Какви са били прабългарите? 2
Bg Rose
на признателност и принадлежност към рода на вълка, иделците давали
на своите деца често името Чингиз/Тангиз/, изработвали негови
изображения-Могун, носели вълчи шапки-бурек и изобразявали вълчата
глава върху знамето си. Затова този стяг го наричали-булгар/черна или
вълча-булг и глава-ар/. Когато при разселването си от Урал достигнали
голямата река, то и нея нарекли- Булга. От Булга произлязло
съвременното и название-Волга/както от арийското булг-руското
„волк”/.
Волго-Камската речна система отначало българите наричали Ра/Ранга,
Раха/ или Ас-Туркан. Това име се помнело до 13-ти век. Така през 12-ти
век нижноволжския български град получил името Ас-Туркан/по-късно това
име било преосмислено като „Ас-Тархан” и приело формата „Астрахан”/. А
в 1203 год. самия Гали припомнил в своята поема”Къса-и Юсуф”,
старинното българско име Раил, означаващо”Волго-Камска земя” и
„Волгокамец”.
В най-древни времена Ра означавало”Първозданния океан на вселената” и
„Дух на първозданния океан на вселената”.
След кучето, иделците опитомили и други животни и станали
забележителни скотовъдци и занаятчии. Част от разорилите се скотовъдци
в трудни години, преминавали към земеделието и живота в селищата и
градовете. Скотовъдното подвижно пастирство по Волго-Уралието
протичало през лятото, а през зимата се събирали в родово-племенните
си кишлаци и аули.
Скоро след обединението си арийците-иделци подчинили под своята
власт, цялата територия Ара-Ура и почнали да я наричат също Велик или
Стари Туран. Там където се образувала и първата държава в историята на
човечеството-Идел/други фонетични форми на това име-Атил, Итил,
Тел, Тил, Дил, и др/, начело с Царя от рода на Боян-Аудан/Казан/
на име Джам/Шам, Сам/.
След превръщането на думата ”идел” в название на държавата,
самоназванието/етнонима/ на иделците станало името на тяхното знаме-
булгар. То се разбирало като като”черноглави или вълчи хора”/други
фонетични варианти на това име-бул, бал, болгар, българ, балкар,
буляр, биер, малкар, локър и др. /. Както се вижда, Идел бил от
самото начало българска държава. По-късно през 7-ми век държавата
получила второто си народностно име-Булгар. Затова е правилно да
считаме Иделската държава за Древнобългарско Царство.
Знамето „Булгар”/по Джагфар Тарихи/
Царството Идел понякога го наричали с имената на управляващите в него
български династии-Ман/Мун, Мен, Май/, Хишдек/Ищяк/, Куман/
Кубан/, Сармат/Чермиш/, но територията на държавата неизменно се
наричала Идел. Само в 1-ви век, българската династия Алан, направила
опит да преименува Идел в „Алан”. За времето на управление на тази
династия/от 1-ви до средата на 2-ри век/, названието Идел успяло да
стане име на Волго-Камската речна система. От тогава към названието на
всяка река се добавяло общото название на тази речна система. Кама-
Чулман Идел, Ока-Ака Идел и т. н. А названието булгар завинаги се
закрепило за потомците на „седмородците”, при това този етноним се
обяснявал и по- просто:”черни, вълчи хора”. Частично по тази причина
българите ги наричали още и „черни българи”/до края на 10-ти век/ и
„вълчи хора”/бургари/. Даже в 12-ти век, главния корпус на
булгарската войска се наричал-курсъбай-„вълчи”. Черниговският княз и
поет пък Владимир Святославович в своята поема
„Слово о полку Игореве”/12-ти век/, сравнява българските воини с
вълци:
Сами скачут в поле,
как серые волки,
завоевывая для себя честь,
а для Князья-славу.
Но култът към Вълка-Синдиу, колкото и да бил външно забележим, се
явявал само малка част от богатата българска култура. Важно място в
тази култура заемали митовете, чиито герои били духовете/диви/.
Добрите духове българите наричали алпи, а злите- йореги/по-късно
джинове/. Най-любими алпи на българите били духа на слънцето Ут/
наричали го още Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен и той се възприемал
във вид на кон и петел/. Женският дух на Първозданния океан на
вселената-Ра. Духа на любовта Туран/тя била дъщеря на Ра, наричали я
още Ана”Прамайка” или Ана Корсак”Червото на прамайката”, тя се
възприемала във вид на змия и жерав/. Духът на речната вода Су-Анасъ/
тя се възприемалавъв вид на лебед, патица/. Духът на мълниите,
бурите и дъжда, сина на Ута-Кубар/наричали го още Бабай и Бианче/.
Духът на светлината Мардукан/Нардуган/”Роден от Слънцето”. Той бил син
на Ута и Туран, възприемал се във вид на дракон със змийска опашка-
Атряч или Барадж, фантастичната птица Сенмурв-Симбир и гарвана Карга.
Затова го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга. Духът
на женската красота, семейното щастие и огнище Чак-Чак. Заедно със
своя мъж Мардукан, тя понякога се занимавала и с пастирство, затова
я наричали Сабан”Пастир”. Нейният знак била свастиката-сарман, затова
я наричали още и Сарман. Духът на плодородието, урожая, приплода и
благодатта Самар/Чумар/ или Гюлджимеш, ”цвете”-гюл и „плод”-джимеш.
Той бил брат- близнак на Мардукан. Самар се възприемал като юноша с
плитки-символи на класовете и мъжката сила, като дракона Елбеген, като
бик и други копитни домашни животни. Затова го наричали още Тюрк или
Улкер”Великия бик”, Алабуга”Петнистия бик”. Духът на растенията,
жената на Самар-Ашна или Гюлджихан/Цветен венец/. Духът на
богатирството, син на Ашна и Самар, първия вожд и законодател на
елбирите-Боян. Наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей/биче/. Духът-
риба Аби или Байгул, тя била дъщеря на алпа Бури и Су-Анасъ и по
каприза на майка си се родила неспособна за любов. Но помолила Туран
и тя и дала част от своето чувственно змийско тяло. Така тя могла да
обикне Бояна и да роди син-багатура и първия български Цар-Иджик или
Хишдек.
Освен добрите диви-алпите, в българската митология присъствали и зли
диви-йореги или джинове: Царя на Подземния свят Тама/Тиме/Тархан/ -
оттук заклинанието против злите духове-тиме!/”не пипай”/. Духът на
засухата, разните бедствия и смъртта Шурале. Възприемал се във вид на
огромно изсъхнало дърво, с медни листа и страшна уста-хралупа. Затова
го наричали и Кувъш-„Хралупоустатия” или Голямата уста. Духът на
блудството и разврата бил Аждаха.
И „добър” и „суров” дух бил духът на песните Джир Каган/буквално Царя
на песните/, кой то притежавал необичайно силен глас и се наричал също
Сандугач/”Славей”/. Алп-бика Тичкан - „Мишка”, отначало била дух на
женската свобода, а после/след приемането на исляма/, станала джин на
женския блуд и разврат. . .
Кул Гали записал един интересен мит за Самар-Тюрк, когото го
изобразявали и като прекрасен юноша-багатур със седем плитки и цвете в
ръката. Плитката и житния клас българите наричали с думата-соб/други
фонетически форми-чуб, тоб/, това означавало още и „прекрасен мех”.
Белката отначало я наричали собол. По-късно това название преминало
към днешното животно собол. Най-добрите соболи българите докарвали от
от една Сибирска река и я нарекли-Соболска/оттук днешното и име
Тобол/. . .
Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния източник за
вода и на земята настъпила суша. Отначало Туран се опитала да уговори
Кувъша да освободи източника в замяна на каквото поиска, но напразно.
Тъй като Шурале искал невъзможното-Трона на Царя на духовете Ута/Ура/.
Тогава Ур помолил Кубара да накаже наглеца. Кубар ударил една мълния
на Шурале, но само му избил единия зъб. На Кувъша веднага му изникнал
друг зъб, а избития паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик с
медно туловище-еднорог. Еднорога веднага се спуснал към близкия град
на елбирите с намерение да го стъпче и унищожи. Тогава се намесил сина
на Самара, Боян-Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го
хвърлило във въздуха и решило да го набучи на рога си. Докато Енкей
падал, еднорога му стъпкал вълчата шапка, и с това ядосал алпа Бури.
Той станал невидим и натиснал рога на чудовището към земята. Аудан
паднал невредим и насякъл еднорога на части, след което накачил тези
части на свещенното дърво. Самар щом узнал за случилото се, качил се
на коня си и препуснал на бой с Шурале. На него му се удало да го
посече и после да го накълца на части. Тези парчета после отново се
превърнали в Шуралета, също толкова зловредни, но много по-малки и
страхливи. А Самар от радост се напил от освободения извор на живота.
Само че той бил отровен от Шурале и Гюлджимеш заспал. Преди него пила
от източника и Туран, която дошла да го види и също заспала. Боян
дочакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарван с молба за
помощ. Гарвана заедно с жена си Чак-Чак отнесли багатура в чудната
долина Басан, където той наскубал жива трева-просо. От просото Боян
направил напитката на живота/жива вода-боза/. С нея оживил извора на
живота и пробудил от вечния им сън Самара и Туран. Но силата на
просото стигала само до есента, когато Самар отново заспивал. И затова
всяка година алпа Гарван и Чак-Чак през пролетта му донасят жива вода
и го събуждат. . .
Живеейки в суровата ледникова епоха, българите станали не само първите
металурзи, но и най-добрите в света майстори по обработка на кожи,
производство на кожени изделия. Те измислили сгъваемия стол, нарекли
го „курбас”/по името на килимчето с което го покривали/ и го направили
трон на своите вождове и Царе.
Показател за високото ниво на културата им е изобретяването на кирпича/
тухлата/ и парите. Ролята на пари отначало изпълнявали парчета от кожа
на пушисти животни-белка, собол и др. /. Тези парчета от кожа-парични
знаци ги наричали биль/билге/”знак”. И кун „белег”. Оттук и
българското кун „буква” и куниг „книга”. Една връзка кожички била
парична единица наричана-туун. Тази дума след това станала-тиен и
название на белката. От туун произлязла и друга дума-джоген/знакова
връзка към нещо или която връзва нещо знаково/. С „джоген” и
прикрепена към него пломба/печат/ закрепвали връзките кожички-
паричните знаци и свитъците с Царски грамоти. Така думата „джоген”
получила и значението „юзда” и „свидетелство”. От българското „джоген”
произлязла и руската дума „закон”, тъй като Царските укази се излагали
в грамоти, скрепени с „джоген”. Затова и досега в руската среда битува
поговорката/непонятна за славянските изследователи/: „Держать народ в
узде” т. е. в рамките на закона.
В много стари времена българите изобретили приспособление към седлото
за качване, устойчиво яздене и повдигане от коня-ерме/от думата „ерме”-
повдигам се/. От него по-късно се появило и днешното му название-
„стреме”. Изобретили и шашката/от „сас”-остър/ и сабята от „саблъ”-
разсичаща, оръдието-тюфянг/отначало означавало означавало
приспособление за мятане на камъни/, пушката-малтък/отначало
означавало ”огнена, запалителна стрела”/.