Какви са били прабългарите?

[Bg Rose]

В действителност, държавата на булгарите хилядолетия наред е
обхващала огромна територия от Дунава до Енисей/Бележка на преводача:
оригиналният етноним от древността е бил-„булгар”. Тук ще
употребяваме при превода нашата фонетична форма „българ”, което на
практика е едно и също и за да не дразним ухото на читателя, който е
свикнал с нашето самоназвание - българин/. А размаха на българските
разселения, походи, експедиции и търговски пътувания бил още по-
широк: от Париж и Рим до Хуанхе и Америка и от Исландия и Северния
ледовит океан до Египед и Индия. За това свидетелстват древните
български хроники, съхранили се в сборника ”Джагфар Тарихи”/1680год. /
от Бахши Имана, а също така италианските, френските, немските,
китайските, гръцките, месопотамските, индийските, персийските и
други източници. За това говори и едно от прозвищата на легендарния
праотец на българите-Хишдек/Ищяк/, означаващо ”често сменящ мястото
си на пребиваване”, ”често пътуващ”.
Според Кул-Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и
сакланските/източно-арийските т. е. т. нар. ”северно-ирански”/
предци на българите са населявали Волго-Урала/Бележка на преводача:
тук е мястото да се отбележи, че не българите са излезли от Иран, а
иранците са излезли от Булгар и са населили днешната си родина! Защото
тезата за иранския произход е последната модерна фантазия, с която се
спекулира и се мътят главите на хората/. Този край предците ни го
наричали Ара/Арья/ или Ура. От това название по-късно произлезли-
Туран, Урал, Арья, Иран-Ирон, бойните викове - ”ура”, „уран”, и
др. Себе си те наричали жители на Ура - Арья/арийци/. Крайният север
предците на българите наричали тун каръ- ”замръзнала земя”/от това
останало и името „тундра”/. Северните лесостепни райони наричали-
чулман, горските – урман, южната лесостеп - себер/от тук името Сибир
и булгарския род Себер/, степните области-кър, южните пустинни
райони-кубе, кум.
Отначало, в Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на
Уралските планини/както са показали изследванията на съвременните
учени и основно на казанския учен Фирдаус-ханум Салихов/ и се
сражавали с „потомците на злите духове”-убирите/човекоподобните
маймуни/. Когато ледникът започнал да отстъпва, хората заселили и
равнините на Волго-Уралието. Но благодарната памет за гостоприемните
Уралски планини, които те от самото начало наричали Арал/Урал/,
завинаги се съхранила в сърцата на българите и прерастнала в
преклонение пред планините.
Паметта за Ледниковия период българите съхранили в мита за добрия дух/
диу, див/-алпа/алип/ Мардукан-Карга/карга по булгарски означава-
гарван/. Веднъж, разказва се в тази легенда, злите духове-йореги/
джинове/, начело с владетеля на Подземния свят Албастий/Тама-
Тархан/, решили да погубят хората и издигнали висока стена,
закриваща слънцето. На земята се възцарил мрак и студ, тя започнала
да замръзва, а всичко живо на нея да загива. Тогава добрия алп
Мардукан-Карга заедно със синовете си Сас и Сок започнал да разбива
„стената на джиновете”, но лъчите на близкото слънце почнали да го
изгарят. Тогава той изпратил синовете си в къщи за мед, с който да
се предпазят от изгарянията, но Сак и Сок се изплашили и се скрили в
ноща. Четиридесет дни чакал Карга и после сам разбил стената. Той
избухнал в пламъци от горещината на близкото слънце, но светлината и
топлината се върнали на земята и тя оживяла. Жената на Карга Чак-Чак
проклела децата си заради измяната към баща им и Тангра завинаги ги
оставил в света на мрака. Сак и Сок се разкаяли и до днес искат да
получат прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат
да преминат границата на тъмнината и да я догонят. А душата на алпа
Мардукана, по волята на Твореца, от това време живее в един от
гарваните, който всяка пролет се завръща във Волго-Урала. . .
Преди около 15 хиляди години се образувал съюз от седем арийски/огузо-
тюркски и саклански/ племена, който го нарекли-Идел-седем/иде/ и ел/
племена/. Главното занимание на арийците-иделци отначало било лова на
мамонти/аслан/, вълнести носорози/аждаха/, дългороги елени/ямал/,
китове и тюлени/байгул/, моржове/су-аждаха/, зубри/атбуга/, пещерни
мечки/абада/. Затова предците на българите дълбоко уважавали опитния
нощен ловец-вълка. Отначало иделците наричали вълка Маг/мек, мог/,
но след опитомяването на кучето, почнали да наричат вълка –магол”маг-
цар”, а кучето-емек или оймек „домашен вълк”. Постепенно вълка
почнал да се счита за добър дух-алп, праотец и защитник/тотем/ на
иделците. Алп Вълк бил дух на луната, лова, дарител на слава,
успех, победа/барин/ и власт/трун/. Затова иделците му дали доста
имена: Магол, Булг Черния, Тъмния/тъй като вълка бил нощен ловец/,
Барин/т. е. даващия победа/, Син/Чин, Тин/, Синби, Синдиу, Айчин/
Афшин/, т. е. ”лунен чин”, Хон/Хин/, Кур/Гур/, Бури/Буре/,
Айбури/лунен Бури/, Мамиль/Мамли/, ”Кърмилец”. . .
По-късно, когато българското общество се запознало с южните райони,
където господствали „ловците” от семейство котки, българите придали
на алпа Вълк способността да се превръща в лъв/барс, леопард/.
Започнали да наричат своя любим дух Барис/Барс/. Любопитно е, че при
това живия лъв северните българи отначало наричали улуг мак - ”голям
вълк”, и значително по-късно му дали името аслан/първоначално тази
дума означавала и чудовищен дракон/.
Със своя огнен поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в
камък, да изплаши или умъртви крадците и прелюбодейците. Заедно с
това алп Вълк пазел българите. Булгарската легенда разказана от Гали,
казва, че по едно време убирите напълно изтребили иделския род на
богатирите-елбирите, които били главните защитници на всички останали
по-слаби родове. Единственно оцелелия елбир-младенец и син на вожда на
иделците-победителите /людоеди/, решили да го изядат и го хвърлили в
един казан/котел/. Но алп Бури не допуснал момченцето да загине. Той
дал сили на смъртно ранената му майка, и тя успяла да блъсне казана с
детето в реката. Реката по волята на духа на речната вода Су-Анасъ
отнесла котела в едно голямо непроходимо блато. Там Су-Анасъ се
превърнала в лебед и повикала мъжа си-алпа Бури. Вълка не успял сам да
се добере през блатото до момченцето и докарал един елен. Накарал го
да избута на брега казана с момчето. А една вълчица по волята на Бури
откърмила принца. Оттогава почнали да го , наричат и Казан, и Магула-
„син на вълка”, и Бурджан „вълча душа”, и Чингиз/Тангиз,
Магис/”подобен на вълка”. . .
Казан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите. Този
род започнали да го наричат”Бурджан” и „Наубури”/Неври/-новите вълци.
Тъй като от този род излизали Царете на българите, които носели
особенни царски шапки ”дуло” то го наричали и Дуло.
Отначало шапката дуло-с полусферична форма и мехова окръжност, била
жреческа, но след като станала български царски венец, жреците
почнали да носят висока и конусовидна шапка-тудуло „високо дуло”.
Благодарение на алпа Вълк, българите първи на земята овладели
майсторството да пекат глина и да леят метали. Това също се е
съхранило в един булгарски мит:
Когато багатура Боян-Аудан с другарите си убил в дълбоката пещера злия
див Тама-Тархан, като го съборил удряйки го по слабото му място-
глинените му колена, то огромното тяло на йорега, запушило изхода от
Подземния свят. Тогава алп Бури със своя огнен поглед обгорил и
разтопил тялото му. С това той не само освободил изхода, но и научил
българите да пекат глина и да топят метали/тялото на злия йорег било
от глина и метал/.
В памет на това българите почнали да наричат бронза и вообще всички
метали-айбар, ибер, абар/от Айбури/. Медта-бакар/от „Бу-Кара”-
господин Вълк/ а желязото-тимер/от „Теме”/.