там са
илюзорни, лъжливи. Не! Те са реални, как­то си и ти. Не, че планините
не са реални, че Хималаите не са реални - напротив, те са реални като
тебе, даже повече. Но защо тогава светът е илюзорен? Под света ние
разбираме света на желанията, а не на нещата. Светът на твоите жела­
ния, който те огражда, е илюзорен, майя, мечта. И заради този илюзорен
свят ти не можеш да живееш в реалния свят.
Ако зарежеш всички, желания, ти се изправяш лице срещу лице с
реалността. Ти срещаш реалността. Започваш да живееш в нея. Това е
благоденствие - един красив мо­мент. Ако го пропуснеш, пропускаш
всичко. Ако го постиг­неш, постигаш всичко.
Мъдрецът желае да няма желания.
Разказват за Джунаид - суфи-мистик, че достигнал много голяма чистота
и себеотрицание. Един ден дошъл пратеник на Бога - помнете, че това са
притчи и не бива да се приемат буквално. Пратеникът на Бога казал:
- Бог е много доволен от тебе. Ти постигна много и можеш да поискаш
каквото желаеш.
Джунаид се засмял и казал:
- Това е глупаво, понеже моят учител ми каза да изоставя всички
желания. Аз се отказах от всичките си же­лания. Ти идваш, когато съм
се простил с всичките си жела­ния. Трябваше да дойдеш малко по-рано!
Сега това е пъл­на глупост. Аз нямам желания, а ти си дошъл да ми
кажеш: "Поискай и каквото поискаш, ще ти се изпълни." Напразно си
дошъл.
Но пратеникът настоявал и му рекъл:
- Ти ще обидиш светия човек. Трябва да помолиш за нещо, защото когато
Бог иска да даде, не можеш да кажеш "не". Това е подарък. Вземаш го,
какъвто и да е! Трябва да поискаш каквото и да е то.
Джунаид си затворил очите - какво да прави? Той бил в безизходица,
защото се разделил с всички желания и сега нямал желание. Тогава
отворил очите си и рекъл:
- Предай на Бога, че единственото ми желание е да нямам никога
желания. Изпълни моето желание - желание­то да бъда без желание.
Наистина това не е желание, а раздяла с всички жела­ния. Ако това е
желание, ако то наистина е желание да ня­маш никакви желания, то това
желание е достатъчно, за да стане бариера. То не е желание, а само
начин на изразяване.
Затова мъдрецът желае да няма желания, и не цени нещата, които се
постигат трудно.
Той цени нещата, които се постигат лесно. Ти цениш неща, които са
трудно постижими - колкото е по-трудно, толкова повече ги цениш.
Стойността на кохинор не е ис­тинската стойност на кохинор. Той има
тази стойност, за­щото е трудно постижим. Ако имаше кохинори на всяко
кюше на улицата, никой нямаше да се интересува от него. Кой ще мисли
за него? Но той е трудно постижим и негова­та рядкост е единствената
причина за високата му стойност. Иначе той нито се яде, нито се пие.
Ако останеш сам и ця­лото човечество изчезне, а ти имаш кохинор, какво
ще го правиш? Ще го захвърлиш, тъй като няма смисъл да го мъкнеш със
себе си.
Мъдрецът ... не цени нещата, които се постигат трудно.
Той цени простите неща. Ако може да се сдобие с храна, когато е
гладен, той е щастлив, както дори Алексан­дър Велики не е бил щастлив,
когато е станал велик импе­ратор на почти целия свят. Когато е жаден и
може да полу­чи малко вода, за да утоли жаждата си, той е толкова щаст­
лив, колкото не можеш да повярваш. Малките неща, които не е трудно да
получи, той цени и затова живее в мир.
Ти цениш трудните неща и винаги ще живееш в хаос. Животът ти ще бъде
кошмар. А когато получиш тези трудни неща, ще има други неща още по-
трудни, които трябва да получиш. Няма край на това.
Научава това, което не се научава...
Когато си се родил, не си знаел нищо, не си носел със себе си никаква
информация, никакви знания, но си носил съзнание, разбиране и
бдителност, носил си битието, а не знанието. Мъдрецът се стреми да
стане отново дете. Той се стреми да научи това, което не може да се
учи, което е вътре в тебе. Няма нужда да ходиш на училище, за да го
научиш. Всъщност ти можеш да научиш други неща, само защото това
неучено битие е вече вътре в тебе. Затова можеш да на­учиш други неща.
Научава това, което не се научава, и възстановява това,
което мнозина са загубили.
Какво сте загубили? - Невинността на детето. Той от­ново достига до
нея и я възвръща. Светците не са нещо ново - те са само възстановяване
на детската невинност.
Той може да помага на естественото развитие, но не мисли да се меси на
природата.
Той иска само едно нещо: да стане част от природата, а не его, което й
пречи. Той тече с природата, а не се бори с нея, върви по течението
без съпротива и борба.
Ако можеш да плуваш по течението на живота, ти из­веднъж ще видиш
собственото си тяло да плува по реката. Ти ще видиш как миналото ти
отплува: всичко, което си на­учил, си отива и всичко, което си
притежавал, заминава. Ос­тава чистото, просто битие, а това значи, че
си Буда. Буда означава човек, който е буден, а не заспал. Ти ставаш
Буда като виждаш егото си, притежанията си, наученото от тебе и
знанията ти - всичко, твоят труп, твоето мъртво минало, от­несени от
реката.
Ако се носиш по течението на реката, рано или късно ти ще срещнеш своя
труп. Ако се бориш с течението на ре­ката, тогава никога няма да
срещнеш своя труп. Благословен е човекът, който е видял собствения си
труп да отплува по течението на реката на живота.

КАКВО Е СЛЕДВАЩОТО?
В. Вие казахте, че в живота няма цели. А ние всички сме дошли тук с
цел да постигнем просветление. Мо­лим Ви да ни кажете Вашето
становище.
О. Ако вие сте дошли тук с цел да постигнете просвет­ление, значи не
можете да сте тук. Физически може да изг­леждате, че сте тука, но вие
не можете да сте с мене. Целта е в бъдещето, а аз съм тука! Умът,
който е целенасочен, е свързан с бъдещето, така че ние няма да се
срещнем.
Аз зная, че вие сте тука, за да постигнете нещо, а всъщност затова
именно то ви липсва. Аз съм тук, за да ви убедя да изоставите самата
идея да постигнете каквото и да било: просветление, мокша, нирвана,
включително Бога. Ако се разделите с този целеустремен ум, а всички
умове са целеустремени, защото друг ум не съществува, та, ако го
зарежете този ум, вие ставате просветлени.
Просветлението не е дирене, то е реализация. Не е цел, а самата
природа на живота! Животът като такъв е просвет­лен. Не е нужно нещо
да се прибавя към него или да се по­добрява. Той е съвършен. Няма
преминаване от несъвърше­ното към съвършеното, а само движение от
съвършенство към съвършенство.
Вие сте тук, за да придобиете нещо. Това действа като бариера.
Оставете тази бариера и просто бъдете тук. Забра­вете целта, животът
не може да има цел. Животът е целта. Как може да има друга цел? Иначе
ще изпаднете в безкраен регрес, защото тази цел ще има друга цел, а
другата цел ще има трета цел,.. Животът няма цел, затова е така хубав.
Индийците го наричат леела- игра. А той даже не е игра. Сега на Запад
думата "игра" стана много важна. През последните две-три години
излязоха стотици книги с дума­та "игра" в заглавието, например:
Началническа игра, Вър­ховната игра, Игрите на хората и т.н. Но има
разлика между игра и забава. За индийците животът е забава, а не игра,
тъй като и играта съдържа някаква цел или постигане на резул­тат,
завоюване на победа, побеждаване на противника ... Когато забавата
стане игра, това става сериозно. Възрастни­те играят игри, а децата
играят само за забавление. Самата активност е достатъчна, има си
истинска стойност и не й е нужна цел. Животът е леела - игра-забава.
Моментът, в който ти си готов за нея, за тебе е просветление.
Опитай се да го разбереш от друг ъгъл. Ти си това, ко­ето си се старал
да бъдеш. Ако се стараеш повече, то все по­вече ще се отдалечаваш.
Остави всички усилия и приеми себе си такъв, какъвто си - бъди точно
това и веднага ще разбереш, че го имаш. То винаги е било при тебе, а
ти така сериозно си го търсил и поради тази единствена причина не си
го намерил.
Добре, вие сте тук, за да постигнете нещо - просвет­ление, самадхи,
сатори ... или просто нещо. За мене всички тези думи са глупост, тъй
като те ви разкриват ново поле на желания. Те отново ви откриват
вратата на желанията.
В света вашите желания са да имате пари, власт, прес­тиж, а след време
това ви втръсва. Разбирате, че всичко е боклук. Ако ги постигнете, вие
сте победените, ако не ги
постигнете, пак сте победени. Тогава започвате да разбира­те, че
всичко това е глупост. И внезапно ви осенява мисълта за нова игра:
просветление, медитация, йога, Бог, отвъдния свят, отвъдния бряг!
Отново умът е в своята стихия - отк­рил се е нов свят на желания и
тръгвате да гоните новите цели. Парите не са така неуловими като
медитацията. Този свят поне е твърд и солиден, а оня свят и бряг,
отвъдният свят е абсолютна фантазия. Сега се намираш в по-задънена
улица от преди. При първото ти разбираш безполезността, а при второто
ще са ти нужни милиони живота, за да разбе­реш, че и то е безполезно.
Когато човек осъзнае, че всички цели са безполезни -без изключение
всички цели са безполезни - тогава няма какво повече да правиш освен
да бъдеш. Отпускаш се, ре-лаксираш цялостно, няма нищо за вършене и
няма напреже­ние. Тогава твоите граници изведнъж се стопяват, както се
топи снегът при сутрешните лъчи на слънцето. И като няма какво да
правиш, ти изчезваш, егото изчезва. Когато нямаш какво да правиш,
какъв да бъдеш и какво да постигаш, тога­ва кой си ти? Цялата
самоличност се изпарява. Това е прос­ветлението.
Тогава за тебе започва коренно различен начин на жи­вот. Ставаш
забавен, игрив, жив с всеки момент и като няма къде да ходиш, каквото
ти поднесе животът, ти го приемаш с дълбока благодарност. Това аз
наричам "да станеш бог". Мигът, в който ти се отдаваш на забава и
изживяваш мо­мента, ти си станал бог.
Аз съм тук, за да ви убедя, че вие вече сте богове. Мо­же да сте дошли
тука, за да станете богове, това е вашето пътуване, но то не ме касае.
Аз зная, че аз съм тука, за да ви убедя да погледнете собственото си
лице отново, да потър­сите вътре в себе си, а не да ходите навън и да
търсите не­що, което не съществува.
Животът е безцелна игра, игра на необятни сили. Доб­ре е, ако нямате
ума на постигащия човек и зле е, ако имате амбицията да станете нещо,
да бъдете нещо, да направите нещо.
Отпуснете се. Захвърлете бъдещето напълно. Само настоящият момент
съществува, а този момент е вечността. Този живот е всичко, което има,
не мислете за отвъдния бряг.
Онзи ден аз ви разказах китайската алегорична при­казка за човека,
който се върнал от средата на реката. Защо се е върнал от средата на
реката? Защото няма друг бряг. Единственият бряг е този. А защо е
започнал да се смее? Защото изведнъж е разбрал, че той самият е Буда,
когото търсил.
Дзен-учителите учат своите ученици така:
Ако някой ден, медитирайки, вие срещнете Бу­да, убийте го веднага! Не
губете миг - убийте го вед­нага! Иначе той ще ви отклони от пътя.
Те са прави. Когато медитирате, Кришна идва със сво­ята флейта и става
много хубаво. Отново вие сънувате. Обх­ванати сте от съня и желанието.
Когато дойде Исус, вие сте впримчени в паяжината на ума - това е
паяжината на паяка. А когато дойде Буда, вие забраните себе си. Затова
Дзен-учителите казват: Убий веднага Буда! Разчисти си пътя. Не пускай
никого там, т.е. не допускай никаква цел, само бъди цялостен, сам - в
твоята абсолютна чистота. Това е прос­ветлението.
Трябва да ви повторя, защото зная, че вие все забравя­те. Вие сте
това, което търсите. Нека това ви бъде основната мантра. Ако разберете
тази мантра, вие сте разбрали всичко. Опитайте.
На целите вие сте посветили много животи. Сега^се опитайте да живеете
от ден за ден, като че ли няма бъдеще. Отначало ще бъде само "като че
ли", но постепенно ще раз­берете, че това като че ли е единствената
реалност. Отна­чало ще ви се струва, че е театър, но скоро ще
разберете, че този театър е единствената реалност.
Вие дойдохте тук с цел, но аз няма да ви позволя да останете тук с
целта. Ако не се разминете с мене, целта ви ще отпадне. Постойте още
малко и целта ще ви напусне. Или аз оставам тук при вас, или целта.
Трябва да изберете.
В. Каква е разликата между реакция и отговор?
О. Много голяма. Има голяма разлика, не само в коли­чеството, но и в
качеството. Реакцията произлиза от мина­лото, а отговорът - от
настоящето. Вие реагирате според шаблоните на миналото.
Някой ви обижда и веднага се задвижва старият меха­низъм. В миналото
са ви обиждали и вие сте постъпвали по определен начин. Сега
постъпвате по същия начин. Вие не отвръщате на тази обида и на този
човек, а просто повтаряте реакцията по стар навик. Вие не поглеждате
този човек и тази нова обида - в тях има нов нюанс. Вие просто действа­
те като робот. Във вас има някакъв механизъм, натискате бутона и
казвате:
- Този човек ме обиди. Реагирай.
Реакцията не е според реалната ситуация, а нещо като проекция. В този
човек сте видели миналото си.
Ето какво се случило с Буда. Седял той под едно дър­во и говорил на
учениците си. Дошъл някакъв мъж и се изп­люл в лицето му. Той си
избърсал лицето и попитал:
- Какво е следващото? Какво още имаш да кажеш?
Мъжът се объркал, тъй като изобщо не е очаквал, че като заплюе някого
в лицето, онзи ще попита: "А сега какво следва?"
В миналото си той нямал такъв случай. Обиждал хо­рата, те се ядосвали
и всички реагирали. Ако пък били ст­рахливи и слаботелесни, ухилвали
се и се мъчели да го подкупят. Но Буда не постъпил нито като едните,
нито като другите. Нито се ядосал, нито се обидил, нито се уплашил, а
просто делово попитал: "Какво следва?" От негова страна нямало
съответната реакция.
Учениците му реагирали, ядосали се. Най-близкият ученик на Буда,
Ананда, казал:
- Това е твърде много. Няма да го търпим. Ти си за­пази твоите
проповеди за тебе, а ние ще покажем на този човек, че не може да върши
това, което е вършил досега. Той трябва да си понесе наказанието.
Иначе всички ще за­почнат да правят като него.
Буда им казал:
- Вие ще си мълчите. Той не ме е обидил, а вие ме обидихте. Той е
нов, непознат. Може да е чул нещо от няко­го и да .си е създал някаква
представа за мене. Той не плю върху мене, а върху собствената си
представа и мнение за мене, тъй като той изобщо не ме познава. Тогава
как може да ме заплюе? Може да е чул от хората нещо за мене, че съм
атеист, опасен човек, който отклонява хората от правия път,
революционер, корумпиран. Може да е чул нещо за ме­не, което е
оформило идея и представа, а сега той заплю тази своя идея. Ако
помислите по-задълбочено, той заплю собствения си ум. Аз не съм част
от него. Разбирам, че този клетник има да каже още нещо, защото това-е
начин да из­кажеш нещо - заплюването е начин да се изкажеш. Има
моменти, когато чувстваш, че езикът е безсилен - при силна любов,
гняв, омраза, молитва - има силни моменти, при ко­ито езикът е
безсилен. Тогава трябва да извършиш нещо. Когато си силно влюбен, ти
целуваш и прегръщаш човека.
Какво вършиш? Ти изразяваш нещо. Когато си ядосан, мно­го ядосан, ти
удряш човека, заплюваш го. Ти ИЗКАЗВАШ нещо. Аз го разбирам. Той
сигурно има да каже още нещо, затова го питам: "Какво е следващото?
Човекът се объркал още повече. А Буда казал на сво­ите ученици:
- Аз съм по-обиден от вас, тъй като вие ме познава­те. От години
живеете с мене, а все още реагирате.
Объркан и сконфузен, човекът се върнал в къщи. Не можал да заспи
цялата нощ. Трудно е, когато видиш един Буда, трудно е да заспиш
отново, както си спал преди. Не­възможно е. Преживяното се връща
отново и човекът не може да си обясни какво точно се е случило. Той
треперил и се потил, защото никога не бил попадал на такъв човек. Той
разтърсил целия му ум, всичките шаблони и цялото му ми­нало.
На следващата сутрин човекът пак дошъл. Хвърлил се в нозете на Буда. А
Буда го попитал:
- Какво е следващото? Това също е начин да изра­зиш нещо, което не
може да се изкаже с езика. Когато ид­ваш и докосваш моите нозе, ти
казваш нещо, което не може да се каже по обикновения начин, за което
думите са тесни и то не може да се побере в тях.
Буда казал на Ананда:
- Виж, този човек е пак тук и казва нещо. Това е човек със силни
емоции.
Човекът казал:
- Прости ми за това, което сторих вчера. Буда отвърнал:
- Да простя? Но аз не съм същият човек, на когото ти си го направил.
Реката Ганг си тече и никога на остава една и съща Ганг. Всеки човек е
река. Този човек, когото ти зап­лю, вече го няма тук. Аз изглеждам
като него, но не съм съ­щият. Много се случи през това денонощие!
Много вода из­тече. Само по външност изглеждам същият. Така че аз не
мога да ти простя, аз нямам нищо срещу тебе. Ти също си нов. Виждам,
че ти не си същият човек, който дойде вчера, защото онзи човек беше
гневен. Той кипеше от гняв и плю, а ти ми се кланяш и докосваш нозете.
Как може да си същи­ят? Ти не си същият човек! Така че да го забравим.
Няма ги вече онези двамата - човекът, който плю и този, който беше
заплют. Ела по-близо и нека си говорим за нещо друго.
Това е отговор. Реакцията е от миналото. Ако реаги­раш по навик и по
ум, това не е отговор. Да отвърнеш, значи да бъдеш изцяло жив за
настоящия момент, тук и сега.
Отговорът е хубав феномен - той е животът. Реакция­та е мъртва,
грозна, скапана като труп. Деветдесет и девет процента от времето си
вие реагирате, а го наричате отвръ­щане, отговор. Рядко се случва във
вашия живот да отвър­нете, а когато се случи, на вас ви светва пред
очите и врата­та към неизвестното се отваря.
Върни се в къщи и погледни жена си с отговор, а не с реакция.
Познавам хора, които може да.са живели с жена 30-40 години и са
престанали да я гледат! Знаят си, че това е стара жена, старата
госпожа. Мислят си, че я познават, но реката си е текла през цялото
време. Тази жена не е същата, за коя­то си се оженил. Това е минало
явление. Онази жена повече не съществува. Тази е съвсем различна жена.
Във всеки отделен момент ти се раждаш отново. Във всеки момент ти
умираш и се раждаш. Но напоследък заг­леждал ли си се в жена си, в
майка си, в баща си, в приятеля си? Ти си спрял да ги гледаш, защото
си мислиш, че всички са остарели. Какъв е смисълът да ги гледаш? Иди
си и ги погледни отново със свеж поглед, както би погледнал не­познат
човек. Ще бъдеш изненадан как се е променила жена ти.
Огромни промени стават всеки ден. Това е поток, всичко тече, нищо не е
замръзнало. Но умът е мъртво нещо. Той е замръзнал феномен. Ако
действащ със замръзналия си ум, ти живееш мъртъв живот - ти не живееш
истински, ти си вече в гроба.
Остави реакциите, дай път на отговорите, ответите. Да бъдеш ответен,
значи да си отговорен. Да бъдеш отговорен, значи да си отговарящ, да
си чувствителен, но чувствителен тук и сега.
В. Ако човек няма желание за собственото си прос­ветление, а само за
чуждото, това създава ли му проблем?
О. Не, това не ти създава проблем, но ти създаваш проблем на другите,
и то много, много проблеми.
Има много благодетели, но те вършат само вреда. Не бъди никога
благодетел, тъй като доброто не може да се прави. Ти може да си добър,
но това отлита - то не е деяние от твоя страна, тъй като ти не го
правиш. Когато правиш добро, резултатът е вреда.
Всички хора, които се мъчат да правят добро на дру­гите, са най-
пакостните хора. Те може да наричат себе си слуги на народа, слуги на
Бога и всякакъв род бомбастични наименования, с които назовават себе
си, но те скриват фак­та - коренно различен факт от тези думи - те
пакостят. Ако ти не желаеш собственото си просветление, как можеш да
го желаеш за други? Ако то наистина е нещо ценно, ти пър­во ще го
пожелаеш за себе си. Ако не си струва, тогава мо­жеш да го пожелаеш за
другите.
Това се случило с Мулла Насрудин. Той работил за един господар.
Човекът му дал шише ракия. Той се изнена­дал, защото чорбаджията
никога не му давал нищо. Не мо­жел да повярва.
На следващия ден чорбаджията попитал как е ракия­та. Мулла Насрудин
казал:
- Таман.
Господарят му не разбрал какво означава "таман" и го попитал:
- Какво искаш да кажеш с това, че ракията е таман? Мулла Насрудин
отвърнал:
- Ако е била по-добра, нямаше да ми я дадеш. Ако е била по-лоша, аз
щях да я дам на друг.
Човек дава само неща, които не цени.
Как така желаете просветление за другите? Как може­те да го пожелаете
за другите, след като не го желаете за се­бе си? Ако вие самите не сте
го опитали, как можете да по­магате на други да станат просветлени?
Моля ви, не правете толкова глупави неща. Има мнозина, които ги правят
и за­това човек живее в толкова ненужно объркване. Първо по­желайте за
себе си. Но знайте добре, че с желаене то не се постига, но чрез
желаене ще разберете, че трябва да се простите с желанията.
Запомнете, не можете да се разделите с нещо, което нямате.
Просветлението се постига чрез изоставяне на же­ланието за него, но
вие трябва да имате желание да го изос­тавите. Иначе всеки ще е
просветлен, всеки, който не е же­лал просветление, ще е просветлен.
Обаче не ме разбирайте погрешно. Аз не казвам, че тези, които не
желаят просвет­ление, ще бъдат просветлени. Не, аз казвам, че тези,
които изоставят желанието за просветление, те ще станат прос­ветлени.
Но за да изоставиш нещо, първо ти трябва да си го имал.
Желайте - желайте го силно, до полуда го желайте, а след това бъдете в
състояние да изоставите желанието. Ко­гато почувствате отчаянието,
голямата безнадеждност, тога­ва настъпва просветлението. Точно минута
или секунда преди човек да стане просветлен, той изпада в крайна без­
надеждност. Пропадаш на дъното на ада. И само тогава идва
просветлението.
Християнските мистици наричат този момент "черна­та нощ на душата".
Това е дълбока нощ за душата, а преди самото утро нощта става още по-
черна. Колкото по-тъмна става нощта, толкова по-близо е утрото.
Но запомнете, аз не казвам да не желаете. Аз казвам:
- Желайте, желайте силно, желайте цялостно, така че красивият момент
на вашия живот да дойде, когато ще се откажете от желанията си и ще
станете Просветлени.
Когато станете просветлени, няма да има нужда да же­лаете за другите.
Вие просто ще бъдете такива, гласът ви ще бъде такъв, че хората ще
бъдат приковани и цялото ви би­тие ще стане врата за тези, които
търсят. Тогава няма да има ваше участие, вие нищо няма да правите. Аз
не правя нищо тук, аз просто съм тук. Това "да бъдеш тук" е
достатъчно, то е магическа сила, стига само да бъдеш тук.
Аз ви позволявам да бъдете с мене и нещо се получава от това.
Учителят не е нищо повече от един катализатор. Той никога не върши
нищо, той просто присъства. Учителят не е изпълнител. Той живее
абсолютно пасивно и не прави ни­що, защото познава изкуството как да
действаш чрез без­действие. Нещата се случват от само себе си.
Учениците си мислят, че учителят им помага, а учите­лят знае, че не
прави нищо. Ученикът си мисли, че много е направено за него ... и той
всъщност е прав, защото много неща са му се случили. Но неговото
виждане не е ясно, за­щото си мисли: "Как може нещо да се случи, ако
не е напра­вено?"
Това е проблемът на ученика. Той си мисли: "Учите­лят прави толкова
много за мене." Така е, защото не може да разбере как могат нещата да
стават, такива велики неща, без някой да ги прави. "След като аз не ги
правя, значи е учителят ми, който ги прави за мене."
А учителят също не ги прави. Ученикът се отваря за учителя, а учителят
е там - това е всичко. Той е катализато­рът - неговото присъствие
действа. Ученикът се чувства много благодарен и неговата благодарност
има смисъл, тъй като сам той не би могъл да постигне, а ето на, сега
човекът е направил толкова много. Когато стане просветлен, той ще се
смее - ученик и учител ще се смеят заедно.
При Дзен има традиция и това се повтаря многократ­но. Когато ученикът
стане просветлен, той удря своя учител. Учителят го е удрял много
години, но щом стане просвет­лен, той удря учителя си. Само за да
покаже, че всичко е би­ло една игра. "Ти не си правил нищо, а аз съм
си мислил, че ти вършиш нещата. Толкова неща се случиха, а на практика
нищо не е било нужно, защото аз вече съм бил това, което съм търсил."
Не е много хубав жест да удариш своя учител. Това показва, че самият
ученик е станал част от учителя. Той е станал по право учител. А
учителят се смее, защото учени­кът е дошъл в лоното.
В. Защо става така, че навиците, които аз осъждам като вредни: пушене,
преяждане, са най-устойчиви?
О. Така трябва да бъде. Щом като ти ги осъждаш като вредни, те трябва
да са устойчиви, тъй като ти създаваш отношения с тях. Когато нещо
наречеш лошо, ти създаваш връзка с него.
Когато наречеш нещо лошо, защо го наричаш лошо? Ти го наричаш лошо,
защото то те побеждава. То е силно. Ти го наричаш лошо, защото си
безсилен пред него, а пре­писването на епитети не помага на никого.
Така че първото нещо, което трябва да направиш, е да спреш да го
съдиш. Като искаш да пушиш, пуши. Запали си веднага, без да мислиш
какво казват другите за това. Пуше­нето може да бъде една хубава
медитация. Не се бори срещу него. Запуши веднага. Направи кръгчета дим
и им се радвай. Така един ден ще откриеш ненадейно, че нуждата се е
изпа­рила. Всичко изглежда толкова глупаво.
Не защото го осъждаш, тъй като при съдене нещата са или добри или
лоши, а когато не съдиш, нещото си отпада, ако е ненужно. Ако
медитираш, когато пушиш, ще разбе­реш, че медитацията може да се прави
без пушене, и то по-добре. Тогава защо ненужно вмъкваш в нея пушенето?
Един ден ти ще оставиш цигарата на масата или в пепелника и никога
няма да посегнеш към нея, но това не е осъждане.
Когато кажеш, че нещо е лошо, ти го вкореняваш. После винаги така
става, че доброто не е толкова силно, колкото е лошото, тъй като
доброто е това, което други ти казват да правиш, а лошото е това,
което ти искаш да пра­виш. Разбира се, че доброто никога не може да
бъде толкова силно, колкото е лошото, понеже лошото е това, което ти
би искал да правиш, а доброто е това, което другите те насил­ват да
правиш.
Ти се съпротивляваш на това добро. То изглежда като робство и
обвързване, а лошото изглежда като свобода.
Ако те насилват да влезеш в рая, ти ще избягаш и ще отидеш в ада,
защото ще си кажеш: "Тука поне съм свобо­ден." Светците, тьй-
наречените свети люде, и религиозните хора са причинили толкова ужасна
вреда на човешкото съз­нание като са насилвали доброто върху хората и
тази вреда не може да се изчисли. По-скоро насилвайте лошите неща
върху хората, за да ги свържат с робството и чуждото его, а добрите
неща да свържат със собственото си его. Тогава на хората ще им бъде по-
добре.
Някога живеех с един приятел. Един ден той беше много разтревожен,
защото видял сина си да пуши. Синът му беше малък, под 10 години,
затова и бащата се трево­жеше много, а беше добър и религиозен мъж.
Той ми каза:
- Какво да правя? Аз му отговорих:
- Дай ми една кутия цигари и прати сина си при мене. Заставих момчето
да изпуши 20 цигари и го заплаших, че ако не свърши цялата кутия, ще
го набия. Плачейки и ри­даейки, пушейки и кашляйки, изправен до мене,
до готовата пръчка за бой, всичко свърши! Той каза:
- Вече никой не може да ме застави!
По-добре е, ако лошото се свърже със заставянето, обаче не е така.
Баща ти не иска да пушиш, майка ти не ис­ка да пушиш, здравният
министър не иска да пушиш - тога­ва внезапно се надига стремежът да се
освободиш от всич­ко това. Иска ти се да запушиш. То ти дава чувство
за сво­бода, за независимост, създава ти чувство, че правиш как­вото
си искаш и хич не те е еня за всичко, което другите ти натякват. Те
всъщност те заставят да пропушиш.
Забраниш ли нещо, ти заставяш хората да го правят. Когато нещо е
забранено, то става все повече разпростране­но. Разреши го и то ще
отпадне.
А сега какво да правиш? - Пуши при медитация и не се тревожи.
Наслаждавай се. Ако можеш да му се наслажда­ваш, тогава цялата му сила
ще се изпари. Силата е симво­лична - ти се бунтуваш срещу родителите
си, срещу общес­твото - това е прост израз на бунт, понеже не харесваш
не­щата такива, каквито са. Но като се бунтуваш срещу тях, ти вредиш
на себе си, ти си глупак.
Пушенето не е лошо, а просто вредно. То не е грях, а е просто
невежество. Така че няма нищо лошо при него. Ако искаш да се
наслаждаваш на невежеството, наслаждавай се. Какво значение има дали
ще живееш една година по-малко? Иначе би живял 70 години, а така ще
живееш 69 го­дини, ако пушиш по две кутии на ден. Една година ще загу­
биш и какво от това? Шейсет и девет са пропилени, а иначе пропиляваш
седемдесет. Една година по-малко ще рече ед­на година по-малко да
вършиш глупости на този свят. В из­вестна степен това е добре. Ти си
отиваш и светът ще се разтовари малко.
Недей да се тревожиш за тези неща и да съдиш. Не съ­ди. Щом имаш
наслада, наслаждавай се. Щом не ти е при­ятно, спри. Няма нужда да
съдиш, не бива да търсиш мора­ла, за да промениш нещата, защото по
този начин няма ни­кога да ги промениш. Колкото повече ги отблъскваш и
от­ричаш, толкова по-силни стават те. Така е, защото като се стремиш
да отблъснеш нещо от себе си, ти проявяваш инте­рес към него. Когато
решиш, че няма да вършиш нещо, тво­ето подсъзнание ти казва: "Прави
го, хубаво е." Затова не­дей създава омагьосан кръг.
Онзи ден ви говорих какво е казал един дзенски мо­нах:
Когато вървиш, върви, когато спиш, спи, когато ядеш, яж, но най-вече
не се колебай.
Аз бих казал:
Когато пушиш, пуши, но не се колебай.
Приемай го просто. Като го приемеш просто, какво ще разбереш? - Ще
разбереш цялата глупост зад него. Пушене­то не е нещото, чрез което ти
отричаш или се бунтуваш срещу нещо. Баща ти е стоял пред тебе, малкото
дете, а той е голям и силен мъж, и ти е казал:
- Никога не пуши.
На тебе ти се е искало да отречеш неговия авторитет и си започнал да
пушиш. Майка ти, свещеникът в черквата, в неделното училище са ти
казвали:
- Не пуши, иначе ще отидеш в ада.
Никога не ти е харесвал свещеникът или проповедта му, насила си ходел
на неделно училище в църквата - всъщ­ност то ти е изглеждало като ад и
ти си се бунтувал срещу него, искал си да отстояваш своето его. Всички
са те под­тискали. Всеки те е бутал, дърпал и насилвал. Всеки се е
мъчил да те манипулира. Затова си се затворил в тоалетната и си
пропушил. Така всичко си е отишло на мястото. Ти си въстанал и си се
почувствал добре!
Пушенето ти е помогнало да се почувстваш добре, да разбереш, че не си
безсилен и можеш да се бунтуваш. Баща ти може да е много властен, но
ти можеш да го измамиш. Майка ти може да е всезнайница и с интуиция,
но тя не предполага, че ти пушиш.
Когато си пушиш кротко, медитиращо, всички тези неща се разкриват пред
тебе и как е станало всичко изплува. Веднъж осъзнаеш ли причината, ти
знаеш, че не цигарата е причината, тя е само симптом, а причината е
скрита много дълбоко. Осъзнаеш ли причината, контрата остава в тебе.
Баща ти може да е починал, а ти все още си отмъща­ваш. Сега вече
разбираш, че той не ти е мислил злото. Той може да не е сторил добро,
но се е опитал да го стори по грешен начин и крайният резултат е лош.
Неговите намере­ния са били добри, защото той искал да ти помогне.
Може да не е знаел как да ти помогне и всъщност ти е навредил, но ти
не можеш да се съмняваш в неговите добри намере­ния. Сега ти се
помиряваш с баща си, с майка си и изпускаш цигарата от ръката си без
никакво действие от твоя страна. Ти си примерен. Това е било бунт.
Сега вече няма смисъл, разбрал си го и всичко е свършено.
Ако направиш същото с другите неща, полека-лека ще видиш как те са се
променили. Колкото повече ги разбираш, толкова повече нараства
възможността те да се променят. В тази промяна има финес, защото тя не
е насилена.
Аз не съм против всичко. Аз съм само против липсата на внимание и
осъзнаване. Ако пушиш с буден ум, пред те­бе ще се разкрият и сам ще
откриеш много неща, свързани с пушенето като първична терапия. Ти ще
се задълбаеш в детството си и ще попаднеш на фактите, където то е
започ­нало.
Как те сграбчи то? От къде дойде тази здрава схватка? Трябва да е
имало много емоции! Самото вдишване и из­дишване на цигарения дим няма
никакви хватки ... Толкова милиони хора пушат, вършат такава глупост,
пилеят си па­рите, живота и страдат от хиляди болести, но продължават
да пушат. Трябва да има нещо повече ск-рито, отколкото вижда
невъоръженото око. Не е просто цигарата, а симво­лът, симптомът и
свързаните с нея много пластове и много неща надълбоко. Ако ти
изхвърлиш цигарата, но причините останат вътре в тебе, те ще те
накарат отново да вземеш ци­гарата. Трябва да разбереш. Без разбиране
не прави никакви усилия да промениш нещо. Разбирането прави промени.
Само разбирането променя и трансформира. Нека разбира­нето да бъде
единственият закон за тебе.
В. Ако не върша нищо, аз разбирам, че започвам да се чувствам невидим,
вместо да се чувствам здраво вкоренен в земята. Възможно ли е да бъдеш
и две­те?
О. Да, не само е възможно, но е абсолютно необходи­мо. Когато се
случва, то става по тези два начина - те се случват заедно.
Когато не правиш нищо, егото се чувства изтръгнато от корена, защото
егото е деятелят. Колкото повече дейст­ваш, толкова по-добре се
чувства егото. То се чувства вко­ренено, здраво върху земята, стъпило
солидно. Когато не вършиш нищо, егото е невидимо, то губи силата си.
Ти се идентифицираш с егото си, затова се чувстваш като неви­дим,
започваш да се изпаряваш, да губиш твърдостта си. Това е едната
страна.
Другата страна е, че ти скоро осъзнаваш, че ако позво­лиш да стане
тази невидимост, да стане това изпаряване и ти не се облягаш отново на
егото, и започваш да правиш нещо, тогава ще разбереш, че ти си се
вкоренил. Това вко-реняване е на битието, а изчезването е на егото.
Преди на­пълно да изчезне егото и да осъзнаеш вкореняването на тво­ето
битие, има пропаст. Тази пропаст е тъмна като нощ. В нея ти ще си
много обезпокоен, уплашен. Какво става? По­лудяваш ли? Всичко ли е
загубено? Тъй като всичко, което имаш, се идентифицира с егото, ако се
изплъзне от ръката ти, ти ще почувстваш, че всичко е загубено и ще се
изку­шиш да се захванеш за старите си неща, за да почувстваш корена.
Не се безпокой. Нека егото си отиде яко дим. Ако мо­жеш да останеш в
това безтегловно състояние за няколко дни, колкото повече го приемаш,
толкова по-кратък ще бъ­де интервалът. Ако можеш да приемеш цялостно,
в следва­щата секунда ще се почувстваш вкоренен, но е трудно да се
почувства тотално. Човек се двоуми. Умът му говори: "Как­во става?
Старата къща рухва, а къде е новата? Старото би­тие си отива, а къде е
новото?"
Нужно е време, нужна е пропаст, която да погълне старата къща. Цялата
буря и суматоха, която се създава от изчезването на старата къща,
стихва. Очите ти се проясня-ват повече и вече няма по тях дим и прах.
Сега ти можеш да видиш новата къща и битието. То става едновременно.
Не се плаши. Остави го да стане. Помогни му да стане.
В. Когато осъзнавам мислите си и дишането си, те веднага се променят.
Това естествено ли е или е за­коравял навик да не приемаш нарочно
това, което е?
О. Естествено е. Когато осъзнаеш нещо, ти внасяш но­во качество към
него и то се променя. Ако осъзнаеш диша­нето си, то ще смени своя
ритъм. Ти не се опитваш да го промениш, няма нужда да се мъчиш. Ти
само започваш да внимаваш за вдишването и издишването и веднага се
чувст­ва промяната. Ритъмът вече не е същият, защото ти съзна­телно
дишаш. Отначало ти дишаше несъзнателно, а сега се прибави нещо ново -
съзнанието.
Да кажем, че вървиш. Обикновено вървиш несъзна­телно. Нищо не е нужно.
Тялото е като механизъм. Но из­веднъж започваш да вървиш съзнателно -
внасяш съзнание при ходенето. Неочаквано разбираш, че твоят вървеж е
при­добил различно качество - по-грациозен, по-естетичен, по-красив.
Ти вече не се мъкнеш, а по-скоро имаш подчертана танцова походка.
Когато дишането ти се промени чрез съзнанието, ти ще почувстваш
внезапно да настъпва странна тишина.
С промяната на дъха се променя цялата виталност на тялото. Чувстваш се
по-жив, по-интензивно жив. Каквото и да вършиш, в него има повече
тоталност. Ако ядеш, правиш го тотално, с по-малко блуждаещи мисли.
Ако вървиш със съзнателно дишане, ще разбереш, че умът ти е по-
концентриран, без вътрешно мърморене. И тогава ще можеш да виждаш по-
ясно. Чрез съзнателното си дишане ти ще видиш красотата на цветята по-
ясно, те ще имат повече окраски отколкото обикновено, все едно, че с
дишането се е отделило нещо като наркотик. Ти ще видиш дърветата по-
зелени и всяко дърво с различен зелен цвят - има хиляди нюанси на
зеленото. Ти виждаш само един зелен цвят, за­щото изобщо не виждаш, а
иначе всяко дърво си има свой зелен цвят, и всяко листо си има свое
битие.
Колкото повече осъзнаваш, толкова по-красив ще бъ­де животът. Това е
космичен танц, космическа симфония, само тогава влизаш в тон с нея и
това е естествено! Запом­ни, че трябва да осъзнаваш много бавно, не
насилвай съсре­доточаването си върху дишането. Това са две различни не­
ща: Ти може да насилваш съсредоточаването си, но това, което ти казах,
няма да се случи. Напротив, ще се чувстваш пресушен. Ако се
съсредоточаваш върху дишането, това значи, че насилваш себе си върху
дишането си. Ти стесня­ваш съзнанието си и поглеждаш върху дишането -
то ще бъде напрегнато. Тогава ти няма да можеш да видиш цветя­та,
слънцето, небето, пясъка и морето - не, защото, когато ги видиш, ти ще
забравиш за своята концентрация. Концен­трацията не е осъзнаване.
Осъзнаването е нещо съвсем раз­лично. Ти просто осъзнаваш, без да
правиш усилие. Ако забравиш, добре, забрави. Не се чувствай виновен за
това. Като си спомниш отново, отново погледни. Нужно е отпус­нато
осъзнаване, иначе ще внесеш такова напрежение при дишането, че може да
се окаже фатално, опасно за тялото, и може да причиниш различни
заболявания от това.
Така че не концентрация, а просто бодърстване - това наистина придава
съвсем различно качество. Ще се почувс­тваш много грациозно, в
хармония и удобство.
В. Вие казахте, че, за да се постигне просветление, първо трябва да се
мине през пълно отчаяние, където се губи всяка надежда. Но изглежда
невъзможно · да изгубиш надежда, когато знаеш, че учителят ти помага
със своето присъствие.
О. Не се тревожете за това. Аз ще се погрижа да дос­тигнете пълно
отчаяние.
В. Лаодзъ изглежда, че е бил човек на истината, а Ге­орги Гурджиев
боядисвал врабчета и ги продавал за канарчета. Лаодзъ казва да не
правим нищо и да осъзнаваме, а Гурджиев казва, че са нужни усилията на
супермен. Реализацията на Гурджиев така велика ли е като на Лаодзъ?
Как ще обясните разликата? О. Няма степени на просветление - то или е,
или не е. И Лаодзъ и Гурджиев са просветлени. Понеже няма степе­ни,
значи никой не е повече или по-малко просветлен. Но тяхната изява е
различна. Времето им е различно. Векът, в който всеки е живял, е
различен. Хората, с които са общу­вали, и учениците, които са имали,
са различни.
Лаодзъ е живял в много примитивен свят. Хората били прости и скромни,
не напрегнати и бързащи, наистина те нямали отношение към времето и
били по-естествени. Гур­джиев е живял във време съвсем противоположно
на това. Лаодзъ живял в Изтока, а Гурджиев в Запада и то през два­
десети век, най-лудият век, когато всички са невротици.
Гурджиев е трябвало да изобретява различни неща за този различен тип
човек. Този тип човек не е съществувал по времето на Лаодзъ. Понякога
по изключение той е попа­дал на такъв човек, но сега това е правило, а
човекът, който е бил правило по времето на Лаодзъ, сега е изключение.
Та­ка че всичко се е променило.
В. Лаодзъ изглежда, че е бил човек на истината.
О. Да, така е. А Гурджиев не ти изглежда толкова чо­век на истината,
но той е точно толкова правдив, колкото е Лаодзъ. Обаче той изпитва
състрадание към тебе и, ако трябва да ти излъже, той лъже, за да ти
помогне. Ти сега си такъв лъжец, че Лаодзъ не би могъл да ти помогне.
Дори и Гурджиев ще се затрудни да ти помогне. Той си е човек на
Запада. Първо, Лаодзъ не би ти харесал, защото е прост и невинен.
Всъщност, ако се беше родил в 20-и век, щяха да го наричат "идиота".
Още в онези стари времена се намира­ли хора, които са го смятали за
идиот.
Той самият казва:
- Всеки друг изглежда да е много умен, само аз съм глупав.
И това е било преди 25 века. А сега всички ще го взе­мем за идиот. Не
само това, ако беше роден на Запад, щяха да го психоанализират и да го
лекуват, за да го направят нормален.
Това са го вършили с много хора. В лудниците на За­пада има много
хора, които не са луди, но са много невин­ни. Те не могат да бъдат
лъжци и да са в тон с лъжливия век - това е тяхната трагедия.
Гурджиев си е бил човек на място. Той е лъжел с леко­та. Но с тези
лъжи той ти помага. Ти се нуждаеш от лъжи.
Гурджиев казва, че са нужни усилията на супермен, а Лаодзъ казва, че
не са нужни усилия. И двете неща са свръхчовешки. Когато правиш
свръхчовешки усилия, ти сти­гаш до положението, при което веднага
схващаш смисъла на Лаодзъ. Само когато минеш през Гурджиев, ти ще мо­
жеш да изоставиш всички усилия.
Сега не е възможен пряк, непосредствен подход към Лаодзъ. Сега сте
толкова лукави и хитри, че ако слушате или четете Лаодзъ, не е
възможно да изоставите всички усилия. По-възможно е да прибегнете към
мързел. Аз виждам тук хора, които, щом чуят да заговоря за Лаодзъ и за­
почват да задават въпроси - "правилни" въпроси. "Сега какво ще кажете
за ашрама, където трябва да работим? На­ли трябва да спрем да
работим?" Те искат да спрат да рабо­тят.
Не, че са разбрали, защото ако бяха разбрали, нямаше да питат. Лаодзъ
не казва да спрем да работим. Той казва да спрем с усилията. Вършете
го, без да правите усилия, вър­шете го естествено. Той не ви кара да
мързелувате като ви казва: "Не правете нищо, само лежете." Това също е
добро, ако не чакате да дойде някой да ви нахрани, което също е добро,
стига да не се оглеждате дали идват хората и дали ви уважават като
велик парамаханса - човек, който се е реали­зирал. Така ставате
мързеливи.
Гурджиев е съвършено прав като казва да направите свръхчовешки усилия.
Той заставя хората да направят уси­лия. Довежда ги до такова
положение, че няма къде да оти­дат по-нататьк. Тогава усилията сами
отпадат, не си ти, който изоставяш усилията, защото винаги си бил
дълбоко свързан с тях.
Някога четох нечии мемоари, че Гурджиев направил ашрам близо до Париж,
във Фонтенбльо. Конструкцията би­ла в строеж и той казал на един мъж
да работи без да спира - човекът бил дърводелец, негов ученик.
- Няма да спиш. Продължавай да работиш!
Осем часа, десет часа, дванадесет часа, двадесет и четири часа ... а
човекът все работил. След 36 часа Гур­джиев изведнъж се спуснал към
мястото, където бил чове­кът. Той седял на самия връх на покрива,
заспал с инстру­мента в ръка. Ако е имало и най-малък шум, щял да
падне оттам. Било опасно и Гурджиев казал на всички да мълчат.. Като
котка той се качил на покрива, хванал човека и го раз­търсил. Човекът
отворил очи и не можел да повярва къде се намира и какво е станало. 36
часа непрекъсната работа. В този ден Гурджиев му казал:
- Вече не е нужно да работиш. То само отпадна. Ако мъжът сам го беше
изоставил, той щеше да слезе и да се наспи. Ако сам се беше разделил с
усилията, щеше да слезе, защото е опасно да седи на покрива, може да
падне. Но това не е било въпрос за негово съзнателно ре­шение. Каквото
е можал, той е направил съзнателно, а след това е дошъл моментът, в
който той е изпаднал в сън. От своя страна той нищо не е направил.
Всичко спряло. Дори инструментът бил в ръката му. От своя страна той
още бил готов за работа. Може би в съня си той продължавал да ра­боти.
Но в този ден Гурджиев го освободил и казал:
- Сега можеш да започнеш да медитираш.
Понякога той насилвал хората да вършат безцелни неща, които могат да
те побъркат. Един ден може да те на­кара да прокопаеш канавка, а на
следващия,ден да я затру­паш, на третия ден отново да я изкопаеш и на
четвъртия от­ново да я затрупаш. Така можело да продължи с месеци.
Хората-рационалисти казвали: "Това е абсурд." И си тръг­вали. Само
хората, които наистина са се предали, продъл­жавали, без да задават
въпроси.
Ако можеш да следваш учителя си до такава степен, че да не повдигаш
въпрос, ти просто си мислиш, че в това има нещо ... Когато ти каже:
"Копай канавката цял ден", което е 10 часа труд, а след това -
"Запълни я", после пак - "Изко­пай я", после пак - "Запълни я", какво
прави той? Той се мъчи да те измъкне от разума ти. Свръхчовешки
усилия. Три месеца някой върши една и съща работа по цял ден. След 3
месеца ще видиш, че този човек е станал съвсем раз­личен. Сега той е
готов за медитация.
Гурджиев не ти дава да медитираш в самото начало. Първо ще те изпробва
от всички страни, от всеки ъгъл на твоето битие и ще види дали ще се
предадеш, а готов ли си да се предадеш и на абсурда? Той е помогнал на
много хора. Той си е човек на място, както за своя век, така и за
Запада.
Не търси противоречие между двамата - такова няма. Всички пробудени
хора показват едно и също, говорят едно и също. Техните думи са
различни и може да ти изглеждат противоречиви, но те не могат да са
противоречиви.
Ако ви изглеждат противоречиви, значи нещо не е в ред с разума ви.
Навлезте надълбоко. Един ден ще стигнете до този пласт, където ще
видите, че те казват едно и също.
Гурджиев казва:
- Прави колкото можеш повече.
Лаодзъ казва:
Не прави нищо, остави нещата да стават
И двамата казват едно и също, защото само след като си правил много,
ще можеш да разбереш Лаодзъ. Лаодзъ би разбрал Гурджиев отлично. Ако
двамата си бяха сътрудни­чили, щеше да бъде отлична работа.
Аз пък се опитвам да правя това, което са двамата за­едно - Гурджиев и
Лаодзъ. Затова в мене ще откриете много противоречия. В самия Лаодзъ
няма противоречия. В Гур­джиев също няма противоречия. Ако ги съберете
заедно, тогава ще откриете противоречия. Не е нужно да търсите друг
просветлен човек, за да откриете моите противоречия. Аз съм
противоречив, защото виждам, че светът е двуполю­сен. Трябва да бъдеш
заставен да стигнеш до крайност, за да се предадеш и да можеш да си
кажеш "карай-да-върви".
В. Как човек може най-добре да стигне звездите?
О. Не е нужно да стигаш. Ти си на звезда - земята. Не е нужно да ходиш
никъде. Където и да отидеш, ще си оста­неш същият. Обърни се навътре.
Самата земя е звезда. Но тя е толкова близо до тебе, че ти не я
виждаш.
Ако отидеш на друга звезда и нея няма да виждаш. Защото тя ще е съвсем
близо до тебе. Тогава земята ще ти изглежда като звезда от далечния
космос. Човек не вижда това, което е наблизо. Той може да види само
отдалечени неща.
Опитай се да видиш това, което е близо. Ти си на звез­да и вече
принадлежиш към тази звезда. Не е нужно да хо­диш някъде.
Цялото това дирене на път към Луната и Марс е ст­ранно и глупаво.
Истинското нещо е да промениш себе си, а не да ходиш другаде, тъй като
ти ще си останеш същият. Където и да отидеш, ти ще създадеш същия свят
там - съ­щия жалък свят. Звездите няма да ти помогнат, само вът­
решната трансформация може да ти помогне.
В. Чувствам толкова много свобода и любов, когато Ви слушам да
казвате: "Ако не ви харесва да меди­тирате, докато ви дойде времето,
когато ще ви се ис­ка да го правите, няма вреда, ако вършите нещо дру­
го, което ви интересува." Но за съжаление как и защо някои от Вашите
ученици, които не медитират, очак­ват другите да го правят, понякога
чрез косвена кри­тика, като че ли това е задължително? О. Защото те
чувстват състрадание към вас. Това, кое­то аз казвам, може да ви
изглежда добро, но това, което те казват, моля ви спазвайте го. То ще
ви донесе добро. Това, което аз казвам, вие можете да разберете, само
ако правите това, което казват моите ученици.
Винаги изглежда добро, ако ви кажа:
- Бъдете свободни. Не правете нищо. Вие сте вече то­ва, което искате
да постигнете.
Вие се чувствате добре и егото расте. А когато моите ученици казват:
"Медитирай. Прави нещо".
Трудно е, защото не ти се прави нищо и искаш да мързелуваш. Ако
положението е такова, ти няма да можеш да разбереш какво ти казвам.
Когато казвам: "Нищо не може да се направи", аз изразявам абсолютна
истина. Но ти мо­жеш да я разбереш криво.
Когато моите ученици казват нещо, те се изразяват практически, при
което няма недоразумение. Ти или го вършиш, или не го вършиш. Ако ти
кажат: "Направи го", то си има свой смисъл. Не са те, които ти го
казват, пак съм аз, който ти го казва чрез тях да го направиш.
Не се притеснявай дали те медитират или не. Върху това трябва аз да
мисля, а не ти. Ако можеш да направиш нещо за себе си, е достатъчно.
Това, което аз говоря, ще можеш да го разбереш само, ако си медитирал
дълбоко, иначе не.
Този въпрос не го задава санясин, а гост. Всъщност аз не се занимавам
много с гостите, защото зная, че може да бъда криво разбран.
Докато не работите плътно до мене, с готовност да навлезете в
дълбините на своето битие, това, което говоря, може да се окаже вредно
за вас, тъй като аз го казвам на те­зи, които работят и се мъчат да
променят своето битие. Те ще могат да разберат правилно всичко, което
аз казвам.
Но гостите идват, слушат, защото не се иска да пра­виш нищо. Аз говоря
тук, а вие просто седите там и слуша­те. Вие ставате знаещи, отивате
си в къщи и знаете повече. Вашето его расте. Но ако някой ви каже:
"Медитирай", то­гава идва мъката, особено при индийците. Те мислят, че
знаят всичко за медитацията, просто защото са родени в Индия. Нищо не
знаете!
Бъдете бдителни: скоро Западът ще знае повече от вас, защото вие сте
доста егоистични и вярвате, че вече знаете. Така че защо е нужно да я
правите? Западът е по-скромен в стремежа си да научи, да търси и
практикува, както и да спазва дисциплина.
Най-многото на което сте готови, е да слушате, а и то­ва го вършите,
само ако ви изнася. Ако не ви изнася, значи че човекът греши, а вие
сте винаги прави. Ако ви изнася, значи че е правилно, ако не ви
изнася, значи че той греши, защото истината е винаги на ваша страна.
Тази самонадеяност доведе до падането на Източния свят. Източното
съзнание пропада с всеки ден все по-ниско и скоро ще дойде онзи
нещастен миг, когато вие трябва да отидете на Запад, за да се учите на
медитация. Но преди да се случи това, все още има някои възможности.
Не ги про­пилявайте.
Слушането е добро, защото нищо не правите, само се­дите, дори можете
да подремнете и да слушате. Вие си по­чивате. Обаче, за да правиш
медитация, значи да навлезеш във вътрешната буря и хаос. Това, от
което се плашиш, е: какво ще кажат хората? Другите само ще се смеят -
ти да скачаш, да танцуваш, да се пречистваш? Не, това е за глупа­вите
хора, не е за тебе. Ти си твърде много начетен.
Захвърли тези знания, иначе слушането при мене няма да ти помогне.
Това, което аз казвам, е истина, но първо ти трябва да направиш много
и едва тогава да можеш да разбе­реш какво гласят думите на Лаодзъ
"прави без да правиш".
В. Възможен ли е прогрес в цивилизацията, култура­та и религията, ако
ние приемаме живота такъв, какъвто е, без да търсим промяна по какъвто
и да било начин?
О. Не е нужен никакъв прогрес. Прогресът е най-фалшивият бог, измислен
от човека. Не е нужен.
Какво означава прогрес? Прогрес значи да навлезеш дълбоко, за да
пожертваш настоящето в името на бъдещето. Ти жертваш днес, за да
живееш утре, а утре става днес и от­ново ти го жертваш заради
следващото утре. Бащата се жер­тва заради децата си, децата се жертват
заради собствените си деца и никой никога не си живее живота.
Едно поколение се жертва заради друго, тъй като трябва да има прогрес,
а никой никога не го живее. Прогре­сът не е нужен. Самата дума
"прогрес" ви отнася в бъдеще­то. И така без край. Не стигаш до
състояние, при което да кажеш: "Сега прогресът е постигнат." Защото
прогресът не е нещо, което се постига, той е процес. Така че
състоянието, когато всеки може да се радва, когато прогресът е осъщест­
вен, никога няма да настъпи! Прогресът си остава вечен процес.
По този начин се е мъчило човечеството да живее до сега. В името на
прогреса са жертвали блаженството си. Не е нужно повече да се жертва.
Забравете бъдещето. Живейте за себе си! Докато има време, живейте
цялостно. Вашите деца ще живеят собствения си живот. Не жертвайте
вашия. Бащите, които се жертват, са много опасни - те никога не
прощават на децата си. Техните деца са винаги срещу бащи­те си, тъй
като не могат да им простят това отношение, че са се жертвали. Всеки е
поучавай да стане мъченик заради ня­кой друг.
Това е глупаво, просташко, чиста ненормалност, но се прави в името на
прогреса. Не се тревожете за прогреса. Птичките не се тревожат за
него, а какво им е на птичките? Какво им липсва? Дърветата не се
тревожат, Хималаите не се тревожат - и какво им липсва? Те са се
наслаждавали хи­лядолетия, наслаждават се и сега. а ще се наслаждават
и в бъдеще, винаги. Само човекът страда от болестта, наречена
"прогрес". Това е рак.
А ти продължаваш да се жертваш. Казваш си: "Как мога да се
наслаждавам? Днес трябва да работя много, за да имам пари утре, а след
това ще се радвам на живота." Но това утре никога не идва. Как можеш
да се наслаждаваш? Имаш деца, трябва да работиш, за да могат децата ти
да се радват на живота. Но те ще имат собствени деца, и техните деца
ще имат деца ... Кога ще дойде моментът, в който чо­век ще може да се
наслаждава? Майка ти се е жертвала за тебе. Била е мъченица. Не е
имала един миг наслада, защото е работила за тебе, жертвала се е за
тебе. А сега ти радваш ли се на живота? Нали майка ти се е жертвала
заради тебе? Ти не се радваш, защото тя те е научила ти да жертваш
себе си заради някой друг - за страната си, за религията си, за
човечеството - просто жертвай се. Боговете са били раз­лични, но
саможертвата останала една и съща - ту заради нацията, ту заради
човечеството, ту заради християнството, ту заради исляма - и все
саможертва!
В човека винаги се таи една тайна - и тя го убива, тро­ви го. Но стига
сме говорили за саможертвата! Стига сме говорили за прогреса! Живейте
живота си! Ако се получи нещо от това, добре, ако не се получи, вие не
носите отго­ворност. Не сте вие, които управлявате света.
Всичко, което вие наричате прогрес - големи къщи, техника, коли - те
допринесли ли са нещо за човешкото блаженство? Точно обратното - те
убиват всички възмож­ности. Ти може да живееш в палат, но палатът не е
щастие­то. Може да се возиш в ролс-ройс, но возенето в ролс-ройс не е
блаженство. Ти може и в него да си нещастен като нав­сякъде.
Целият въпрос се свежда до това как да стане човекът по-щастлив. Ако
този прогрес продължава да ви трови, човекът никога не може да бъде
щастлив. Това е хитър номер, заговор, да ви накарат да извършите
самоубийство в името на другите, а след това карат другите да се
самоубият в име­то на други. Целият свят се е превърнал в ад.
Зарежете тази постоянна лудост по'прогреса. Всичко е хубаво такова,
каквото е днес, а ти си тук и точно сега зара­ди него - изживей го.
Ако от твоя живот излезе нещо и е красиво, аз ще ти кажа, че то е
свързано с твоето живеене. Но аз не го наричам прогрес, понеже тази
дума е грозна. Тя е насочена към бъдещето. Аз по-скоро ще го нарека
"израс­тване", а не "прогрес".
Ти живееш в този момент и от този живот израства друг момент - разбира
се, по-хубав е по-богат от първия. Ти го изживяваш по-дълбоко, защото
си се научил да живе­еш в дълбочина. Ти се учиш постоянно, и всеки
момент ста­ва все по-силен. От всеки един миг се ражда нов миг, от
днес се ражда утре - по-богато, по-блажено, по-вълнуващо. От тебе се
раждат децата ти - ти им даваш живот в екстаз. Не че ти си се мъчил да
им дадеш живот, а само си се нас­лаждавал на любовта! Всъщност ти не
си пряко ангажиран с това - те се раждат в резултат на твоя екстаз и
оргазъм.
Ти сливаш с тях екстаза си и те израстват с тебе, учат се на екстаз и
блаженство. Техните деца ще израснат от тях - това е растеж, а не
прогрес.
При прогреса израстват несъществени неща, а същест­вените умират. При
растежа несъществените неща си оста­ват несъществени. Ако ги има -
добре, ако ги няма - още по-добре. Обаче същественото расте. Кое е
същественото? Съществено е блаженството, твоето вътрешно щастие, твоят
оргазъм, върховното преживяване.
Нямаш палати, а имаш върховно преживяване. Това е съвършено. Може да
живееш в колиба, но и тя стига! Може да нямаш скъпи дрехи, но не са и
нужни, ти имаш богато битие. С растежа се разкрива тотално различно
измерение.
До последната генерация прогресът доминираше в чо­вешкия ум. Но за
новото поколение растежът стана дума с по-голямо значение и важност.
Всички групови мероприя­тия, посветени на израстването, като срещи,
школи и тера­певтични центрове, не се занимават с прогреса, а само с
растежа. За мене точно тази дума има съдържание.
Растежът е обърнат към настоящето, а прогресът към бъдещето. Растежът
е свързан с живота, а прогресът - със саможертвата. Растежът е
живеене, а прогресът - самоу­бийство.