Какви са били прабългарите? 3
Bg Rose
планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините
и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се съхранило-това е
знаменитата башкирска пещера Шулгенташ или Каповая. Върху стените и
предците на българите изобразили първите човешки картини-изображения
на мамонти, коне, носорози. Оттогава предците на българите почнали да
считат, че Бог/старобулгарското название на Бога-Ерсу, Тангра, Ас/ се
явява по върховете на планините. Там Той е и създал добрите духове -
„дивите” или „алпите”/от древнобългарското „алип”-висок/. Освен това
предците ни вярвали, че след смъртта на човека, неговата душа била
длъжна бързо да пристигне на съда Божий, и затова погребвали телата на
починалите в планинските пещери-по близо до Бога.
Когато иделците се спуснали от Уралските планини по Волго-Камските
равнини, то за поклонение към Бога и духовете и погребенията на
вождовете, почнали да правят подобия на планините - пирамиди с пещери-
гробници и храмове отвътре. Тези пирамиди с пещери, получили
названието - кепе „пещера”. Освен това големите земни пирамиди в чест
на своите вождове, българите ги наричали с титлата им-балкан или
курган „вълчи”-балк, кур и „Цар”-кан, ган. Големите каменни-ег-кепе
„голяма пещера или пирамида” или теме. Малките пирамиди-май юла/оттук
излязло и мавзолей/. Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди,
като по правило те били от три до седем степени. Тъй като българския
народ бил съставен от седем рода, числото седем станало свещенно за
него. Обикновенните българи нямайки възможност да съберат много хора
за строителството на пирамида, погребвали близките си така: изкопавали
правоъгълна яма, а в едната и страна издълбавали пещера. Там слагали
тялото на починалия и кепето в земята се зазиждало с камъни или дъски.
Така се спазвал главния принцип-че тялото на починалия се изолирало в
пещера и не се засипвало с пръст.
На пирамидите, в техните пещери и около тях се поставяли скулптурни
изображения на починалите владетели, родоначалниците и героите-балбал
или духовете-синташ.
Своите обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят,
тъй като нашироко и с истински епически мащаб се разселили по земята.
Преди около 12 хиляди години, скоро след идването в Идел от изток на
карите/фино-угрите/, в българското общество избухнала гражданска
война. Враждуващите групировки били оглавени от двама братя-Алмъш и
Казан. В края на краищата Казан отстъпил трона на брат си и бил
принуден със своите привърженици и част от карите да напусне Идел или
Стари Туран.
Част от българите на Казан с карите се отправили на изток. Така части
от тях се заселили в Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и
достигнали до Америка. . .
Съседите им често ги наричали по името на почитания от тях дух на
Вълка-Синдиу/Синби/ или Хона-синди/инди/, сенбийци, хуни, и т. н.
Затова великите държави създадени от българите на изток, се наричали
хунски, сенбийски, и т. н. На Алтай българите почнали да топят
желязо. В Северен Китай основали доста градове, продължили да да
създават стъпаловидни храмове-пагоди, установили обичая да се носят
плитки/в Манджурия/, разпространили мита за вълка-спасителя на
българския принц. Освен това дали името на река Хуанхе/от булгарското
Кубан-су „Жълта река”/, на пустинята Гоби/от булгарското Куба или Кума
„жълт, пясъчен”. В Монголия българите дали името на тази страна/Монгол-
от булгарското Магол/. Манджурите, киргизите, уйгурите, фино-угрите и
други народи оценили майсторството на българските занаятчии и почнали
да наричат най-добрите сортове кожи и обувки –булгар/булгари/.
А в Америка потомците на българите-майя/от българското название на
духа на слънцето Мая и рода- Май/, ацтеки/от названието на българския
род Ищяк/ и инки/от названието названието на рода Еней/, също
построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския
мит за Карга, донесъл на земята топлината и много български думи/
индианското цилан-от българското джилан „змия”, индианското Куба-от
българското Куба-Кума „жълт” и т. н. /.
Друга част от българите на Казан се отправили на юг. На територията на
днешен Казахстан и Средна Азия от основната маса се отделили
масагетите и кушаните, които българите наричали още Сак и Сок.
След това се отделила още една част, която под названието на своя
тотем-Синдиу/Хиндиу/ отишла в Индия и завоювала тази територия. Там
българите-синдийци от своя тотем дали името на цялата страна/”Индия”-
от Синдиу, Хиндиу/ и на жителите и названието индийци. Също и на
няколко реки-на Ганг/от българското анг „пълноводна река”/, Инд/от
Синдиу/ и др., основали доста градове, разпространили мита за
българския принц Казан-Магула, спасен от вълка/от българското Магула
произлязло тяхното „Маугли”/, започнали добив и производство на
метали. Освен това направили популярен българския символ на земната
радост и щастие-„свастиката”. . .
Интересно е че и по- късно, през 16-19 век индийската държава носила
българското название „Империя на великите Моголи”/от булгарското име
на духа на Вълка-Магол/. И още една група българи останали в Средна
Азия, основали градовете Бухара/етноним на „булгар”/, Самар/днешния
Самарканд/и др.
Но част от булгарите почитаща легендарния дух на Самара, в облика на
огромния бик-Тюрк, от Средна Азия продължила на Запад. Заели и
подчинили огромни територии-Близкия изток, Балканите, Мала Азия,
Северен Египед, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Закавказието, Западен
Иран. В памет на духа Самар образували държавата Самар/Шумер,
Шумерстан/. Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак,
когото те наричали Сувар-„Междуречие”/оттук и гръцкото му название
„Месопотамия”-Междуречие/. Първата столица на Самара бил южносуварския
град Ат-Атлан - по негово име цяла близкоизточна държава някои
източници наричали Атлантида. Българите дали свои названия и на всички
останали области на Самара:Финикие/от булгарското „бейнек”-кораб от
снопове тръстика/, на Балканския полуостров/от булгарското „балкан”/,
на остров Крит/от булгарското „креш”-борчески/, на Мала Азия/тази
област нарекли Яна Идел-„Нов Идел”-от което се получило и Анатолия/.
Областите на Закавказието:/Иберия-от булгарското абар-ибер”метал”/,
Армения-от булгарското арман”земя по склоновете на планината”, Албания-
„високопланинска земя” от алип-висок, Елбрус-„Багатурски/елбир/ връх/
ас/, Месхетия-от булгарското мосха”крава”, Ереван-от булгарското ер
евен „воинска застава”, Мурганска степ – от булгарското Могун, Кавказ-
от булгарското Куб Каш „Бяла планина”. В Близкия изток: Палестина-от
булгарското Бал-и-Стан „област на българите”, Египед-от булгарското Ег
Кепе „Голяма каменна пирамида” и по-късното булгарско название на
Египед-Мамиль.
В Самар българите както и навсякъде другаде издигнали много пирамиди/
Египед, Турция, Ирак, Балканите и др./, основали металургическото
производство. Построили множество градове: Истамбул - „Мраморен
пролив или град” /Бизантион, Константинопол и Стамбул/, Могун/Макан-
Микена/ и Евен/Атина/-от булгарското евен-овин „ловна засада”. Атряч в
Мала Азия/Троя/. Ерсу Булем-съвременния Йерусалим в Палестина/град
„булем” на Бога „Ерсу”/, Джир Каган/по-късния Йерихон/- от„Дух на
песните”, Унук или Урук в Сувар/по булгарски означава „род”/, Киш в
Сувар-от киш или кеш „земен участък”. Известния на археолозите град Ур/
по булгарски „селище, квартал”/, Бай Авлан в Сувар/по-късния Вавилон/-
означава „прекрасна, велика поляна”.
Някои градове съхранили отзвуците от булгарските митове, свързани с
тяхното име. Например гр. Джир Каган/Йерихон/. Мохамед-Гали пише, че
хората от един булгарски град се усъмнили в силата на гласа на алпа
Джир-Кагана, и тогава, алп Сандугач със силата на своя глас срутил
стените на цитаделата. Оттогава и нарекли този град „Джир Каган”. В
руските былини Джир Каган влязал под името Соловей-разбойник, пеенето/
свиренето/, на когото разрушавало всичко наоколо. . .
Немалко реки от Близкия изток са съхранили българските си имена:
Йордан-от булгарското Ирдан „влажна низина”, Булгар Чай/в Мурганската
степ/, Ефрат-от булгарското Брот, кобуртка „преход през реката” и др.
През 3182 год. пр. Хр. значителна част от Сувар била залята от водите
на невиждан дотогава потоп, когото после нарекли „Всемирен потоп”.
Загинал главния град на Самар-Ат Атлан и значителна част от
българското население на Сувар. Според преданието част от българите се
спасили на върха на една планина, която почнали да наричат Урарат-
„Връх, заобиколен от вода”/оттук името на планината Арарат/. Потопа
подронил могъществото на българите от Ранния Шумер.
През 3000 год. пр. Хр. българите загубили Северен Египед, завладян от
етиопските афразийци. Българите наричали Африка-Етиопия а афразийците-
кара оба/област на черните хора т. е. чернокожи хора/. От това
произлязло гораб-араб. Само че египедските афразийци възприели от
българите много неща: обичая да строят пирамиди, названието копти-/от
булгарското оба „племе, народ, област”/, думата фараон-/от булгарското
баран, барин „Царска слава”/, имената на духовете-Ра, Амон/от Кубан
„жълт”/, названието на Синайския полуостров/от Син-вълк/, високите
български шапки-те станали корони на фараоните/. Възприели и
българския мит за спасението на принца Магиса/котела при тях се
превърнал в кошница, а Магис в „Моисей”/. . .
Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или
хетите/до нас е дошло насмешливото им булгарско прозвище-камирлар,
буквално-„хора от тесто”/. По сведения на Кул Гали, те били предци на
редица немски племена на Германия и Скандинавия, съхранили техните
названия: готи, кимери и т. н. Като се възползвали от объркването на
българскита династия след потопа и натиска на афразийците върху Шумер
от юг, кимерийците овладели почти цяла Мала Азия, с изключение на
областта на град Атряч/Троя/. Тази област се наричала Рум-от
булгарското рум-рям „хълм покрит с ниска растителност”. Силата на този
град била в това, че той бил център на всички българи в Яна Идел/Мала
Азия/.
Хетите скоро се помирили с българите и ги изравнили по права със себе
си. Българските отряди станали ударната сила на хетските Царе. Даже
областите на Хетската държава в Яна Идел, съхранили булгарските си
названия:Бриг „Областно опълчение” в Централна Анатолия/оттук по-
късното гръцко „Фригия”/, Кепе Даг „пирамидални, пещерни планини” в
Централна Анатолия/оттук по-късното гръцко Кападокия/, Басан „Голяма
долина” в Източна Анатолия и т. н.
В хетската част на Яна Идел се съхранили почти всички български
градове: Каръш „Отпор”/наречен така в памет на отпора, който
гражданите са оказали при опита на кимерийците да превземат града/. От
Каръш дошло и по-късното му название-Карс. Мен-Чокър „Голям проход или
впадина”/по-късното му название-Маницикерт/ и др.
Въпреки това, загубата на независимостта изострила националното
чувство на янаиделските българи. Затова сред тях възникнал обичая да
се наричат-тюрки. В памет на славното им владение на обширната
Самарска държава, благодарение на духа Самар-Тюрк. За пръв път второто
булгарско название на Яна Идел-Турция/във формата на Турруку/, се
среща в хеските източници от 2-рото хилядолетие пр. Хр.
Към това трябва да се добави, че болшинството българи в Яна Идел-
Турция, от самото начало били огузоезични. Затова и огузкият език
станал главен език на тюркската етническа група българи от Мала Азия.
Тези булгар-тюрки и станали основата на тюркската/турската/ народност,
образуването на която, незапознатите хора, отнасят към много по-късни
времена. Затова и езиците на турското население на Яна Идел/Анатолия,
Турция/ и на булгарите от Волго-Урала/Булгара/ не са просто близки а
представляват фактически един огузо-булгарски език. На Волго-Урала го
наричат „булгарски тюрки”, а в Турция-„анатолийски тюрки”.
След 1917 год. болшевишкото ръководство на Русия затворило
българските училища и българите се лишили от възможността да изучават
своя литературен език „тюрки”. Но това углавно вмешателство на
болшевиките в етническото развитие на българите, това насилственно
отнемане на родния им език, не могло да скрие факта на изначалната
огузоезичност и кръвна връзка на българите от Волго-Урала и турците/
потомците на янаиделските българи от Древношумерската епоха/. Хетското
завоюване на почти цяла Мала Азия още повече отслабило Шумерстан и
разкъсало връзките на балканските, критските и атрячските/троянски/
българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските/
древногръцките/ племена в съюз с причерноморските кимерийци през 2
хил. год. пр. Хр. завоювали Балканите и Крит.
А след Троянската война и разрушаването на Троя и нейната територия.
Но част от троянците на българските кораби-бейнек отплавали на
Апенинския полуостров. . .
Но самите дорийци/тирляр по булгарски-„хора облечени в кожи”/ се
оказали покорени от българската култура. Така, че гърците възприели от
българите традицията да живеят родово, общинно и в градове-държави/т.
е. с развито самоуправление и автономия/. Възприели множеството
митове и елементи от религиозната българска духовност/например мита за
Икар е гръцка преработка на мита за Мардукан-Карга/, названията на
градовете си, някои обичаи/българската борба-спартанската ,
българските поменни състезания за отпадане, спускане на траурния флаг
„алама”-гръцките олимпийски игри и т. н. /Възприели редица думи и
географски названия:гръцкото „акро”-от българското югара „висок”,
името на Егейско море-от българското Ек дингез „море със силни
течения”, името на гръцките планини Тайгос-от българското „Тайга”/
планина покрита с високогорие/ и др. Интересно е че и превземането на
Троя, древногръцкия поет Омир изобразил във вида на българския празник
Нардуган. Учасниците в Нардугана правели снежно градче и се разделяли
на две групи. Едната защитавала градчето а другата атакувала с огромно
чучело на кон. Точно така с помоща на огромно чучело на кон, в
поемата на Омир „Илиада” гърците завладели гр. Атряч/Троя/. Възможно е
Омир да е бил по произход троянски кимериец/за това говори и името му,
напомнящо булгарското название на кимерийците-камир/ и затова построил
поемата си по сценария на любимия български празник.
Дори гръцкото название на Гърция „Елада”, произлиза от
старабулгарското-„елам”/страна/.
Същите троянци, които отплавали на Апенините, заселили редица райони
там и нарекли земите си с предишното българско название Идел/Итал/. От
това название/по думите на Гали/ жителите на Апенините разказвали за
своето идване тук на Царя Атила, от бреговете на Идел, за да не воюва
с тях. От него възникнало и името на днешна Италия. Самите атрячци,
съседите им ги наричали етруски. А те пък наричали съседите си
алтънбашци-„златоглавите”- от него и древното „латини”. По думите на
Гали, българите основали в Идел-Италия известните градове Сере и Цере/
от булгарското сере-буквално „тронен килим” а в преносен-столица/.
Болоня/от булгарското-балин „заливаща се поляна”/. Венеция/от
булгарското Бинянче „дух или господар на водата”, Рим/от булгарското
рем-рям или от названието на областта Рум, център на която бил град
Троя/. Генуа/от булгарското име на рода Еней/ и Равена/от булгарското
авен-овин/ и още един голям град, като не броим множеството по-малки,
дали названията на италиянските области: Лигурия/лигур-от „локър”,
форма на етнонима булгар/ и Тоскана/от старобулгарското тюш-туз „блато
със силни изпарения/. На моретата – Лигурско и Тиренско/от българското
тирен-„дълбоко”/ и т. н.
Атрячско-етруските Царе седели на сгъваеми тронни столове-курбаш,
етруските занаятчии, основали в Италия металургическото производство,
скулпторите им оставили великолепни балбали-върху тях скулести и с
плитки италиянски българи-огузи. Етруските жреци носели българските
шапки-тудуло. Етруските почитали българското щастливо число-7/седем са
хълмовете на Рим/, българските духове Туран, Адонис/от-Утен/ и Тегиз/
форма на Таргиз/ и предавали от поколение на поколение българския мит
за спасението на момченцето от вълка/във формата на легендата за
основаването на Рим/ и спасението на Рим от гъските!
От българския език в италиянския влезли думите „тиран” и „трон”/от
булгарското „трун”-Царска власт/, Капитолий/от булгарското Кепе дуло-
„храм на хълма”/. . . Върху основата на българската цивилизация
възникнали римската и италиянската цивилизации. . .
След загубата на Северен Египед, българите загубили и Палестина/но
върху част от нейната територия се закрепил българския символ-знака на
Тангра-„шестолъчната звезда”/. В самия Сувар, за който останало името
Самар-Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската
култура, получило българско гражданство/права/ и вече след Потопа,
станало доминиращо по численност в страната. През 2316 год. пр. Хр.
афразийския слуга на един от българските владетели-Саргон, с помоща на
афразийците взел властта над Сувар. С това започва и историята на
Късния Шумер/афразийския/. Но афразийско-шумерските Царе продължили да
гледат на българите и афразийците като на един народ, грижливо пазели/
до персийското завоевание през 6-ти век хр. Хр. / писменните
източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от
„черноглавия народ” т. е. българите. А също така булгаро-шумерския
език и булгаро-шумерската култура.
Например, афразийците продължили да издигат българските триетажни и
седеметажни пирамиди/зикурати/. В афразийския вариант българския мит
за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се превърнал в
„Гилгамеш”, Енкей/Боян/ в „Енкиду”, Шурале/Кувъш/ - в чудовищното
дърво „Хувава”. Мардукан влязъл в афразийския вариант под името
„Мардука”/от него вече и еврейското Мордохей/, Тама-Тархан-под името
„Тиамат” и т. н.
Българският епитет на Бога-Йогби/величествен, съвършен/, станал при
тях название на Бога под формата-„Яхве”. В края на декември всяка
година афразийците продължавали да празнуват българският празник в
чест на сина на Мар-Мардукан. Главният момент от който било щурма на
снежното градче, карнавала около украсеното дърво/по клоните му
окачвали жертвоприношенията и разноцветни ленти/ и пира със
задължителното ядене на гъска.
Една от афразийските секти, основателка на християнството, превърнала
българския празник в чест на алпа Мардукана/Роденият от Мар/ в
„Рождество Христово”. . . Остава да се добави, че християните също
изяждат на „своето”Рождество гъска, веселят се около украсената елха и
славят майката на Христа-Мария. . .
Независимо от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер,
част от тях след преврата на Саргон все пак заминала заедно със своите
обидени вождове в Яна Идел и вдигнали своите хетски роднини на борба
за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетската аристокрация дотолкова
се била побългарила, че техните Царе вече носели български имена/
например Царя им Мурсилис-„стоплен от Мар-слънцето”/. Те подкрепили
своите огузо-тюркски съграждани и започнала война за отвоюване от
афразийските династии на властта в Сувар. Около 1600 год пр. Хр.
хетско-българските войски предприели съкрушително нахлуване в Сувар, а
на границата на 14-13 век пр. Хр. в Египед. Но да задържат
отвоюваните земи в Близкия изток не им се удало.
А в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят
заедно. През 7-ми век пр. Хр. знаменития български Цар на Волго-
Уралския Идел-Буртас Сармат/афразийските шумери-асирийци го наричали
Партатуа/, женен за дъщерята на асирийския Цар на Шумер-Асархадон/
680-669год. / се намесил в разпрата между двете най-силни сакски
групировки на територията на днешен Киргистан. Кипчаците/кипчако-
масагетите, от българското им название произлязло европейското им име-
скити/ и масгутите/масагетите/. Намесил се на страната на кипчаците с
намерение да завладее Южен Казахстан. Само че скитите-кипчаци
претърпели пълно поражение и помолили Буртаса да ги засели по-далече
от масгутите. Буртас поискал от причерноморските кимерийци да отстъпят
половината причерноморска степ за заселване на скитите. Кимерийците
нахално отказали, тогава скитите и един български отряд начело със
сина на Буртас-Мажди, нахлули в Кара-Саклан. Кимерийците били разбити
и през Кавказ заминали при своите роднини-хетите. И така вместо Южен
Казахстан , Украйна влязла в състава на древнобългарската държава.
Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртаса/шумерите наричали
Идел „Араллу”, т. е. Урал/ да му помогне да отвоюва българските земи
от другите близкоизточни афразийци. . . За Буртаса той бил „свой
шумер”, затова му изпратил помощ. Сина си Мажди, начело със скитите,
които с желание искали да служат, заради подареното им Причерноморие.
Закавказката държава Мидия се опитала да попречи на този поход, но
Мажди, когото вече го нарекли Камир-Батир/победител на кимерийците/,
ги разгромил в 653 год. пр. Хр. и се съидинил с шумерските българи.
Земите на анатолийските българи по това време били подчинени на
държавата Урарту. А обидите на съседите на Асархадон, за него станали
вече нетърпими. Затова българо-скитските войски громели по пътя си
всички подред. И своите неприятели и тези на Асархадона.
Библията достатъчно ярко предава ужаса, който обхванал афразийския
свят след нахлуването на българските войски:
. . . ”Тъй казва Господ: ето, иде народ от
северна земя и голям народ се подига от
земните краища;
в ръце държат лък и копие: те са
жестоки и немилостиви, гласът им бучи
като море и летят на коне, наредени като
един човек, за да се ударят с тебе дъще
Сионова.
Чухме вест за тях, и ръцете ни
отпаднаха, скръб ни обзе, мъки-
като жена при раждане.
Не излизайте ни на нива и по друм не
ходете, защото неприятелски меч и
ужас отвред. ”. . .
/Книга на пророк Йеремия-гл. 6 и 7, ст. 22-25/
Скитско-българската конница на Мажди разгромила Урарту, Палестина и си
пробила път до Египет. Египетския фараон едва успял да умилостиви
Мажди с подаръци и обещания за голям данък. За около 28 години
българското господство в Близкия изток било възтановено. Но заради
това, че скитските вождове се разхайтили и принизили своята
бдителност, през 685 год. пр. Хр. Мидия разгромила основните скитски
сили. Мажди извел своите войски обратно във Волго-Уралския Идел.
Заедно със северните булгари, част от булгарите на Шумер-Сувара също
се изселили.
Когато се върнал и станал Цар, Мажди разделил Централните земи на Идел
на три големи части: Булгар/междуречието на Волга и Белая/, Буртас/
Деснобрежието на Волга/, Сувар/Нижното Поволжие и Волго-Яикското
междуречие/. Очевидно изселниците от Шумер, били заселени в новия
Сувар. . . А техните роднини останали в Турция изпитали властта на
персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.
През 3-ти век пр. Хр. аристокрацията на причерноморските скити
отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор
българските войски разгромили скитските земи и заедно с това се
опитали да присъединят към Идел и Мала Азия. През 2-ри век пр. Хр.
напреднали през Армения, но поредната династична разпра им попречила
да развият успеха си. . . След това владетелите от 1 и 2 хунска
династии /2-6-ти век/ направили още няколко опита да овладеят Турция,
но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи. . .
В началото на 6-ти век Иделския Цар Булгар/2-ра Хунска династия/,
отново се опитал да присъедини, булгарска Турция към Древнобулгарската
държава. През 516 год. суваро-българското опълчение минало през
Дербент и разгромявайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало
византийците от Кападокия/централна Турция/, Галатия/областа на
Анкара/ и Понт /северна Турция/. Този успех бил постигнат благодарение
на подкрепата от турските булгари. Само че, тогава се въздигнал
средноазиатския Тюркски/Новотурански/ Каганат. Той бил създаден от Яна
Иделските/Анатолийските/ българи, изселени от персийските владетели в
Средна Азия. Новотуранските владетели-каганите, заставили Идел да
плаща данък а през 522 год. сключили съюз с Византия. Под техния
натиск българските войски отново дали Турция на Византия. През 527
год. Булгар умрял и на власт дошла жена му Бояр-къз/Боарикс/. Тя била
суварка, основала нова династия, но жестоко наказала водачите на
похода против Византия. Въпреки това през 559 год. българите
направили още един опит да си пробият път до Турция през Армения. Но
тогава в степите се появили аварите и новия поход бил прекъснат.
В края на 6-ти век на власт в Древнобългарската държава идва
Булгарската династия и Идел получава най-накрая и завинаги-името на
господстващия в него североогузки народ Булгар/Булгария/. В началото
на 7-ми век българите владеели територията от Дунав до Енисей. В края
на 7-ми век отстъпили част от своите нижноволжски и причерноморски
земи на Втория Новотурански/Хазарски/ каганат. Но вземали участие във
всички хазарски походи към Закавказието с цел да си пробият път до
Анатолийските българи. През 737 год. българите почват да приемат
исляма, и недоволните от това хазарски кагани, под влиянието на
Византия-скъсали съюза с България. Тогава българските владетели през
960 год. присъидинили територията на Хазарския каганат към
Българската държава и подновили опитите си да си пробият път до Турция
през Средна Азия. В края на 10-ти век един от най-богатите огузо-
булгарски феодали Селджук с отряд булгарски воини отишъл в набег на
Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен, южните огузи-
туркмените признали Селджука за свой вожд а неговите потомци-
Селджукидите овладели през 10-ти и средата на 11-ти век Средна Азия,
Иран, Афганистан, Сувар/Ирак/ и създават още една огузка империя. През
1071 год. византийската армия при българския град Мен Чокър/
Маницикерт/, преградила пътя на селджукските войски, настъпващи към
Турция. В разгорялата се битка селджукските войски били отблъснати и
започнали да мислят за отстъпление. Тогава младият български принц-
емир Адам, уговорил селджукския султан Алип-Арслана да изкара отпред
неговия отряд, наполовината съставен от номадските волго-донски огузи
на хан Дугара. Когато булгарите препуснали в атака, то служещите във
византийската армия булгари видели червените български знамена, с
полумесец на дръжката и веднага минали на страната на Адам!След това
трогателно съидинение, българският отряд започнал да препуска и да
разстрелва с лъковете си византийците. При настъпилото объркване и
стъписване, цялата селджукска армия подкрепила настъплението на
българския полк. Врагът бил разбит и по-голямата част на Турция,
накрая отново минала под властта на своите природни жители огузо-
булгарите.
За тази подкрепа и решителната роля на българските стрелци, селджуките
помогнали на Адама да отвоюва трона от своя съперник. Гражданските
войни в България и нашествията на китаите и оймеките, /които заемали
част от скитските и също получили булгарския прякор „кипчаци”/
попречили на българските Канове/Царе/ да овладеят Закавказието и да
съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но
въпреки това североогузката – Българска държава/Ак-Булгар Йорта/ и
огузо-селдджукските султани/също северни огузи по произход/, били в
непрекъснат съюз и дори заедно се противопоставяли на китаите в Средна
Азия/средата на 12-ти век/ и на кипчаците в Крим/1221 год. /. Огузо-
булгарите, живеещи там от времената на Шумер и дали името на тази
страна, заедно с южните огузи, доведени там от Селджукидите, съставили
една огузо-турска народност. Тъй като езика се формирал на основата на
булгарския тюрки, то литературата на двете държави - Булгария и Турция-
винаги се считала за общо достояние.
В Турция се разпространявали дастаните на българските поети/„Кисекбаш
китаби” на Абдаллах ибн Микаила Бащу, „Къса-и Юсуф” на Гали и др. /,
а в учебниците на българските ученици се включвали произведенията на
най-големите турски писатели. Българската и турската архитектурни
школи също били толкова близки, че каненето на български художници и
занаятчии, за строителството на храмове и дворци било нещо обичайно. А
откриването през 20-те години на миналия век на част от „Записките” на
българският учен от 10-ти век Ахмеда ибн Фадлана, станало общ празник
за тюрко-огузките народи. . .
Но нека учитателя не остава грешното впечатление, че Българската
държава проявявала активност главно на юг. Българските владетели
настойчиво се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това
българите умело използвали своя флот. От Шумер българските кораби-
бейнеки или платноходи - „кеме-кебе”/плаващи срещу течението/, плавали
до Магун/древнобулгарското название на Индия/ и в Мил-Аку/булгарското
название на Нил/ и понякога в цяла Африка/също булгарска дума и
буквално означаваща-„Черна река”/. В Идел българските учкуи/от уч-каек
„три лодки” плавателен съд, вместяващ товара на три лодки/,
господствали по Дон и Волго – Камската речна система. По Булгарското
море/Каспийско/, по Сакланското /Черно море/ и по Румското/Средиземно/
всявали ужас българските платноходи „ольгети”/от тази дума произлязло
руското оладья-ладья/. В Крайния север българските морски съдове-кочи,
от стари времена плавали от устието на Бий-су/Печора/ до Енисей и до
Атлантическия океан.
Кара Садум/Британския остров/, Ессе Иль „Горещата земя”/Исландия/,
Галидж или Фаранг/Франция/, Альман/Германия/, Анатъш/Дания/, Ег Садум/
Норвегия/, Бисте Садум/Швеция/, Артан/Прибалтика/, Байлак/Полша/,
отдавна били познати на българите.
Източниците отбелязват, че в епохата на Римската империя, съдовете от
Западна Европа плавали в страната на Крайния север-Тель/т. е. Идель/.
По-късно в страните на Скандинавия и в Англия, България я наричали още
и Биярма - от булгаро-финското „Бияр” - българска и „ма” - земя. Тези
плавания преминавали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че
част от Северния морски път - от устието на Печора в Идел/България/ до
Западна Европа, бил основан от българите съвместно с норвежците. Този
път съществувал до края на 13-ти век, когато морските съобщения на
България били прекъснати от татарските нашествия. За българската
активност по море свидетелстват редица географски названия: Испания/от
булгарското название на местния фар Ас Багана „Божествен или висок
стълб”/, пролива Дарданели/от булгарското Тартанул „канал”/ и др.
На сушата българите били свързани с Западна Европа, не по-малко и
активно. През 5-ти век, в епохата на Втората Хунска династия,
българските войски заели територията от Франция до Карпатите. Ставката/
временна столица/ на българския Цар Айбат Атилла/така той се наричал в
чест на своята родна страна-Идел-Атил/ била в Централна Германия. Част
от германските родове почнала да дава воини в българските охранителни
части. Едните ги наричали „англи”/охранявали крайбрежията, затова
названието произлиза от булгарската дума „анг”- вода, пълноводна
река/, а другите „сакчи”/охранявали пътищата и други обекти във
вътрешността/. В края на краищата думите „англи” и „сакчи” се
превърнали в названия на две от частите на германското население.
След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в
трудно положение - съседите им се отнасяли към тях враждебно заради
службата им на хуно- българските Царе. Затова англите заедно с част от
сакчите-сакси се преселили в Кара Садум/Британия/ и го нарекли със
своето служебно име - Англия/от „англи”/. Другата част от саксите се
оттеглили във вътрешността на Германия. Немския народ съхранил паметта
за господството на България в Западна Европа и направила Атила герой в
своя епос „Сказание за нибелунгите”.
В периода от 4 до 7-ми век различни групи българи, спасявайки се от
междуособиците на своите владетели, нееднократно се разселвали по
териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира гр.
Магдебург, името на който идва от българското „маг” - вълк и немското
„бург”- град. И точно край този град се намирала известната в цяла
Германия светиня „Вълчи камък”, свързана очевидно с българският култ
към духа на вълка. Интересно е, че и названието на Франция произлиза
от българското име на река Рейн-Фаранг/ „фар”- равнинна и „анг”-река/.
Тъй като българите наричали прирейнските германци-фаранги, то след
като се преселили на територията на днешна Франция, от булгарското
„Фаранг” произлязло „франк”, а от него Франция. Древното име на
Испания - Иберия означава по булгарски „Богата на метали”. Българското
„билге”-знак, фар, звучи пък в името на Белгия.
В Европа представителите на Втората Хунска династия Дуло, управлявали
България от 4-ти век до 1584 год., основали редица държави. В началото
на 7-ми век, по-малкия брат на Кубрат/потомък на Атила/ Шамбат Кий/на
името му е кръстен гр. Киев/ основал на територията на Чехия,
Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Закарпатска Украйна и части от
южнославянските, австрийските и немските земи огромната държава Дулоба
„Страната на Дуло”. В Западна Европа Шамбата го наричали „Само”, а
неговата държава или Само или Дулеба. Съгласно сведенията на Гали, от
Шамбата водели своето родословие владетелите на Байлак/Полша/ и Маруба/
Чехия/. След разпада на Дулоба част от българите на Шамбата отишли в
Прусия, където се запазила в качеството си на особен разряд население
под името „семби”/семб-от Шамбат, Само/. През 7-ми -13-ти век сембите
постоянно служели във войските на България. От техния род излезли
основателите на литовската държава.
През същия този 7-ми век, част от българите, начело с най-младия син
на Кубрат-Аспарух, отделила от България Придунавската й част и като
завладели северната и западната част на Балканите, провъзгласили тази
територия за отделна българска държава/днес държавата България със
столица в София/.
През 894 год. големият син на българския Цар Алмъш Джафар/потомък на
Кубрат/, Арбат/Арпад/ с част от българите и унгарците отишъл от Кара-
Булгар в Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите
основали гр. Будапеща - днешната столица на Унгария и до 14-ти век
заемали видни постове в тази страна/някои от тях запазвайки и
ислямската си вяра, както е било и в Дунавска България/.
През 922 год., според съобщението на Гали, друг български принц,
братовчед на Алмъш Джафара-Угер Лачини/по-късната руска летопис от 12-
ти век му преправила името на „Игорь Рюрикович”/ обявил отделна от
Булгария Украинска държава-Русь със столица в гр. Киев. Впоследствие
от Украинската Русь се отделило Суздалското Княжество. Още по-късно
Суздалското княжество почнало да се нарича Московия/Московско-Руската
държава/. Но и в Украинската и в Руската държава управлявали все
същите потомци на Угера Лачини-Рюриковичи. Не случайно национален
символ на Украйна станал герба на българският род Дуло-Тризъбеца. А
столица на Московията-гр. Мосха, основан от булгарския Цар Ахад Мосха
през 1088 год. В Суздалския край Мосха получило формата-Москва.
*Ак-Булгар/Волжка България/ - края на 10 – началото на 13 век.
В средата на 13-ти век емигранти от България/сред които бил и Бейбарс/
основали в Египет Мамелюкската династия. . .
За размаха на икономическите връзки на Идел/България/ с другите страни
по света свидетелстват фактите, свързани с честите находки на вещи от
шумерски, древноримски, германски, украински, скандинавски, китайски,
хорезмийски, ирански, индийски, кавказки, близкоизточен и египедски
произход в Булгария. От друга страна огромното количество булгарски
монети и други вещи, които са намерени в Германия, Норвегия, Швеция,
Полша, Балтика, Русия, Украйна, Унгария, Италия и др. Източниците
нееднократно отбелязват идването в Булгария на посланници , търговци и
пътешественници от множество страни в Европа и Азия. В езиците на
света звучат редица български думи: армия/от булгарското „урма” -
всеобщо опълчение/, бригада/от булгарското „бриг” - областно
опълчение/, солдат/ от булгарското „солдаш” - наемен войник/, казак/
от булгарското „казак” - доблестен рицар, сражаващ се без защитно
снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се
жени до извършването на редица подвизи/, улан/от булгарското „улан” -
тежко въоръжен рицар, гвардеец/, хусар/от булгарското „гузар” - леко
въоръжен кавалерист/, шеренга/от булгарското „чериг” – войска, готова
да влезе в бой/ и т. н.
Българите са подарили на света не по-малко от две хиляди думи.
Започвайки от чугун/от булгарското „чуен”/ и завършвайки с „олимпиада”/
от булгарското „алам”-знаме/.
Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите
и поемите на индийци, французи, китайци, гърци, араби, италиянци,
иранци, евреи, монголи, украинци, руси, грузинци, исландци,
скандинавци, англичани, индианци, а също в християнските и ислямските
сказания.
И още: географската област Пермь/това е булгаро-финско название и
означава „Българска земя”/, българските по произход названия на
градовете Казан/Газан/, Хлинов/Колин/, Набережные Челны/Яр Чалы/,
Елабуга/Алабуга/, Самара/Самар/, Саратов/Саратау/, Царицин/Сарачин/,
Харьков/Харка/, Полтава/Балтавар/, Курск/Хурса/, Мангазея/Менхаз/,
Тюмень/Тюмен/, Омск/Омек/, Пенза/Кибензай/, Воронеж/Борын Инеж/ и др.,
напомнят за миналото на българската държава.
Названията ненци и ерзи означават „жител на Булгария”, а имената на
народите чуваш и черемис/мари/ се образували от названияята на
социалните слоеве в Българската държава: чуваш-от булгарското субаш
„държавен селянин” и черемис-от булгарското „чермиш” – воин-
опълченец.
Но днес света равнодушно се взира в това, че именно този български
народ от 1920 год. е подложен на безчовечна дискриминация. В Русия и
Татарстан на българите им е забранено да се наричат със собственното
си име. С милиция ги заставят да получават паспорти и други документи
с чуждо национално име-руси, татари, башкири и т. н.
На българите им са отнети всички национални права-даже правото да
знаят собственния си език, своята история и култура. Много от тях вече
не знаят „тюрки”, лишени са от възможността да четат произведенията на
булгарските автори/те не се издават/, да се избират в органите на
властта, да имат свои учреждения, образование, наука и култура.
Протестиращите против безправното положение на своя народ булгари са
били унищожавани по сталинско време. През периода 1920-1970 год.
дискриминаторите са унищожили хиляди булгарски книги, храмове и други
паметници на културата, а шедьоврите на булгарското изкуство и
съкровищата на булгарските Царе-национално достояние на булгарския
народ , скрили в тайните хранилища на московските и ленинградските
музеи.
Какво може да е по-страшно от гнета при който мъчителите изпращат в
лагер за 10 години гибелна каторга, само за четене на забранени
булгарски приказки, при който пред очите на живите, с трактори и
танкове, се разрушават хилядолетни гробища и храмове, при който народа
се подлага на унизителен расистко-шовинистичен експеримент?!!
Какво е това-отплата на човечеството за приноса на българите в
световната цивилизация?
Едва ли това е отплата на самите народи. Нали на земята няма лоши и
добри народи. Но ако това не е отплата на народите, то нека тогава те
да намерят възможност да спрат невиждания геноцид на българите от
Волго-Урала. Нека те да изкажат своите чувства на правителствата си,
които не чуват воплите на изтерзания български народ. Нека най-после
да падне траурния флаг „алам” и да завърши страшната епоха на расистко-
шовинистичната дискриминация на българите в Русия и Татарстан.
Статия на Ф. Г. -Х. Нурутдинов, написана през 1979 година върху
основата на откъси от книгата „Хон китаби” на Мохамед Гали.
Публикувана е като приложение към том 1 на сборника „Джагфар Тарихи”-
изд. 1993 год. гр. Оренбург.